ядосвам, ако се налага да искам от Задник нещо. Колко бързо приемаме странното за нормално.
На деветата седмица заедно с Алън и Мартин Гарабедян се наложи да проведем малко дисциплинарно мероприятие с един от войниците на Мартин, който, изглежда, си бе наумил да му вземе поста и му въртеше мръсни номера. Споменатият новобранец, поп звезда от средна величина в предишния си живот, изглежда, бе свикнал всичко да става според прищевките му. Оказа се достатъчно изобретателен, за да си осигури подкрепата на още неколцина новобранци, но не достатъчно умен, за да се досети, че като негов отдельонен командир Мартин разполага с достъп до съобщенията, които изпраща. Мартин дойде при мен, аз пък реших, че не е нужно да занимаваме с това Руиз и трябва да се справим сами.
Дори някой да бе забелязал същата нощ, че глайдерът на базата напуска периметъра й без разрешение, бе запазил тази информация за себе си. Независимо от факта, че под тежката машина, прелитаща в опасна близост над короните на дърветата, се поклащаше завързан с главата надолу човек. Във всеки случай никой не се оплака, че е чул отчаяни писъци, нито доста безкомпромисните и критични коментари на Мартин относно най-известния албум на поп звездата. На следващата сутрин, по време на закуска, главен сержант Руиз ме попита защо изглеждам уморен, а аз обясних, че трябва да е заради трийсеткилометровия маратон непосредствено преди това.
На единадесетата седмица, заедно с още няколко взвода, ни стовариха в планините на север от базата. Задачата бе съвсем проста — да открием и унищожим всички войници от другите взводове, а оцелелите да се доберат на собствен ход до базата, за срок от четири дни. За да стане още по-интересно, всеки войник бе оборудван с устройство, което регистрираше понесените от него поражения — в зависимост от тежестта им войникът щеше да почувства от остра болка до пълно обездвижване (след което щеше да бъде транспортиран от бойното поле от някой от инструкторите, които следяха всичко това отблизо). Знаех го, защото Руиз ме използва за опитно зайче, когато ни демонстрираше системата в базата. Опитах се да внуша на войниците си, че преживяването не е от приятните.
Първата атака дойде малко след като се приземихме. Загубих четирима войници, преди да открия откъде се води огънят и да насоча хората си натам. Поразихме двама, другите двама се измъкнаха. През следващите няколко часа бяхме подложени на откъслечни атаки, което ми подсказа, че останалите взводове са се разделили на отреди от по няколко души, за да са по-подвижни.
Аз имах друга идея. Благодарение на нашите МозКом можехме да поддържаме беззвучна връзка независимо от това къде се намираме и на какво разстояние сме един от друг. Другите взводове, изглежда, бяха пропуснали преимуществата на този факт — и толкова по-зле за тях. Накарах войниците ми да открият постоянен канал помежду си, а после пратих по един разузнавач от всяко отделение да открие местонахождението на противниковите групи. По такъв начин съвсем скоро разполагахме с подробна карта на позициите на врага, която непрестанно се разширяваше и обновяваше. Дори някои от войниците да биваха разкрити, това пак ни помагаше, тъй като неговата (или нейната) „смърт“ издаваше точно мястото на противника. Така ние не само притежавахме мобилни групи от разузнавачи, но получавахме пълна и достоверна информация за онова, което ставаше на полигона.
Скоро тактиката ми започна да дава резултати. Разузнавачите ми биваха обстрелвани, дори поразявани, но докато падаха, предаваха сведения и спасяваха другарите си. На втория ден заедно с Райли засякохме две отделения от други взводове да си разменят изстрели. Бяха толкова погълнати от това занятие, че така и не забелязаха, че ги поваляме с точни изстрели от разстояние. Райли удари двама, аз трима, а други трима се простреляха един друг. Беше направо страхотно. Когато приключихме, двамата не разменихме нито дума, а потънахме в гората, без да спираме да обменяме информация с останалите.
