— Искате ли компания, сър? — попита ме приятният млад (вероятно четиригодишен) войник от Специалните части, докато той и четиримата му другари стояха до масата ми с табли в ръце.

— Масата е свободна — рекох.

— Някои хора предпочитат да се хранят сами — подметна един от войниците.

— Не съм от тях. Моля, заповядайте.

— Благодаря, сър — отвърна вторият войник и сложи таблата си на масата. — Аз съм капрал Сам Мендел. Тези са редници Джордж Линей, Уил Хегел, Джим Бор и Ян Ферми.

— Лейтенант Джон Пери — представих се.

— И тъй, какво мислите за „Спароухок“, сър? — попита Мендел.

— Приятно и тихо местенце.

— Така е, сър — потвърди Мендел. — Тъкмо споменах на Линей, че едва ли съм произнесъл на глас и десет думи за последния месец.

— Току-що счупи собствения си рекорд — рекох.

— Сър, ще ни помогнете ли да уредим един бас? — попита Мендел.

— Стига да не се налага да правя нещо, което не е по силите ми.

— Не, сър — успокои ме Мендел. — Искаме само да знаем на колко сте години. Виждате ли, Хегел предположи, че възрастта ви е два пъти по-голяма от сбора на годините, на които са войниците в нашето отделение.

— И каква е сумата?

— Отделението има десет войници, сър, включително и аз, който съм най-възрастен. Аз съм на пет и половина. Останалите са на възраст между две и пет години. Общата ни възраст е трийсет и седем години и два месеца.

— Аз съм на седемдесет и пет. Така че той е прав. Но не беше трудно да се досетите, като знаете, че можем да постъпваме на служба едва когато навършим седемдесет и пет. Позволете само да добавя, че е ужасно смущаващо, когато си на възраст, която е над удвоената сума от възрастта на всички войници във вашето отделение.

— Сигурно е така, сър — кимна Мендел. — Но от друга страна, всички ние имаме по-дълъг стаж от вас в този нов живот. Така че ставаме квит.

— Всъщност си прав.

— Навярно е доста интересно, сър — обади се Бор, който седеше в другия край на масата. — Да си живял цял един живот, преди този. Какво представляваше вашият?

— Животът преди този тук?

— Именно — кимна Бор.

Изведнъж осъзнах, че нито един от петимата войници на масата не бе посегнал към приборите си. Нещо повече, цялата зала, която допреди миг бе изпълнена с морзовите сигнали на почукващи в чиниите лъжици и вилици, внезапно бе потънала в тишина. Спомних си коментара на Джейн, че съм бил всеобщ център на вниманието. Изглежда, беше права.

— Харесвах живота си — заговорих. — Не си давах сметка, че може да е вълнуващ или интересен за някой, който не го е живял. Ако ме питате, мисля, че си живеех добре. Никога не съм се замислял какво може да ме очаква тук.

— Защо решихте да постъпите в армията? — попита Бор. — Все сте имали някакви предположения за военната служба.

— Честно казано, нямах. Съмнявам се някой въобще да е осъзнавал какво ни очаква. Никой от нас нямаше представа, че ще ни натикат в нови тела, които само отчасти са наши собствени.

— Звучи ми глупаво, сър — рече Бор и трябваше да си спомня на каква възраст са събеседниците ми, за да не се разсърдя от прямотата му. — Не разбирам защо някой ще се записва доброволно за нещо, след като дори не знае какво го очаква.

— Така е — казах, — защото никога не си бил стар. Когато си на седемдесет и пет и обитаваш износено тяло, си готов на всякакви рискове, за да промениш нещата.

— Че какво толкова може да стане? — попита Бор.

— Трудно е да обясня на човек с двегодишен стаж в живота.

— Аз съм на три — рече Бор малко обидено.

Вдигнах ръка.

— Вижте — предложих. — Да опитаме за миг да погледнем нещата от другата страна. Аз съм на седемдесет и шест и заложих всичко на карта, когато постъпих в КОС. Но изборът си е мой. Никой не ме е принуждавал. Ако ви е трудно да ме разберете, помъчете се да се поставите на моето място. — Посочих Мендел. — Когато бях на пет, дори не можех да си връзвам връзките на обувките. Представете си какво бих могъл да си мисля тогава за възрастните, които отиват на война. Че аз дори не знаех какво е животът. За вас например какво е?

Мендел и спътниците му се спогледаха.

— Рядко мислим за това, сър — отвърна Мендел. — В началото дори не смятахме, че има нещо необичайно в положението ни. Всички около нас бяха „родени“ по същия начин. От наша гледна точка, вие сте необичайните. Имали сте детство и цял един живот, преди да се озовете тук. Струва ми се чиста загуба на време да се измине толкова дълъг път, за да се озовете накрая при нас.

— Някога не сте ли се замисляли какво би било, ако сте извън Специалните части? — попитах.

— Не мога дори да си го представя — отвърна Бор и останалите кимнаха. — Ние сме войници и сме свикнали да сме заедно. Такава ни е работата. За това сме създадени.

— И затова ви разпитваме с такова любопитство — допълни Мендел. — Мисълта, че можеш да вземаш подобно решение в живота. Че можеш да имаш друг живот, преди този. Тя ни е толкова чужда.

— С какво се занимавахте, сър? — попита Бор. — В другия си живот.

— Бях писател. — Те отново се спогледаха. — Какво има? — попитах.

— Странен начин за преживяване — изказа мислите им Мендел. — Да ви плащат, задето съчинявате изречения.

— Има и по-лоши занимания. — Подсмихнах се.

— Не искахме да ви обидим, сър — намеси се Бор.

— Не сте ме обидили. Просто възгледите ви за живота са коренно различни от моите. Питам се обаче защо го правите.

— Кое? — попита Бор.

— Защо се биете. Нали знаете, че повечето хора в Колониалните сили са като мен. И повечето обитатели на колониите са различни от вас. Защо воювате за тях? Редом с нас?

— Ние сме човешки същества, сър — рече Мендел. — Не по-малко от вас.

— Като се има предвид сегашното състояние на моята ДНК, не мисля, че съм стопроцентов човек.

— Знаете, че сте човек, сър — рече Мендел. — И ние също. Ние с вас сме по-близки, отколкото смятате. Известно ни е как Колониалните сили наемат войници. Вие също воювате за колонисти, които не познавате — дори такива, които биха могли да са бивши врагове на страната, от която идвате. Защо се биете за тях?

— Защото и те като мен са хора и защото обещах да го правя. Поне така смятах в началото. Сега вече не се бия заради колонистите. Всъщност бия се и за тях, но когато изляза на огневата линия, се сражавам за моите другари в отделението и взвода. Пазя им гърбовете, а те пазят моя. Бия се, защото в противен случай би означавало да ги предам.

Мендел кимна.