Някой ме сръга да се събуждам. Когато видях кой е, понечих да кажа нещо, но тя запуши устата ми с ръка.

— Тихо — рече Джейн. — Нямам право да идвам тук.

Кимнах. Тя отмести ръка.

— Говори шепнешком — предупреди ме.

— Можем да използваме МозКом.

— Не. — Тя поклати глава. — Предпочитам да ти чувам гласа. Само не говори високо.

— Добре — рекох.

— Съжалявам за днес — продължи тя. — Дойде ми някак неочаквано. Не знаех как да реагирам на подобна новина.

— Няма нищо. Не биваше да ти се натрапвам така.

— Боли ли те някъде?

— Строши ми едно ребро.

— Извинявай.

— Вече ми минава.

Тя оглеждаше лицето ми.

— Виж, аз не съм жена ти — рече неочаквано. — Не зная за кого или за какво ме смяташ, но никога не съм била женена за теб. Дори не знаех, че тя е съществувала, докато не ми показа тази снимка.

— Би трябвало да се поинтересуваш откъде си се взела.

— Защо? — попита тя и неволно надигна глас. — Знаем, че сме направени от гените на други хора, но не ни съобщават нищо за тях. Нямаме нищо общо с онези хора. Дори не сме техни клонинги — в моята ДНК има немалко неща, които не идват от Земята. Ние сме опитните зайчета на КОС, ако не си чувал.

— Чух го.

— Така че не съм твоята жена. Дойдох да ти го кажа. Съжалявам, но е така.

— Разбрах го.

— Хубаво. Защото си тръгвам. Прощавай, че те метнах така.

— На колко си години? — попитах.

— Какво? Защо? — учуди се тя.

— Просто питам. Не ми се ще да си тръгваш.

— Не зная каква връзка има възрастта ми с всичко това.

— Кати умря преди девет години. Исках да знам колко време са чакали, преди да се разровичкат из гените й.

— На шест съм — рече тя.

— Дано не се разсърдиш, ако ти кажа, че не изглеждаш като повечето шестгодишни, които съм срещал.

— Защото съм развита за възрастта си — отвърна тя. — Шегувам се де.

— Зная.

— Но не всички го разбират. Повечето вече са свикнали с идеята, че всички наоколо са съвсем млади.

— И как се чувстваш? Имам предвид да си на шест? Да нямаш минало.

Джейн сви рамене.

— Събуждаш се един ден и не знаеш къде си, нито какво става. Но вече имаш тяло и можеш да правиш разни неща. Да говориш. Да се движиш. Да мислиш и да се биеш. На останалото те учат в Специалните части. Там ме кръстиха Джейн Сейгън.

— Хубаво име.

— Избрано е на случаен принцип — обясни тя. — Малките ни имена са от често срещаните, фамилиите — на прочути учени. В моето отделение има Тед Айнщайн и Джули Пастьор. В началото не го знаеш, разбира се. Това за имената. По-късно научаваш по малко за това как си направен, но след като те оставят да развиеш собственото си аз. Никой, когото познаваш, няма спомени. Осъзнаваш, че си различен, едва когато срещнеш първия живороден. А ние не се срещаме с тях често. Не ни позволяват да се смесваме.

— „Живородени“?

— Да, така ви наричаме.

— Щом не се „смесвате“, какво правехте в закусвалнята?

— Исках да опитам хамбургерите. Всъщност не ни е забранено. Самите ние го избягваме.

— Някога не си ли се питала от кого си била направена?

— Случвало се е — отвърна Джейн. — Но не ни е позволено да знаем. Не ни съобщават кои са нашите прогенитори — хората, от които произхождаме. Известно ли ти е, че в създаването на някои от нас са участвали повече от един човек? Но те всички са мъртви. Отдавна. Така трябва да бъде, инак нямат право да ги използват. Не знаем кого са познавали, а дори и такива хора да попаднат на служба, вероятността да се срещнем с тях е малка. Пък и вие, живородените, измирате доста бързо там горе. Нито един от колегите ми не се е срещал досега с познат или роднина на прогенитор. Или съпруг.

— Показа ли снимката на вашия лейтенант?

— Не — рече тя. — Той ме попита какво е станало, а аз отвърнах, че си ми пратил твоя снимка, която ме е ядосала. И че съм я изтрила. Трябваше да го направя, защото тези неща могат да се проследят.

Не съм разкривала пред никого какво сме си говорили. Мога ли да я получа пак? Снимката.

— Разбира се — отвърнах. — Имам още, ако те интересуват. И ако искаш да узнаеш повече за Кати, мога да ти разкажа.

Джейн вдигна очи към мен и в сумрака на стаята заприлича още повече на жена ми. Сърцето ми се свиваше, като я гледах.

— Не знам — промълви тя. — Не знам дори какво искам да знам. Но ще помисля за това. Като начало, можеш да ми пратиш онази снимка. Ако желаеш.

— Пращам я в момента.

— Трябва да тръгвам — рече тя. — Слушай, не съм била тук. И ако ме видиш другаде, не се познаваме.

— Защо?

— Важно е, и толкова.

— Добре.

— Ще ми покажеш ли брачната си халка?

— Разбира се. — Изхлузих я от пръста си и я пуснах в шепата й. Тя я вдигна несръчно и я огледа.

— Тук пише нещо.

— „Любовта ми е вечна — Кати“ — отвърнах. — Накара да го гравират, преди да ми я подари.

— Колко дълго сте били женени?

— Четирийсет и две години.

— Много ли я обичаше? Жена ти. Кати. Когато хората са женени от много време, живеят заедно по навик.

— При някои е така — отвърнах. — Но аз я обичах страшно много. През цялото време, докато бяхме