Най-после и други се досетиха какво правим, но по това време 63-ти взвод разполагаше с числено преимущество. Същия следобед довършихме и последните оцелели, след което се отправихме на бегом към базата, която бе на осемдесет километра от полигона. Последният от нас пристигна в 18:00. В края на краищата изгубихме деветнадесет души, заедно с четиримата в началото. Но бяхме поразили половината от участниците в учението, а същевременно бяхме изгубили само една трета от числения състав на взвода. Дори главен сержант Руиз нямаше възражения за резултата. Когато командирът на базата му връчи наградата, на лицето му даже разцъфна усмивка. Кой знае колко го е боляло сърцето за това.
— Късметът продължава да ни преследва — осведоми ме току-що произведеният в действителен редник Алън Розентал, когато ме откри на площадката на совалката. — И двамата сме назначени на един и същи кораб.
Оказа се, че е прав. Щяхме да летим обратно към Феникс с военнотранспортния кораб „Франсис Дрейк“, а после да се прехвърлим на друг боен кораб, „Модесто“. Имахме назначение за втори взвод, четвърто отделение на 233-ти пехотен батальон на КОС. На кораб се падаше по един батальон — приблизително хиляда войници. Щях лесно да се изгубя в цялата тази бъркотия, ако не беше Алън.
Погледнах го и се полюбувах на новата му синя колониална униформа — донякъде защото и аз носех същата.
— По дяволите, Алън — рекох. — Изглеждаме направо зашеметяващо!
— Винаги съм харесвал мъже в униформи — призна ми Алън. — Още повече откакто и аз станах такъв.
— Оле-ле! — рекох. — Задава се сержант Руиз.
Руиз също ме бе забелязал и докато крачеше към мен, се наведох, оставих торбата с вещите си и го поздравих с отривисто отдаване на чест.
— Свободно, редник — нареди Руиз, след като козирува на свой ред. — Къде те пращат?
— На „Модесто“, главен сержант. Заедно с редник Розентал.
— Майтапиш се — рече Руиз. — 223-ти? Кое отделение?
— Четвърто, главен сержант. На втори взвод.
— Брей да му се не види, редник — продължи да се чуди Руиз. — Ще имаш честта да служиш под командването на лейтенант Артър Кейс, ако кучият му син не е бил сдъвкан от някой извънземен. Когато го видиш, предай му поздрави от мен, ако можеш. Позволявам ти да добавиш, че според главен сержант Антонио Руиз не си чак такъв посерко, каквито са повечето новобранци.
— Благодаря ви, главен сержант.
— Само не се главозамайвай, редник. Ти все още си посерко. Просто не си от големите.
— Разбира се, главен сержант.
— Хубаво. А сега, ще ме извиняваш. Понякога просто трябва да хванеш пътя. — Главен сержант Руиз козирува. Двамата с Алън отвърнахме. Руиз ни изгледа навъсено, после ни дари с по една хладна усмивка и си тръгна, без да се оглежда.
— Тръпки ме побиват всеки път, като го видя — призна Алън.
— Не знам. Аз пък го харесвам.
— Разбира се, че го харесваш. Нали ти каза, че не те смята за голям посерко. В неговия свят това си е комплимент.
— На мен ли го казваш? Остава ми само да докажа, че е прав.
— Ще се справиш — успокои ме Алън. — Дори да се провалиш, пак ще си посерко.
— Много ме успокои. Е, поне ще съм като другите.
Алън се захили. Вратите на совалката се отвориха. Взехме си багажа и се натоварихме.
9.
— Виждам ясно целта — съобщи Уотсън, беше се прицелил над ръба на окопа. — Нека да ударя една от тези гадинки.
— Не — отвърна капрал Виверос. — Щитът им е задействан. Само ще прахосаш муниции.
— Глупости — не се предаваше Уотсън. — Висим тук от часове. И те дремят оттатък. И какво, трябва да чакаме да свалят щита, за да отскочим до тях и да ги изпозастреляме? Това да не ти е шибаният четиринайсети век? Да пращаме известие на противника, че ще го гърмим?
Виверос го погледна ядосано.
— Уотсън, нека ти напомня, че не ти се плаща, за да мислиш. Така че млъквай и стой на позиция. И без това остана още малко. Скоро ще си привършат ритуала и тогава започваме.
