Извъртях се и съборих чинията си на пода. Изведнъж се почувствах, сякаш съм скочил в ледена вода.

— Майчице! — възкликнах.

Тя беше. Нямаше и капчица съмнение.

Понечих да се изправя. Хари ме сграбчи за ръката.

— Какво правиш?

— Трябва да говоря с нея.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Какво значи сигурен ли съм? Разбира се, че съм сигурен.

— Може би е по-добре да позволиш първо на мен или Джеси да се срещнем с нея — отвърна Хари. — Да я попитаме дали иска да разговаря с теб.

— Божичко, Хари! Да не сме в шести клас? Това е жена ми!

— Не, Джон, не е — рече Хари. — Това е съвсем друг човек. Дори не знаеш дали ще иска да разговаря с теб.

— А даже и да се съгласи — допълни Джеси, — спомни си, че сте напълно непознати. Не зная какво очакваш от срещата, но едва ли ще го получиш.

— Нищо не очаквам — изсумтях.

— Не искаме да страдаш, Джон — припомни ми Джеси.

— Ще го преживея — успокоих я. — Моля те, Хари. Пусни ме. Абсолютно съм спокоен.

Хари и Джеси се спогледаха. Хари ме пусна.

— Благодаря ти.

— Какво смяташ да й кажеш? — попита той.

— Само ще й благодаря, че ми спаси живота — успокоих го и се надигнах.

Междувременно жената и двамата й спътници бяха получили поръчките си и се отправяха към малка маса в далечния край на заведението. Аз също се насочих натам. Тримата разговаряха, но когато ги доближих, млъкнаха. Тя беше обърната с гръб към мен и вдигна глава, забелязала погледите на другарите си. Заковах на място в мига, когато зърнах лицето й.

Беше различно, разбира се. Освен очевидните промени в кожата и очите това бе една много по-млада Кати — такава, каквато бе изглеждала преди половин век. И дори тогава не бе съвсем същата — жената пред мен бе по-слаба, стройна и мускулеста, както и следваше да се очаква от войник, подложен на специалните режими и диети в армията. Кати си пускаше косата дълга и я къдреше, докато тази жена бе гладко сресана. Тъкмо видът на косата й ме потресе най-силно. Отдавна бях престанал да обръщам внимание на зелената кожа. Но не помнех някога Кати да е носила косата си по този начин.

— Не обичам да ме зяпат — рече жената с гласа на Кати. — И преди да попиташ, не си моят тип.

„Напротив, аз съм твоят тип“ — произнесе механично някаква част от ума ми.

— Простете, не исках да нахалствам — промълвих най-после. — Само се питах дали ме познавате.

Тя ме отгледа от главата до петите.

— Не. И повярвайте, не сме били заедно в началния курс.

— Вие ме спасихте — рекох. — На Корал.

Това я накара да се пооживи.

— Без майтап? Нищо чудно, че не ви познах. Предишния път, когато ви видях, бяхте без чене. Без да се обиждате. И също без да се обиждате, но съм изненадана, че сте прескочили трапа. Не бих се обзаложила, че това е възможно.

— Защото има нещо, заради което да живея — отвърнах.

— Очевидно — бе лаконичният й коментар.

— Казвам се Джон Пери — казах и протегнах ръка. — Боя се, че не зная името ви.

— Джейн Сейгън — отвърна тя и пое ръката ми. Задържах я малко по-дълго, отколкото би трябвало. Когато я пуснах, долових в лицето й изненада.

— Капрал Пери — обади се един от спътниците й, който очевидно междувременно бе събрал още информация за мен чрез своя МозКом, — съжалявам, но бързаме да се нахраним. Трябва да се върнем на кораба до половин час, тъй че, ако не възразявате…

— Не ме ли помните от другаде? — прекъснах го аз, говорех на Джейн.

— Не — отвърна тя и от гласа й повя хлад. — Благодаря, че ни навестихте, но наистина трябва да се нахраня.

— Позволете да ви пратя нещо. Едно изображение. Чрез вашия МозКом.

— Повярвайте, не е необходимо — отвърна Джейн.

— Само една снимка — настоях. — После ще си тръгна. Умолявам ви.

— Е, добре — въздъхна тя. — Но побързайте.

Сред малкото лични вещи, които бях взел, когато напусках Земята, имаше и дигитален албум на семейството ми, приятелите и местата, за които бих искал да си спомням. Бях ги прехвърлил в моя МозКом и по-добре, защото изгубих вещите си с „Модесто“. Избрах една снимка от албума и я изпратих. Наблюдавах я, докато активираше своя МозКом. После отново извърна глава към мен.

— Сега вече познахте ли ме? — попитах.

Тя подскочи с бързина, непостижима дори за войник от Колониалните сили, и ме притисна към близката преграда. Почти съм сигурен, че чух едно от ребрата ми да изпуква. Хари и Джеси скочиха от другия край на заведението и се втурнаха към нас. Двамата спътници на Джеси им пресякоха пътя. Едва си поемах дъх.

— Кой си ти, по дяволите? — изсъска Джеси. — И какво се опитваш да постигнеш?

— Аз съм Джон Пери — изхриптях. — Нищо не се опитвам да постигна.

— Глупости. Откъде имаш тази снимка? — Тя се наведе към мен. — Кой ти я направи?

— Никой не ми я е правил — отвърнах мъчително. — От сватбата ми е. Това е… брачната ми фотография. — За малко да кажа „нашата брачна фотография“, но се усетих навреме. — Жената на снимката е моята съпруга Кати. Умря, преди да постъпи в армията. Взели са нейното ДНК, за да те направят. В теб има част от нея. Част от теб има в тази снимка. Частта, която ми даде това — вдигнах ръка и посочих брачната си халка. Единственото нещо, което ми бе останало от Земята.

Джейн изръмжа, вдигна ме и ме запрати през помещението. Претърколих се през няколко маси, като събарях чинии и чаши, и накрая се строполих на пода. Нещо лепкаво се стичаше от слепоочието ми.

Хари и Джеси зарязаха предпазливия танц със своите опоненти и изтичаха при мен. Джейн също понечи да пристъпи, но двамата й другари я спряха.

— Чуй ме добре, Пери — заяви тя. — Стой далеч от мен. Следващия път, когато те видя, ще съжалиш, че не си умрял. — Обърна се и си тръгна. Един от другарите й я последва, вторият се приближи към нас. Джеси и Хари се надигнаха да го пресрещнат, но той разпери ръце.

— Пери — рече, втренчил поглед в мен. — Какво беше това? Какво толкова й прати?

— Защо не попиташ нея, приятелче? — рекох.

— За теб съм лейтенант Тагор, капрал. — Тагор изгледа Джеси и Хари. — Вас двамата ви познавам. Бяхте от „Хамптън Роудс“.

— Тъй вярно, сър — потвърди Хари.

— Чуйте ме и тримата — рече Тагор. — Не зная какво става тук, но искам да сме наясно с едно нещо. Каквото и да е било, ние не сме част от него. Разправяйте каквото си щете, само гледайте да не споменавате думите Специални части, инак лично ще се постарая останалият срок от военната ви кариера да е кратък и мъчителен. Не се шегувам. Ще ви разгоня фамилията. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър — отвърна Джеси. Хари кимна. Аз изхриптях.

— А сега се погрижете за приятеля си — нареди Тагор. — Изглежда, сякаш са го прекарали през месомелачка. — И си тръгна.

— Божичко, Джон. — Джеси се наведе и попи раната ми с кърпичка. — Какво толкова направи?

— Пратих й сватбената ни снимка — отвърнах.