Редник Аквински не танцуваше, нито имаше вид на човек, който се забавлява. Тя и нейният консу описаха няколко кръга, докато се измерваха с погледи, после чуждоземецът се хвърли и вдигна рязко острите си ръце, с намерение да ги забие в корема й и да я разпори нагоре. Аквински отскочи, но се препъна и падна. Консу се метна върху нея, прикова лявата й ръка в областта на мишницата и заби другия си остър крайник в шията й. Едва тогава премести крака, за да си осигури допълнителна опора, и наведе тялото си така, че да използва тежестта му за окончателната декапитация. В мига, когато се готвеше да й пререже шията, Аквински изстена, извъртя тялото си срещу острието и се дръпна толкова рязко, че сама преряза прикованата си към земята ръка. И като използва набраната инерция, се претърколи право под нагръдника на консу и заби дълбоко в него ножа, който стискаше в другата си ръка. Извънземният се опита да я изтика настрани, но Аквински обгърна талията му с бедра и се притисна към нея. Консу успя да нанесе няколко удара в гърба на Аквински, преди да издъхне, но пораженията не бяха тежки заради малкото разстояние. Аквински изпълзя изпод тялото на противника си и успя да измине половината от разстоянието до другите войници, преди да се строполи. Те притичаха и я отнесоха.

Сега вече разбирах напълно защо бях изключен от участие в двубоите. Въпросът не беше само в бързината и силата, макар че без никакво съмнение войниците от Специалните части ме превъзхождаха и в двете. Те владееха различни тактики, произхождащи от силно променени представи за това какво е приемлива загуба. Обикновен войник не би пожертвал крайник, както направи Аквински, тъй като в съзнанието му щяха да тежат седем десетилетия от опита и увереността, че загубата ще е незаменима и че дори може да причини смърт. Това очевидно не беше проблем за войниците от Специалните части, които знаеха добре, че изгубеният крайник може лесно да бъде заменен, и познаваха възможностите и издръжливостта на телата си. Не че не се страхуваха. Просто страхът ги спохождаше на много по-късен етап.

Дадох знак на сержант Хокинг и неговия противник да започнат. За първи път противникът на Хокинг не се хвърли с размахани ръце, а вместо това се приближи до средата на купола и остана да чака там. Междувременно Хокинг го доближи предпазливо, като пристъпваше бавно и търсеше подходящия момент за атака — крачка напред, пауза, крачка встрани, пауза, напред, пауза, отново напред. Именно при една от тези внимателно обмислени стъпки консу подскочи като побесняло насекомо и набучи Хокинг на двете си щръкнали напред ръце, като го повдигна във въздуха. Докато Хокинг летеше към земята, консу нанесе страничен удар и му отсече главата почти през гърдите. Трупът и краката изхвърчаха в една посока, а главата тупна право на земята пред консу. Извънземният я огледа за миг, наведе се, набоде я на една от ръцете си и я запокити към групата на войниците от Специалните части. Тя се претърколи, отскочи и прелетя над тях, като пръскаше УмнаКръв.

При досегашните схватки Джейн стоеше нетърпеливо на мястото си и подхвърляше нервно ножовете. Сега пристъпи напред, готова да започне, също както и нейният противник, последният консу. Дадох знак за начало. Консу разпери рязко ръце и нададе боен вик, достатъчно силен да разцепи стените на купола. Зловещата му паст зейна като кратер. На трийсет метра от него Джейн внезапно застина, после метна единия от ножовете си право към разтворената паст с такава сила, че когато достигна целта си, острието проби главата и щръкна от другата страна на черепа. Викът на чудовището секна, сменен от хъркане и задавено клокочене, примесено от стържене на зъби в метал. Консу сграбчи дръжката, за да изтръгне ножа, но издъхна, преди да осъществи намерението си, и се просна възнак в образувалата се в краката му локва.

Приближих се към Джейн.

