полукълбо. Смятали да разчистят една огромна зона в делтата на Амазонка и да го забодат право там. Съветът на „Дженерал Илектрик“ бил да забравят за това. Според предварителните сметки дори ако се разчита на някои важни научни постижения — които все още не били направени, нито пък се доближават поне малко до технологиите, използвани за построяването на този космоелеватор — бюджетът на строежа е щял да надхвърли три пъти годишния национален продукт на цялата икономика на Щатите. При това, ако не се прекрачват предварително определените финансови рамки — което никога не се случва. Говоря за събития отпреди двайсет години и за доклад, който беше с още десет години по-стар. Тъй че не разчитайте да построят нов космоелеватор — има по-евтини начини да се напуска планетата. Много по-евтини. — Хари се наведе към нас. — Което ни довежда до два съвсем логични въпроса: как Колониалният съюз е успял да построи това чудо на науката и техниката и защо въобще е трябвало да го прави?

— Очевидно Колониалният съюз е много по-напреднал от нас — отвърна Джеси.

— Очевидно — потвърди Хари. — Но защо? В края на краищата колонистите също са хора. И не само това, но тъй като се набират предимно от изостанали страни, кандидатите нямат нужното образование. А когато ги пратят по новите места, би трябвало да се занимават предостатъчно с проблемите на оцеляването, за да измислят нови начини за построяването на космоелеватори. Всички знаем, че поне засега междузвездната колонизация се основава на мигнодвига, който е бил разработен на Земята и след това е претърпял съществени подобрения. Така че, както и да го погледнем, няма причини да смятаме, че колонистите ни изпреварват в техническото си развитие.

В главата ми се бе загнездила някаква мисъл и побързах да й дам израз.

— Освен ако не мамят.

Хари се ухили.

— Моите мисли дословно.

— Не мога да разбера накъде биете — оплака се Джеси.

— Ами просто ни мамят — рекох. — Виж, ние сме затворени на Земята. Обменяме информация помежду си, развиваме се бавно, защото нямаме външен поглед върху нещата. Но там горе…

— Там горе хората се срещат с други разумни раси — продължи вместо мен Хари. — Повечето от които със сигурност са по-развити от човешката. Или получаваме знания от тях чрез търговия, или чрез реверсивни инженерни проучвания — тоест, като сами откриваме как действат техните устройства. Много по-лесно е да узнаеш как работи една машина, след като вече разполагаш с нея.

— Което си е един вид измама — казах. — Колониалният съюз наднича в тетрадките на другарчетата.

— Но защо не споделя откритията си с нас? — не се предаваше Джеси. — Какъв смисъл да ги пази за себе си?

— Може би защото смятат, че това, което не знаем, не може да ни стори зло — отвърнах.

— Или причината е съвсем друга. — Хари поклати глава и посочи кабела зад прозореца. — Този космоелеватор не е бил построен, защото това е най-лесният начин да откараш хора на Колониалната станция. Всъщност той е тук, защото е един от най-трудните, най-скъпите и най-сложните в техническо отношение — както и най-силният инструмент за политически натиск. Самото му съществуване цели да ни подскаже, че Колониалният съюз е на светлинни години пред всичко, което могат да правят хората на Земята.

— Никога не съм го намирала за потискащ — заяви Джеси. — Да си призная честно, не съм му отделяла кой знае какво внимание.

— Посланието не е предназначено за теб — рече Хари. — Щеше да мислиш другояче, ако беше президент на Съединените щати. В края на краищата Колониалният съюз ни държи принудително на Земята. Няма друга възможност за междузвездно пътешествие освен тази, предоставяна от Съюза — до колониите или след постъпване на военна служба. Правителствата на различни държави са под постоянния натиск да обявят бойкот на Колониалния съюз и да потърсят собствени начини да пращат хора към звездите. Но космоелеваторът е като Дамоклев меч. Той им казва: „Докато не построите нещо като това, дори и не си помисляйте да ни предизвиквате“. При това космоелеваторът е единственото изобретение, което ни показва Съюзът. Помислете си само какво още може да има там. Гарантирам ви, че президентът непрестанно мисли за това. И това кара и него, и всички останали правителствени ръководители на Земята да козируват.

— Мен пък всичко това ме кара да изпитвам враждебност към Колониалния съюз — призна Джеси.

— Никой не твърди, че Съюзът е наш враг — отбеляза спокойно Хари. — Може би дори по този начин защитава Земята. Вселената е огромна. Може да не сме случили на най-добрите съседи.

— Хари, винаги ли си бил такъв параноик? — попитах. — Или стана, когато взе да остаряваш?

— Как според теб докретах до седемдесет и пет? — ухили се Хари. — Пък и лично аз нямам нищо против, че Колониалният съюз е технически напреднал. Нали ще ми е от полза. — Той вдигна ръка. — Погледнете я само. Изтъняла, измършавяла, отпусната. По някакъв начин съюзът ще се погрижи тази ръка — както и цялото ми тяло — да се превърнат в мощно оръжие. И знаете ли как?

— Не — отвърнах, а Джеси само поклати глава.

— Аз също — призна Хари и шляпна с длан по масата. — Нямам никаква представа как ще го направят. Нещо повече — не мога дори да си представя как го постигат — и нищо чудно, след като не разбирам принципите, на които се основава космоелеваторът. По-важното е, че са успели. Инак защо им е да вземат на служба седемдесет и пет годишни старци? Едва ли ще завладеят вселената с легиони от дъртаци. Без да се обиждате — добави той.

— Не се обиждаме — отвърна Джеси и се усмихна.

— Дами и господа — продължи Хари и ни изгледа тържествено, — никой от нас няма ни най-малка представа с какво се захваща, но вече получихме първия знак. Космоелеваторът има тъкмо това предназначение. Той е по-голям и по-странен от всичко, което можем да си представим — и е едва първата стъпка от нашето пътуване. Това, което ще последва, може да е само още по-голямо и по-странно. Така че пригответе се, доколкото ви е по силите.

— Много драматично — рече сухо Джеси. — Лично аз не зная как да се подготвя.

— Аз пък знам — казах и се надигнах. — Отивам да се изпикая. Щом вселената е по-голяма и по-странна от всичко, което мога да си представя, най-добре да я посрещна с празен мехур.

— Думи на истински бойскаут — подхвърли Хари.

— Само дето на бойскаутите не им се налага да пикаят толкова често.

— О, налага им се, и още как — засмя се Хари. — Дай им да поживеят още шейсетина години.

— Не зная какво мислите вие двамата — каза Джеси, — но аз не си представях, че в армията ще е така.

— Не е толкова зле — отвърнах. — Хапни още една поничка.

— Не искам поничка — нацупи се тя. — Искам да поспя.

Аз също, впрочем. Бяхме напуснали домовете си преди осемнайсет часа и почти цялото това време го бяхме прекарали на път. Ужасно ми се спеше. Вместо това седяхме в просторната столова на междузвездния крайцер, наливахме се с кафе и се тъпчехме с понички в компанията на още хиляда новобранци — очаквахме някой да ни каже какво ще правим оттук нататък. Според мен поне дотук всичко си беше както е при военните.