— Знаеш ли в какво се състои официалната информация за Призрачните бригади? — попита ме Хари.

— Предполагам, че е доста оскъдна.

— Оскъдна е силно казано. Няма почти нищо.

С Хари и Джеси се разхождахме из станцията Феникс. За първата си разходка бях избрал възможно най-далечната точка от „Бренеман“. Бяхме в една закусвалня — нищо особено по отношение на гледката, тъй като се виждаше само една малка корабостроителница, но пък приготвяха чудесни хамбургери. Разправяха, че главният готвач някога имал верига за бързо хранене. Беше доста пълно за едно на пръв поглед непретенциозно заведение. Но откакто заговорихме за Призрачните бригади, сандвичите ни изстиваха.

— Помолих Джавна и Нюман да ми разрешат да пратя бележка на „Спароухок“ и срещнах каменна стена — оплаках се.

— Не съм изненадан — рече Хари. — „Спароухок“ фигурира в регистрите, но това е почти всичко, което е известно за него. Няма никаква информация за екипажа, размера, въоръженията и местонахождението му. Абсолютно нищо. Същия резултат получих и от централната информационна система на КОС, когато зададох в търсачката темите „Специални части“ и „Призрачни бригади“.

— С други думи, нулев резултат — каза Джеси.

— О, не бързай да се отчайваш — засмя се Хари. — Освен официалните съществуват и неофициални източници.

— И какво успя да откриеш по неофициален път? — попита Джеси.

— Е, не ми завиждай. Притежавам вроден чар и той прави чудеса.

— О, стига. Дойдохме тук да похапнем. А вие двамата забравихте напълно къде сме.

— Добре де, какво откри? — не сдържах нетърпението си. За всеки случай отхапах от хамбургера. Беше великолепен.

— Първо, нека ви предупредя, че това са само слухове и непотвърдени приказки.

— Което означава, че вероятно са по-точни от официалната информация — посочих.

— Вероятно — съгласи се Хари. — Голямата новина е, че има основателна причина да ги наричат Призрачните бригади. Всъщност названието също е неофициално. Това е прякор. Според слуховете, събрани от различни източници, войниците от Специалните части са мъртъвци.

— Моля? — Чак подскочих. Джеси едва не си изпусна хамбургера.

— Не истински мъртъвци, в конкретния смисъл — продължи Хари. — Те не са зомбита. Но има много хора, които се записват за постъпване в Колониалните сили и умират преди седемдесет и петия си рожден ден. Изглежда, когато това се случи, Колониалните сили не изхвърлят тяхната ДНК. Използват я за изработването на войници от Специалните части.

Нещо в главата ми светна.

— Джеси, помниш ли, когато умря Лион Дейк? Спомняш ли си какво каза онзи фелдшер? „Хвана последния влак за Призрачната бригада“. Тогава помислих, че е някаква цинична шега.

— Но как могат да го правят? — възмути се Джеси. — Това е неморално!

— Така ли смяташ? — попита Хари. — Когато си дала съгласие за постъпване в Колониалните сили, си разрешила да извършват с теб всякакви процедури, необходими за подобряване на бойната ти готовност, а не можеш да се биеш, когато си мъртъв. Има го в договора. Може да не е морално, но е легално.

— Така е, но има разлика между това да използват моята ДНК, за да създадат ново тяло, което аз да използвам, или да го направят без участието ми — рече Джеси.

— Подробности, подробности — поклати глава Хари.

— Не ми харесва идеята да експлоатират по такъв начин тялото ми — упорстваше Джеси. — Не смятам, че Колониалните сили имат право на това.

— Само че те дори не спират дотук — продължи Хари. — Знаете, че новите тела, които получихме, са били подложени на обстойни генетични промени. Е, изглежда, телата на войниците от Специалните части са още по-различни. Бойците от Специалните части са опитни зайчета за нововъведения и модификации, преди те да бъдат приложени в общовойсковите поделения. Говори се, че някои от тези модификации са доста радикални — до степен телата им да не изглеждат човешки.

— Лекарката спомена нещо в смисъл, че Специалните части имат особени нужди — казах. — Но дори да съм халюцинирал, войниците, които ме спасиха, изглеждаха съвсем нормално.

— Ние също не видяхме никакви мутанти и чудовища на „Спароухок“ — потвърди Джеси.

— Не забравяй, че не ни позволиха да се разхождаме на воля из кораба — посочи Хари. — Държаха ни затворени и ни пазеха. Освен спалното видяхме само лазарета.

— Но други са виждали Специалните части в бой или просто да се разхождат — рече Джеси.

— Така е — съгласи се Хари. — Виждали са някои от тях. Но не всички.

— Миличък, параноята ти започва да ми въздейства. — Джеси се пресегна и пъхна едно картофче в устата на Хари.

— Благодаря, радост моя — изфъфли Хари. — Но дори ако загърбим слуховете за свръхмодифицирани войници, има достатъчно улики, които да потвърждават, че Хари наистина може да е видял жена си. Само че това не е Кати, а някоя, която използва тялото й.

— Коя някоя? — попитах.

— Това е въпросът, нали? — отвърна Хари. — Жена ти е мъртва, следователно няма как да поставят личността й в това тяло. Или разполагат с някакви предварително подготвени профили, приети на въоръжение в Специалните части…

— … или са прехвърлили там някой от друго тяло — довърших аз.

Джеси потрепери.

— Извинявай, Джон. Но това е ужасно.

— Джон? — Хари сложи ръка на рамото ми. — Да не ти е зле?

— Какво? А, не, нищо ми няма — отвърнах. — Просто ми се струпаха много неща. Като новината, че жена ми е жива — е, не напълно — и че някой друг се разхожда с тялото й. Струва ми се, че предпочитам да е така, отколкото да съм страдал от халюцинация.

Погледнах ги. И двамата се бяха облещили.

— Ей?

— Говорим за вълка… — промълви Хари.

— Какво?

— Джон… — Джеси посочи. — Тя е на опашката за хамбургери.