— Чудесно — рече Виверос. Щитът най-после бе изключен и в същия миг полето, разделящо хората от консу, се озари от трасиращите светлини на ракетите, които бяха насочени и програмирани още преди часове. Приглушеният трясък на техните експлозии бе последван почти веднага от човешки писъци и металическото чуруликане на консу. В продължение на няколко секунди бяхме заобиколени от непрогледен пушек и обгърнати в странна тишина, после се разнесе протяжен вик и консу се хвърлиха в атака срещу хората, които бяха останали на позиция и се опитваха да повалят колкото се може повече от противниците, преди двата фронта да се сблъскат.
— Хайде, че ме сърбят ръцете — подхвърли Виверос, вдигна пушката си, прицели се в един далечен противник и откри огън. Последвахме примера й.
Как се подготвяме за битка.
Първо се прави системна проверка на общовойскова пушка МЦ–35. Това е лесната част, тъй като МЦ–35 е самомониторираща се и саморемонтираща се и при повреда може да използва материала в пълнителя. Сигурно единственият начин да се повреди МЦ–35 е ако се постави пред дюзите на ракетен двигател. Но тъй като в такъв случай вие също ще се намирате в непосредствена близост до оръжието, ще си имате достатъчно проблеми, за да се безпокоите за него.
Второ, обличаме бойния костюм — унитард. Говоря за стандартен самозакопчаващ се плътно прилепнал комбинезон, покриващ всичко освен лицето. Унитардът е изработен така, че да ви накара да забравите за тялото си по време на битка. „Платът“ от организирани наноботи пропуска светлина за фотосинтеза и регулира температурата; дали стоите на арктически ледник, или насред Сахара единствената разлика, която ще забележите, е промяната на околния пейзаж. Ако по някакъв начин успеете да се изпотите, вашият унитард ще попие влагата, ще филтрира водата и ще я запази, докато сте в състояние да я прехвърлите в манерката. По същия начин се справя и с урината. По принцип не се препоръчва да се ходи по голяма нужда в унитарда.
Ако получите куршум в корема (или където и да било другаде), вашият унитард се втвърдява в мястото на попадението и разпределя енергията по цялата повърхност на костюма, вместо да позволи на куршума да се забие. За съжаление това действа само до известна степен, така че за предпочитане е противниковият огън да се избягва.
Добавяме колана, който включва боен нож, универсален инструмент, който е нещо като пораснало и усъвършенствано швейцарско ножче, сгъваем персонален плащ-палатка, манерка, енергийни хранителни таблетки за една седмица и три ниши за муниции. Намазваме лицето си със съдържащ наноботи крем, който е във връзка с унитарда и обменя с него информация за околната среда. Включваме маскировката. Опитваме се да се открием в огледалото.
Трето, с помощта на МозКом създаваме общ канал с останалите войници от отделението и не го затваряме, докато не се върнем на кораба или не ни убият. Мислех се за много умен, когато бях открил тази възможност в лагера, но се оказа почти задължително по време на битка. При МозКом няма опасност от неясни или погрешни команди — нито врагът да прехване сигналите. Ако чуете човешки глас, това означава, че или войникът си е изгубил ума, или крещи от болка.
Единственият недостатък на този тип връзка е, че освен информацията МозКом предава и емоционалното състояние. Би могло да ви се стори объркващо, ако внезапно ви се допикае, а после се усетите, че е на някой друг от групата.
Представете си обаче какво ще бъде, ако вместо с отделението се свържете с целия взвод. Шейсет човека, които псуват, стрелят, крещят, опитват се да оцелеят или умират в главата ви. Дано никога не го изпитате.
И накрая, опитваме се да следваме само получените заповеди и да изтребваме всичко, което не прилича на човек. И да останем живи. Такива са принципите в КОС — през първите две години от службата ти си войник от пехотата, без значение дали преди това си бил портиер или хирург, сенатор или уличен търговец. Ако успееш да оцелееш през тези две години, получаваш възможност да специализираш, да се сдобиеш с постоянно назначение, вместо да се скиташ от битка на битка, да си намериш собствено място, ниша в стройния механизъм на армията. Но през първите две години нямаш друг избор освен да изпълняваш това, което ти се нарежда, да стискаш здраво оръжието и да убиваш, преди да са те убили. Звучи просто, което съвсем не значи, че е лесно.
