женени. Обичам я и сега.

Джейн се изправи, изгледа ме продължително, върна ми халката и излезе, без да се сбогува.

— Тахиони — заяви Хари, докато сядаше на масата, където с Джеси вече закусвахме.

— Бог да те поживи — отвърна Джеси, без да вдига глава.

— Много смешно — рече Хари и седна. — Тахионите може да са отговорът на въпроса откъде рреите са знаели за пристигането ни.

— Ами това е чудесно — казах. — Остава само да ни обясниш какво представляват тези тахиони и двамата с Джеси ще сме наясно с картинката.

— Частици по-малки от атомите, с имагинерна маса, които се придвижват по-бързо от светлината и могат да пътуват назад във времето. Съществуването им все още е теоретично, тъй като е много трудно да проследиш нещо, което се движи по-бързо от светлината и пътува назад във времето. Но теорията за мигнопрехода не изключва участието на тахиони при всеки скок — в момента, когато нашата материя и енергия се преместват в друга вселена, тахионите от онази вселена пътуват назад във времето към тази, която току-що сме напуснали. Има специфичен тахионен модел, създаван от мигнодвигателя в момента на прехода. Ако можеш да засечеш този модел, ще знаеш къде и кога предстои да се появи мигнокораб.

— Откъде научи всичко това? — попитах.

— За разлика от вас двамата, аз не си прекарвам времето в размотаване наоколо — рече Хари. — Имам приятели на различни интересни места.

— Щом знаем за тахионния модел, или каквото е там, защо не предприемем нещо по въпроса? — попита Джеси. — Доколкото разбирам, в момента сме страшно уязвими и имаме късмет, че още не са ни довършили.

— Спомнете си какво казах в началото — че съществуването на тахионите все още е теоретично. Но това не е съвсем точно. Тахионите не са реални частици, а по-скоро нещо като математични абстракции. Нямат връзка с реалната вселена, в която съществуваме и се придвижваме. Нито една разумна раса, която познаваме, не ги е използвала никога за нищо. Те нямат практическо приложение.

— Или поне така смятаме — рекох.

Хари кимна.

— Ако предположението е вярно, това означава, че рреите разполагат с технология, далеч надхвърляща нашите възможности. И че сме изостанали в технологичната надпревара.

— И как ще ги настигнем? — попита Джеси.

Хари се усмихна.

— Кой е казал нещо за настигане? Помните ли, при първата ни среща на космоелеватора говорехме за свръхмодерните технологии, използвани в колониите? И тогава аз изказах мнение за това как са се сдобили с тях.

— От други раси — подхвърли Джеси.

— Именно. Чрез търговия или война. Така, ако наистина съществува способ да се проследят тахионите от една вселена в друга, вероятно ние самите бихме могли с течение на времето да създадем подобен уред. Но това ще отнеме време и средства, каквито не можем да си позволим. Много по-практично е да го вземем от рреите.

— Искаш да кажеш, че Колониалните сили се готвят да се върнат на Корал — посочих.

— Разбира се, че се готвят — рече Хари. — Но сега целта не е само да си възвърнем планетата. Това дори няма да е първостепенната задача. Защото главната ни задача ще бъде да сложим ръка на технологията за засичане на тахиони и да открием начин да й противодействаме.

— Последния път, когато се появихме край Корал, ни разпердушиниха — възрази Джеси.

— Джеси, просто нямаме друга възможност — въздъхна Хари. — Трябва да се сдобием с тази технология. Ако тя се разпространи, и други раси ще могат да предвиждат появата ни. Ще знаят къде ще скачаме преди нас самите.

— Което означава нови кръвопролития — заключи Джеси.

— Предполагам, че този път ще използват по-голям контингент от Специалните части — добави Хари.

— Като стана дума за това… — намесих се и разказах на двамата за кратката ми среща с Джейн предната нощ.

— Значи не е имала намерение да те убие — подхвърли насмешливо Хари, след като приключих.

— Сигурно е било много странно да разговаряш с нея. — Джеси втренчи поглед в мен. — Макар да си знаел, че не е истинската ти жена.

— Да не говорим, че е едва шестгодишна — ухили се Хари. — Странна история, човече.

— И това си личи — потвърдих. — Имам предвид, че е на шест. В емоционално отношение тя е съвсем незряла. Изглежда, не знае как да се справя с чувствата си, както например, когато ме запокити през масите само защото не бе в състояние да се овладее.

— Очевидно всичко, на което са я учили, е да воюва и да убива. — Хари поклати глава. — Ние поне имаме опит и спомени, на които да се осланяме. Даже младите бойци в някогашните армии са били с двайсетгодишен опит. А войниците в Специалните части са истински деца. Не зная дали това въобще е морално.

— Джон, не ми се ще да отварям стари рани — почна Джеси, — но виждаше ли в нея твоята Кати?

Замислих се.

— Тя несъмнено прилича на Кати. Струва ми се дори притежава нейното чувство за хумор и темперамента й. Кати бе много импулсивна.

— Защо — често ли те хвърляше през масата? — попита ухилено Хари.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Имаше няколко случая, при които щеше да го направи, ако можеше.

— Едно на нула за генетиката — възкликна Хари.

Задник неочаквано се пробуди.

[Капрал Пери] — гласеше съобщението, — [Заповядано е да се явите в 10:00 в щаба в Айзенхауеровия модул на станция Феникс на заседание с генерал Киган. Бъдете точен.]

— А аз си въобразявах, че имам приятели на интересни места — подхвърли Хари. — Криеш нещо от нас, Джон.

— Нямам представа какво е това — оплаках се. — Никога не съм се срещал с генерал Киган.

— Ами да, той е само командващ Втора колониална армия — сви рамене Хари. — Сигурен съм, че е за някоя дреболия.

— Смешник — рекох.

— Джон, вече е девет и петнайсет — припомни ми Джеси. — По-добре да тръгваш. Искаш ли да те придружим?

— Не, довършете си закуската. Предпочитам да се поразходя. Айзенхауеровият модул е само на няколко километра, в другия край на станцията. Ще успея навреме. — Надигнах се, взех една поничка за из път, целунах приятелски Джеси по бузата и се отдалечих.

Всъщност Айзенхауеровият модул е на повече от „няколко“ километра, но кракът ми бе почти заздравял и имах нужда от упражнения. Доктор Фиорина беше права — чувствах, че новият ми крак е по-добър от стария, и имах повече сили. Разбира се, току-що се бях възстановил от толкова тежки травми, че бе цяло чудо, че още съм жив. След подобно преживяване всеки би усетил прилив на енергия.

— Не се обръщай — прошепна Джейн в ухото ми точно зад мен.

Едва не се задавих с поничката.

— Знаеш ли, не ми е приятно да се промъкваш така — рекох, когато се съвзех.

— Извинявай. Не смятах да те обиждам. Но не бива да разговарям с теб. Исках да ти кажа за срещата, на която те викат.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Няма значение. По-важното е да се съгласиш с това, което ще поискат от теб. Направи го. Това е единственият начин да си в относителна безопасност, когато се случи това, което предстои да се случи. Доколкото въобще можеш да си в безопасност.

— Какво предстои да се случи?