— Майка ми почина преди трийсет години и доколкото ми е известно, не се е преродила в твоето тяло. Тъй че върви по дяволите и ме остави да спя.

Колко мило!

— Твоя воля — рекох. — Ще се върна след закуска.

Лион изсумтя и се обърна на другата страна. Излязох.

Закуската беше наистина чудесна — казва ви го човек, чиято жена умееше да готви така, че сигурно би върнала Ганди от средата на историческия му поход. Изядох две гофрети с крем: имаха невероятен златист цвят и бяха полети с кленов сироп, а пълнежът им направо се топеше в устата. Прибавих към това пържени яйца с хрупкав бекон и ги полях обилно с портокалов сок и чаша невероятно ароматно кафе.

Помислих си, че съм умрял и съм в рая. Което не беше далеч от истината, след като на Земята вече бях официално обявен за покойник.

— Олеле, майчице! — възкликна човекът, до когото седях. — Вижте само колко мазнина има в тази чиния. Направо си плаче за инфаркт. Аз съм доктор, между другото.

— Личи си — казах. — Гледам, че сте си взели омлет с четири яйца. С бекон и сирене чедър в добавка.

— „Правете, каквото ви казвам, не каквото правя аз“ — изрецитира той. — Моето кредо като практикуващ лекар. — Ако повечето ми пациенти ме бяха слушали, вместо да следват личния ми пример, сега нямаше да са в гробищата. Ето един урок за всинца ни. Казвам се Томас Джейн, ако ви интересува.

— Джон Пери. — Подадох му ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Макар че съм малко обезпокоен — ако изядете всичко, което виждам в чинията ви, до един час ще получите сърдечен удар.

— Не го слушайте, Джон — намеси се една жена, в чиято чиния се виждаха остатъците от поне няколко палачинки и наденички. — Дърдори така, за да ви накара да му дадете храната си, защото го мързи пак да се реди на опашката. Вече ми измъкна половин наденичка.

— Макар и вярно, обвинението е неуместно — отвърна нацупено Томас. — Но ще призная, че бях хвърлил око на неговите гофретки. Виноват. Готов съм да ги излапам просто защото като пожертвам своите артерии, ще му удължа живота. Смятайте го за кулинарен еквивалент на подвига да затиснеш с тяло граната, за да спасиш боен другар.

— Не съм чувала гранатите да се поливат със сироп — засмя се тя.

— А би трябвало — контрира Томас. — Тогава щяхме да сме свидетели на много повече самоотвержени постъпки.

— Заповядайте — казах и побутнах към него чинията си, в която бе останала половин гофрета. — Хвърлете се върху тази.

— Скачам право с главата напред — ухили се Томас.

— Дълбоко сме облекчени да го чуем — въздъхнах.

Жената от другата страна на масата се представи като Сюзан Риърдън, доскорошен жител на Белвю, Уошингтън.

— Как ви се струва нашето малко космическо приключение до момента? — попита любезно тя.

— Ако знаех, че готвят толкова добре, щях да се запиша още преди години — отвърнах. — Но кой да ти каже, че армейската храна е толкова вкусна?

— Струва ми се, че още не сме в армията — изломоти Томас с пълна уста. — Това е по-скоро нещо като чакалнята на Колониалните отбранителни сили, ако разбирате какво искам да кажа. Истинската армейска храна ще е много по-оскъдна. Пък и едва ли ще ни позволят да се разкарваме по анцузи и маратонки.

— С други думи, размекват ни, преди да стане страшно? — попитах.

— Нещо подобно — каза Томас. — Вижте, на борда има поне хиляда непознати, всичките до един лишени от дом, семейство и професия. Това е страхотен шок за всеки. Най-малкото, което могат да направят, е да ни предложат вкусно хапване, за да не мислим за другото.

— Джон! — Хари ме бе забелязал от опашката. Махнах му да се присъедини към нас. Дойде с още един мъж, и двамата с подноси.