— Не зная дали имаш право да използваш ножовете по този начин — рекох.

Тя се обърна, изгледа ме и подхвърли втория нож във въздуха.

— Никой не ми е казвал, че нямам.

Посланикът на консу вече бе зад мен — беше прекрачил трупа на убития си другар.

— Спечелихте правото на четири въпроса. Можете да ги зададете сега.

Четири въпроса бяха повече, отколкото очаквахме. Бяхме се надявали на три и разчитали на два, давахме си сметка, че консу са трудни противници. Което съвсем не означаваше, че с един убит войник и няколко сериозни наранявания победата ни може да се определи като пълна. Но човек трябва да се радва на това, което получава. Четири въпроса бяха чудесно постижение.

— Консу ли снабдиха рреите с технология за засичане на мигнодвигатели? — побързах да попитам.

— Да — отвърна посланикът, без да продължава с обяснения. Което беше съвсем естествено: не очаквахме от консу да ни разкрият повече от това, което бяха длъжни. Но отговорът на посланика ни осигуряваше информация по други важни въпроси. След като рреите бяха получили технологията от консу, напълно бе възможно да не познават научните й основи, нито принципите, на които действа машината. От това следваше, че няма опасност да разширят прилагането й или да помогнат за разпространяването й чрез търговия с други съседни раси.

— С колко уреда за засичане на мигнопреход разполагат рреите?

— С един — отвърна посланикът.

— Колко от останалите познати на човечеството раси притежават технологията за засичане на мигнодвигатели? — Това бе нашият трети и най-важен въпрос. Предполагахме, че консу познават повече раси от нас, така че не биваше да питаме за общия брой на расите, разполагащи с тази технология — напълно възможно бе много от тях сами да са достигнали до подобно откритие, тъй като във вселената взаимопомощта не е разпространено явление. Всеки трябва да се оправя според способностите си.

— Нито една — отвърна посланикът. Толкова по-добре за нас. Все още разполагахме с достатъчно време, за да намерим начин да избегнем назряващата опасност.

— Остава ти още един въпрос — припомни ми Джейн, не бе забелязала, че се колебая. „Да става каквото ще“ — рекох си.

— Консу могат да унищожат повечето раси в този район на космоса — подех предпазливо. — Защо не го правите?

— Защото ви обичаме — отвърна посланикът.

— Моля? — Сепнах се. Технически това можеше да се сметне за пети въпрос, на който консу не бе длъжен да отговаря. Но въпреки това той го направи.

— Ние ценим всички живи същества, притежаващи потенциал за унгкат — последната дума малко напомняше дращене на нокти върху грапава стена, — за участие във великия цикъл на прераждането. Ние се грижим за вас, за всички по-нисши раси, ние освещаваме планетите ви така, че онези, които ги обитават, да могат да бъдат преродени в новия цикъл. Наш дълг е да ви помагаме в този процес на кръговрат. Рреите вярват, че ги снабдихме с уреда, за който питате, заради планетата, която ни предложиха в замяна, но не е така. За нас това бе възможност вашите две раси да се приближат още малко до съвършенството и ние с радост се възползвахме от това.

Посланикът разтвори режещите си ръце и видяхме под тях втория чифт човешки ръце, в подканящ жест.

— Още по-близък е сега моментът, в който вашите народи ще бъдат достойни да се присъединят към нас. Днес вие сте омърсени и ние се държим с вас като с такива, макар да ви обичаме. Но бъдете сигурни, наближава часът на вашето избавление. А сега идва и моят час да умра, омърсен, задето съм общувал с вас на вашия собствен език, но осигурил мястото си в безкрайния цикъл, задето помогнах на вашата раса да се доближи още повече до вечното колело. Макар да ви ненавиждам, аз ви обичам, защото вие сте не само моето проклятие, но и спасението ми. Вървете си, за да можем да разрушим това място и да отпразнуваме вашия възход. Вървете си.