военна кариера.

Когато влязохме, се оказа, че е останала само една свободна маса. Седмината се настанихме около нея.

— Първо да се представя — продължих. — Хубаво ще е поне да си знаем имената. Аз съм Джон Пери, взводен командир — поне засега. Това е моят първи заместник, Алън Розентал.

— Анджела Мършант — рече жената, която седеше срещу мен. — От Трентън, Ню Джърси.

— Тери Дънкан — каза мъжът до нея. — Мисула, Монтана.

— Марк Джаксън. Сейнт Луис.

— Сара О’Конъл. Бостън.

— Мартин Гарабедян. Съни Фресно, Калифорния.

— Брей, от всички краища на страната — подметнах нехайно и останалите се разсмяха, което ме поуспокои. — Ще бъда кратък, защото колкото повече приказвам, толкова по-ясно ще ви стане, че нямам представа какво ни чака. Избрах вас петимата, тъй като открих в досиетата ви по нещо, което ми подсказваше, че ще се справите със задължението на отдельонни командири. Анджела например е била шеф на фирма. Тери е управлявал ранчо. Марк е бивш полковник от армията, и при цялото ми уважение към сержант Руиз, все още смятам, че това има значение.

— Радвам се да го чуя — каза Марк.

— Мартин е бивш член на градския съвет на Фресно. Сара пък е прекарала трийсет години от живота си като учителка в детска градина, което я прави ветеран. — Отново смях. Чудесно, получаваше се. — Ще бъда искрен — продължих. — Нямам намерение да ви гоня. Това е работа на сержант Руиз и бих могъл да бъда само негово бледо копие. Пък и не е в стила ми. Не зная какво смятате да правите, но искам от вас през следващите три месеца да уловите юздите на подчинените си и да им помогнете да издържат обучението. Най-важното е всеки новобранец да получи нужните умения и знания, за да може да оцелее в службата. Милото домашно филмче на Руиз ми направи впечатление, а предполагам и на вас.

— Божичко, иска ли питане? — възкликна Тери. — Разпориха оня нещастник, сякаш беше контрафиле.

— Трябваше да ни го покажат, преди да се запишем — промърмори недоволно Анджела. — Може би тогава щях да предпочета да си остарея мирно и тихо.

— Това е война — посочи Марк. — Такива неща се случват.

— В такъв случай да направим всичко възможно да не се случват на нас и хората ни — рекох. — Разделих взвода на шест отделения. Аз поемам първо, Анджела второ, Тери трето, Марк четвърто, Сара пето и Мартин шесто. Имате разрешението ми да се запознаете с досиетата на вашите подчинени и да изберете свои заместници — днес до обяд. Ако всички се справяте добре, за мен няма да остане почти никаква работа.

— Освен дето трябва да командваш своето отделение — рече Мартин.

— А, това ще е моята задача — обади се Алън.

— Значи среща на обяд — наредих. — След това всеки ще се храни със своето отделение. Ако има нещо, което трябва да ми докладвате, можете да се свързвате с мен на минутата. Очаквам от вас да решавате повечето проблеми. Както казах, не смятам да ви гоня, но тъй като съм командир на взвода, аз ще определям правилата. Ако усетя, че някой от вас не се справя, първо ще го предупредя, а после ще го сваля от поста. Нищо лично, всичко ще бъде в полза на обучението, което трябва да получим. Съгласни ли сте? — Те кимнаха един по един. — Отлично — кимнах на свой ред и вдигнах чаша. — В такъв случай, да пием за успешната подготовка на 63-ти учебен взвод. И нека всички завършим обучението живи и здрави. — Чукнахме се, после започнахме да се храним и да обсъждаме задачите си. Всичко се подреждаше както исках.

Не останах дълго на това мнение.

На Бета Пиксис продължителността на деня е двайсет и два часа, тринайсет минути и двайсет и четири секунди. От тях имахме само два часа за сън.

Открих този очарователен факт още на първата сутрин, след като Задник ме събуди с оглушителен вой на сирени и ме накара да изхвърча от леглото. Намирах се естествено на горната койка. След като се уверих, че не съм си строшил носа, прочетох съобщението, увиснало пред погледа ми.

Незабавно предадох съобщението на моите отдельонни командири чрез канала, който бях създал с тях още вчера. Миг по-късно светлините в помещението блеснаха и всички новобранци се надигнаха стреснато. Заедно с останалите отдельонни обикалях между леглата и дърпах онези, които още се излежаваха. За по- малко от две минути успяхме да строим всички и секунди по-късно Руиз се появи на входа.

— За Бога! — изръмжа той. — Пери!

— Да, главен сержант?

— Какво, по дяволите, прави през тези две минути, откакто получи предупреждението? Сега ли намери време да мастурбираш? Хората ти не са готови! Не са облечени подходящо за упражненията. Имаш ли някакво извинение?

— Главен сержант, в съобщението се казваше само, че взводът трябва да е строен, за да ви посрещне. Не се указваше облеклото!

— Исусе Христе! — продължаваше да се гневи сержантът. — Това предполага ли, че трябва да ме чакате голи?

— Не е моя работа да предполагам, главен сержант!

— Не било твоя работа да предполагаш? На умник ли ми се правиш, Пери?

— Съвсем не, главен сержант!

— В такъв случай, Пери, бъди така добър да „предположиш“, че твоят взвод трябва да се строи след четирийсет и пет секунди на плаца. Изпълнявай!

— Първо отделение! — извиках и се затичах. Можех само да се надявам, че моите заместници правят същото със своите отделения. Тъкмо когато излизах през вратата, чух Анджела да вика своето отделение и се поздравих за избора. Излязох на плаца и заех мястото си, а отделението се строи зад мен. Същото направиха Анджела, Тери и останалите. Последният войник от шесто отделение закова на място точно на четирийсет и петата секунда. Изумително, нали? Когато се озърнах, открих и други взводове да се строяват на огромния плац. За мое облекчение никой не беше облечен подходящо.

Руиз се изправи пред нас, следван от двамата си заместници.

— Пери! Колко е часът?

Направих справка с моя МозКом.

— Един часът местно време, главен сержант!

— Невероятно, Пери. Ти познаваш часовника. Кога бяха изгасени светлините?

— Преди два часа, главен сержант!

— Отново правилно! А сега, някои от вас вероятно се питат защо ви вдигаме и ви караме да търчите като пощурели само след два часа сън. Защото сме прекалено жестоки? Садистични? Опитваме се да ви пречупим? Да, такива сме. Но не това са причините да ви събуждаме. Истинската причина е, че вие не се нуждаете от повече сън. Благодарение на хубавичките ви нови тела и два часа са ви предостатъчни! Досега сте спали по осем часа на нощ само по навик. Край с това, дами и господа. Вашият сън е загуба на моето време. Два часа са ви напълно достатъчни — и толкова ще имате. Но да продължим. Кой от вас ще ми отговори защо вчера ви накарах да търчите двайсет километра за един час?

Един смелчага вдигна ръка.