— Това е моят съквартирант, Алън Розентал — представи го Хари.

— Известен още като Спящата красавица — добавих.

— Поне половината от това е истина — рече Алън. — В смисъл, че съм невероятно красив.

— Тц, тц — поклати глава Томас, докато оглеждаше съдържанието на подносите им. — Още два предстоящи инфаркта.

— Хари, изходът е да му подхвърлиш парченце бекон — казах. — Няма друг начин да се отървем от него.

— Възмутен съм от предположението, че мога да бъда подкупен с храна — възкликна Томас.

— Какво ти предположение! — захили се Сюзан. — Това си е чистата истина.

— Разбрах, че не си извадил късмет в лотарията със съквартирантите — каза ми Хари, докато подаваше две парчета бекон на Томас, който ги прие достолепно. — Аз обаче извадих. Алън е физик теоретик. Умът му сече като бръснач.

— И е невероятно красив — добави Сюзан.

— Трогнат съм, че не го пропускате — каза Алън.

— След като съветът на старейшините вече се събра — продължи Хари, — какво мислите, че ни очаква днес?

— Лично мен — медицински преглед в осем — казах. — Но май това важи за всички.

— Точно така — потвърди Хари. — Имах предвид обаче в по-общ план. Смятате ли, че още днес ще ни подложат на подмладяващи процедури? Че ще кажем сбогом на старостта?

— Никой не ни е обещавал да казваме „сбогом на старостта“ — възрази Томас. — Това са само наши предположения, защото войниците трябва да са млади. Но помислете за миг. Кой от нас е виждал колониален войник? Кой знае каква е истината?

— Че каква полза от стари войници? — попита Алън. — Ако ме изпратят на бойното поле в сегашното ми състояние, животът ми няма да струва пукната пара. Имам дискова херния. Едва не умрях вчера, докато стигна от космоелеватора до терминала. Не мога да си представя, че ще издържа марш на скок с раница на гръб и оръжие в ръка.

— Несъмнено трябва да бъдем подложени на известен ремонт — съгласи се Томас. — Но това не означава, че отново ще станем млади. Като лекар имам известна представа за тези неща. Можете да накарате човешкото тяло да работи по-добре на всяка възраст, но от друга страна, всяка възраст си има своите пределни възможности. На седемдесет и пет тялото вече не е така гъвкаво, нито мускулите толкова бързи, нито възстановяването е тъй безболезнено, както това става в младостта. Тялото все още може да прави изумителни неща, разбира се. Не зная дали ще ми повярвате, но на Земята редовно вземах участие в десеткилометров крос. При това давах по-добро време, отколкото когато бях на петдесет и пет.

— И как изглеждаше на петдесет и пет? — попитах.

— Това е въпросът — отвърна Томас. — Бях затлъстяващ петдесет и пет годишен чревоугодник. Замислих се сериозно върху всичко това чак след като се наложи да претърпя сърдечна трансплантация. Идеята ми е, че ако са в добра форма, седемдесет и пет годишните могат да вършат много неща, без да се налага да бъдат „подмладявани“. Може би това е напълно достатъчно за армията. Представете си само, че нашите опоненти на галактическата сцена са слабаци. Ако е така, има логика да пращаш старците на предната линия, докато младите дават сили за изграждането на обществото. Животът е още пред тях, докато ние вече сме си изпели песента.

— С други думи, ще си останем стари, само дето ще се погрижат за здравето ни — заключи Хари.

— Точно това е тезата ми — потвърди Томас.

— Престани тогава — тросна се шеговито Хари. — Разваляш ми настроението.

— Готов съм да млъкна, ако ми подадеш купичката с плодова салата — взе да се пазари Томас.

— Дори да ни превърнат в добре функциониращи седемдесет и пет годишни войници, както казваш — заговори Сюзан, — пак ще продължим да стареем. След пет години ще сме добре функциониращи