Бяха необходими два изстрела, за да поваля първия консу. Това беше нещо ново — в нито един от докладите на разузнаването не се споменаваше, че носят персонален щит. Но по някакъв начин той успя да погълне енергията от първия куршум, само се тръшна на онова, което вероятно изпълняваше ролята на задник, и скочи почти веднага. Вторият изстрел го довърши, а аз си взех бележка.
Не е никак лесно да стреляш два пъти последователно по бързо движеща се цел на разстояние от няколкостотин метра и то на оживено бойно поле. Веднага щом си дадох сметка за изброените трудности, наредих на Задник да зададе специална команда, която позволяваше изстрелването на два куршума с едно натискане на спусъка, като вторият бе с експлозивен заряд. Нарекох първия изстрел „подгряващ“, втория — „довършващ“.
Обичам я тази пушка.
Съобщих за идеята си на Уотсън и Виверос, а тя предаде на останалите. След не повече от половин минута навсякъде из бойното поле ехтяха двойни изстрели, следвани от пъшкането на консу, когато експлозивните куршуми разкъсваха вътрешностите им. Всичко това малко наподобяваше печене на пуканки. Хвърлих бърз поглед на Виверос. Тя повдигаше с безизразен вид пушката, прицелваше се бързо и стреляше. Уотсън се хилеше като щастлив малчуган, на когото са подарили плюшена играчка.
„Оп-па — прати кратко съобщение Виверос. — Забелязаха ни. Залегнете…“
— Какво? — провикна се Уотсън и надигна глава. Сграбчих го и го дръпнах надолу миг преди няколко ракети да се взривят в ръба на онова, което използвахме за прикритие. Върху нас се посипа дъжд от отломки. Отворих очи тъкмо навреме, за да зърна един носещ се към главата ми камък, колкото футболна топка. Махнах небрежно с ръка и го отбих — костюмът се втвърди по цялата дължина на ръкава и камъкът отхвърча като дунапренена топка. Усетих лека болка в ръката. В предишния си живот вече щях да съм горд притежател на доста сложна раздробяваща фрактура. По-добре щеше да е да не правя подобни неща.
— Майчице, за малко този път! — рече Уотсън.
— Млъквай! — скастрих го и пратих на Виверос: „Сега какво?“
„Стойте долу“ — нареди тя и извади универсалния инструмент от колана си. Изтегли от него огледалце, повдигна го и надзърна над ръба на прикритието. „Шест или седем идват насам…“
Наблизо прозвуча оглушителен взрив. „Останаха пет — докладва тя и прибра инструмента. — Превключете на гранатомет и ме следвайте“.
Кимнах, Уотсън се захили и когато Виверос даде команда „изпълнявай“, изстреляхме над укритието гранати. Всеки пусна по три, преброих девет експлозии, въздъхнах облекчено и надзърнах. Наблизо се въргаляха разкъсаните останки на един консу, малко по-нататък друг се влачеше замаяно из разкаляната почва, зад него двама бързо отстъпваха назад. Виверос довърши ранения, ние с Уотсън един от здравите.
— Добре дошли на купона, посерковци! — изрева щастливо Уотсън, претърколи се през ръба и се озова лице в лице с петия консу, който бе изтичал напред, за да избегне гранатите, и бе дочакал търпеливо края на схватката зад прикритието. Дебнещият консу опря дулото на оръжието си в носа на Уотсън и стреля. Лицето на Уотсън се превърна в кратер и от него бликна гейзер от УмнаКръв и обля тялото на извънземния. Уотсъновият унитард, проектиран да се втвърдява при сблъсък, направи точно това в мига, когато куршумът стигна качулката, и изпомпи обратно през единствения достъпен отвор УмнаКръв, парченца от череп, мозък и тъкани.
Уотсън така и не можа да разбере какво го е сполетяло. Последното, което прати по канала на своя МозКом, бе смесица от объркани чувства, между които се долавяше изненада, че вижда пред себе си нещо, на което мястото му не трябва да е там. Миг по-късно връзката с него прекъсна, съвсем като при прерязан кабел на компютър.
Докато го прострелваше от упор, консу пееше. Бях оставил включена програмата за превод, но успях да доловя само на няколко пъти думата „избавление“.
