осемдесетгодишни. Сигурно има някаква граница за това да си „функциониращ“.

Томас сви рамене.

— Договорите ни са за две години. Може би ще ни поддържат в добра форма само за този период. Разликата между седемдесет и пет и седемдесет и седем не е толкова голяма, колкото между седемдесет и пет и осемдесет. И дори между седемдесет и седем и осемдесет. Всяка година в армията постъпват стотици хиляди като нас. След две години ще ни заменят с новите постъпления.

— В договора пише, че службата ни може да бъде удължена до десет години — посочих аз. — Със ситни букви, някъде надолу. Според мен това показва, че разполагат с методи да ни поддържат в добра форма за по-дълъг период.

— Освен това имат записи от нашите ДНК — добави Хари. — Може би смятат да клонират резервни органи, или нещо подобно.

— Така е — призна Томас. — Но е доста работа да се прехвърлят отделни органи, кост, мускули или нерви от клонирани тела в нашите. И пак остава проблемът с мозъка, който не може да се трансплантира.

Томас най-сетне си даде сметка, че помрачава настроението на масата, и побърза да се поправи:

— Ей, не съм казал, че е невъзможно отново да сме млади. От това, което виждам на този кораб, си правя извода, че Колониалният съюз е доста по-напреднал от нас. Въпреки това, като лекар, не мога да си представя как могат да преустановят или да върнат обратно процеса на стареене на организма.

— Тази гадна ентропия… — Алън поклати глава. — И физиката го потвърждава.

— Има обаче едно доказателство, което подсказва, че независимо от всичко ще ни подобрят — обадих се.

— Казвай бързо — подкани ме Хари. — Теорията на Том за най-дъртата армия в галактиката ми уби апетита.

— Точно това е — казах. — Ако не можеха да ни ремонтират телата, нямаше да ни тъпчат с храна, която да ни довърши за месец.

— Прав си — съгласи се Сюзан. — Чудесен довод, Джон. Вече се чувствам по-добре.

— Благодаря — казах. — Въз основа на тези доводи храня такава дълбока вяра в способностите на Колониалните отбранителни сили да ме излекуват от всички болежки, че смятам да си напълня подноса пак.

— Вземи и за мен няколко палачинки — подхвърли Томас, докато се надигах.

— Така, следващият — рече докторът, гледаше екрана на своя възголемичък ПИА, когато влязох в кабинета. — Вие сте Джон Пери, ако не греша?

— Правилно — рекох.

— Аз съм доктор Ръсел — представи се той и ме огледа. — Изглеждате, сякаш току-що ви е умряло кучето.

— Грешите. Беше съквартирантът ми.

— А, да. — Той отново надзърна в бележника. — Лион Дейк. След вас щях да работя с него. Какъв лош късмет. Какво пък, да се залавяме за работа. — Той написа нещо в бележника, спря да помисли и се усмихна. Имаше странни маниери за лекар.

— И тъй — продължи, когато отново вдигна очи към мен, — да видим за какво ви бива.

Кабинетът бе оборудван с доктор Ръсел, моята особа, стол за доктора, малка маса и два кувьоза. Кувьозите имаха човешки очертания и полупрозрачни издути похлупаци. В горния им край бяха монтирани апарати с куповидни накрайници, свързани с кабели. „Купите“ изглеждаха като отливки на човешки темета. Всичко това, честно казано, доста ме изнервяше.

— Ако обичате, настанете се удобно и ще започнем — покани ме доктор Ръсел и повдигна капака на по-близкия кувьоз.

— Необходимо ли е да се събличам? — попитах по навик от предишни прегледи.

— Не. Но го направете, ако ще се почувствате по-добре.

— Някой прави ли го, след като не се налага?

— Ами има и такива. Трудно се изкореняват стари привички.

Оставих моя ПИА на бюрото, приближих кувьоза и легнах. Доктор Ръсел спусна похлупака над мен.

— Изчакайте, докато приключа с настройките.

— И отново се консултира със своя ПИА. Усетих как стените се раздвижват и се нагаждат по тялото ми.

— Малко е страшничко — подхвърлих.

Доктор Ръсел се засмя и каза:

— Сега ще почувствате слабо трептене.

— Кажете — заговорих, колкото за да разсея опасенията си, — къде изчезнаха хората, които бяха преди мен в чакалнята?

— Излязоха през другата врата — посочи той. — Там е стаята за възстановяване.

— За възстановяване?

— Не се безпокойте. Не е това, което си мислите. В интерес на истината, почти приключихме с вашите изследвания. — Той написа нещо в бележника си. Междувременно вибрациите утихнаха.

— Какво да правя сега? — попитах.

— Стойте неподвижно. Имаме още малко работа, а после ще получим резултатите от изследванията ви.

— Тоест приключихме?

— Съвременната медицина е истинско чудо, нали? — засмя се той и ми посочи екрана на своя ПИА. — Не се налага дори да зяпате и да казвате „а-а-а“.

— Да, но колко е точно?

— Колкото ни е необходимо. Господин Пери, кога за последен път бяхте на преглед?

— Преди половин година — отвърнах.

— И какво бе заключението на лекаря?

— Каза, че съм в отлична форма, макар че кръвното ми е малко по-високо от нормалното. Защо?

— За тези неща не греши — отвърна доктор Ръсел. — Но изглежда, е пропуснал рака на тестиса.

— Моля?

Доктор Ръсел завъртя екрана към мен. Там имаше черно-бяло изображение на гениталиите ми. За първи път някой развяваше собствения ми пакет в лицето ми.

— Ето тук — посочи той едно тъмно петно на левия тестис. — Това е възел. Доста голям е гадникът, признавам. Карцином на тестиса.