новобранци. Да ни гонят по коридорите на това техническо чудо бе като да дърпаш за ръчичка петгодишно хлапе в магазин за играчки на Коледа. Изпитвах желание да се просна на пода и да заблъскам с юмручета, докато не ме оставят да правя каквото си искам. Но едва ли щеше да се получи, най-вече заради напредналата ми възраст.
Дори малкото, което успях да зърна по време на тази безсмислена надпревара, ужасно разпали апетита ми. Докато апаратчиците ни побутваха и подръчкваха, минахме през просторна зала, натъпкана до пръсване със смугли субекти от индуски или пакистански произход. Повечето чакаха търпеливо да бъдат натоварени на совалки, за да ги откарат на гигантския транспортен кораб, който успях да мярна в далечината зад панорамните прозорци. Други се караха с местни служители на развален английски, прегръщаха разплакани деца или ровичкаха из багажа си за предварително приготвена храна. В един ъгъл група мъже бяха коленичили върху килимчета и се молеха. Зачудих се за миг как определят къде се намира Мека, след като бяхме на височина двайсет и три хиляди мили, но ме избутаха и ги изгубих от поглед.
Джеси ме дръпна за ръкава и посочи надясно. В тясно сепаре зърнах нещо синкаво и с пипала — държеше напитка, наподобяваща мартини. Сръгах Хари и той също извърна глава нататък, което предизвика раздразнението на по-близкия апаратчик.
— Това е гехаар — каза Хари. — Мисля, че хапва телешка плешка. Отвратително. — Той се изкиска. Гехаарите бяха едни от първите същества, с които се бяхме срещнали на космическата сцена, още във времената, преди Колониалният съюз да наложи монопол върху космическите пътешествия. Приятни същества, само дето ядат, като инжектират храната с киселина от пипалата си, а после буквално сърбат получената лигава смес. Гадост.
Но на Хари не му пукаше. Току-що бе видял на живо първия си извънземен.
Бясното търчане най-сетне приключи, когато приближихме терминал със светещия надпис „«Хенри Хъдсън» — вход за новобранци“. Групата с облекчение се настани на свободните седалки, а двамата апаратчици отидоха да разговарят с колонистите на пост при вратата. Хари, който, изглежда, не умееше да сдържа любопитството си, отиде до прозореца, за да потърси кораба, който предстоеше да ни вземе. Ние с Джеси се надигнахме предпазливо и последвахме примера му. Малък информационен монитор на стената ни помогна да се ориентираме.
Естествено „Хенри Хъдсън“ не беше скачен със станцията — не е лесно да накараш междузвезден кораб с тегло стотици хиляди тонове да се върти в синхрон с космическа станция. Подобно на транспортните колониални кораби, той поддържаше разумна дистанция, а припасите и хората се прехвърляха на борда му с помощта на совалки и влекачи. За разлика от масивната неестетична, наподобяваща велосипедно колело конструкция на колониалните кораби, „Хъдсън“ имаше издължена елегантна форма. Споменах това на Хари и той поясни:
— Защото непрестанно поддържа изкуствена гравитация. Какво поле само! Направо да се шашнеш.
— Какво толкова, нали и на платформата имаше изкуствена гравитация? — попита Джеси.
— Така е — потвърди Хари. — Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-силно действат гравигенераторите на платформата.
— И каква е разликата при кораба? — попита Джеси.
— В степента на трудност — отвърна Хари. — Необходима е страшно много енергия, за да се създаде гравитационно поле с подобни размери, тъй като тя нараства експоненциално на радиуса на полето. Нищо чудно вместо едно, да са генерирали множество по-малки полета. Но дори тогава за подсигуряване на гравиполе на площ колкото платформата ще е нужна енергия, равна на месечното потребление на твоето родно градче.
— Не съм съвсем сигурна — поклати глава Джеси. — Аз съм от Сан Антонио.
— Хубаво де.
— Но със сигурност не е евтин — казах и посочих транспортния кораб вдясно от „Хенри Хъдсън“. — Погледнете колониалния кораб. Има формата на колело. Станцията също се върти.
— Явно колонистите запазват най-добрите си открития за военните — каза Джеси. — А този кораб е предназначен за новобранци. Хари, започвам да си мисля, че си прав. Изобщо нямаме представа с какво се захващаме.
Хари се ухили, обърна се и плъзна поглед към „Хенри Хъдсън“ — все пак станцията бавно се въртеше.
— Обичам, когато хората идват на моя акъл.
Апаратчиците се върнаха и ни накараха да се подредим на опашка пред входа на терминала. На влизане показвахме личните си карти на дежурния офицер, който ни проверяваше по списък, а помощникът му ни раздаваше електронни бележници.
— Благодаря, че посетихте Земята, това е подарък за спомен — пошегувах се, но той, изглежда, не ме разбра.
Совалките не бяха оборудвани с гравигенератори. Апаратчиците ни наредиха да си сложим коланите и ни предупредиха да не ги сваляме при никакви обстоятелства. Все пак, явно за по-сигурно, се оказа, че ключалките въобще не са под наш контрол за времето на полета. Така че това реши проблема с клаустрофобиците. Освен това апаратчиците раздадоха мрежи за коси на всички, които имаха достатъчно дълги — в безтегловност косата, изглежда, има склонността да се пъха навсякъде.
Казаха ни, че ако ни прилошее, можем да използваме торбичките на облегалките на предната седалка. Изрично подчертаха, че не бива да чакаме последния възможен момент, ако това се случи. В безтегловност, обясниха ни, повърнатото се разпръсквало навсякъде и нещастникът се превръщал във фокус на всеобща ненавист — вероятно до края на военната си кариера. Почти веднага се чу шум от разтваряне на хартиени пликове — най-боязливите се приготвяха за предстоящите неприятности. Жената до мен също бе стиснала своята кесия. Аз се опитах да повикам на помощ волята си.
За щастие никой не повърна и краткият полет до „Хенри Хъдсън“ мина без проблеми — след първоначалния тревожен сигнал на мозъка „мамка му, пропадам“, когато гравитацията изчезна, усещането бе като да се возиш на влакче в лунапарк. Само за пет минути преодоляхме разстоянието до кораба, още две минути отне процедурата по скачването и вратите се разтвориха, а налягането се изравни със свистене. Совалката се разтресе едва забележимо и изведнъж гравитацията се появи отново.
На входа ни очакваше нов апаратчик — този път жена.
— Добре дошли на борда на „Хенри Хъдсън“ — рече тя. — Моля, разкопчайте коланите, вземете си багажа и ме последвайте по светещата пътека през хангара. Въздухът от хангара ще бъде изпомпан точно след седем минути — като подготовка за пристигането на следващата совалка, така че, ако обичате, побързайте.
Последното накара всички да се размърдат.
Малко след това се озовахме в просторната столова на „Хенри Хъдсън“, където ни предложиха кафе, понички и възможност да си отдъхнем. Съобщиха ни, че скоро ще дойде официален представител, който ще ни каже какво да правим. Докато чакахме, столовата продължаваше да се пълни с новобранци, май докарани преди нас, и след около час броят ни достигна няколкостотин. Никога не бях виждал толкова много старци на едно място. Хари също.
— Все едно е понеделник сутрин в магазин с намаление — ухили се той, докато сръбваше кафе.
Тъкмо когато пикочният ми мехур ми съобщаваше, че съм прекалил с кафето, в залата влезе мъж с представителна външност, издокаран в колониална униформа и със знаците на дипломатическия корпус.
