— Може би някои от нас ще са в едни и същи бази.

Проверихме. Хари и Сюзан щяха да са в база Алфа, Джеси в Бета. Маги и Томи в Гама, аз и Алън в Делта.

— Разделят Дъртите пръдльовци — оплака се Томас.

— Не се разревавай — сряза го Сюзан. — Знаеше, че ще стане.

— Ще рева, колкото си искам — тросна се Томас. — Никого другиго не познавам. Ще ми липсваш дори ти, стара чанто.

— Забравяме нещо — рече Хари. — Може да не сме заедно, но нищо не пречи да поддържаме връзка. Имаме МозКоми. Достатъчно е да създадем пощенски кутии един за друг. Клубът на Дъртите пръдльовци.

— Възможно е тук — рече Джеси. — Не зная дали ще се получи, когато сме на активна служба. Какво ще стане, когато бъдем запокитени в различни краища на галактиката?

— Корабите непрестанно поддържат връзка помежду си чрез Феникс — намеси се Алън. — Всеки кораб разполага с мигносонди, които летят до Феникс, за да приемат заповеди и да предадат доклад за местонахождението на кораба. Те разнасят и поща. Няма да става на секундата, но пак ще можем да се свързваме.

— Като да пращаш писма в бутилка — каза Маги.

— Само дето ще ги разхвърляме из вселената.

— Ами да го направим — ухили се Хари. — Ще сме си нашето малко сплотено семейство. Нека се търсим непрестанно, каквото и да става.

— Ето, че и ти ще се разцивриш — подхвърли Сюзан.

— Сюзан, зная поне, че ти няма да ми липсваш — отвърна Хари. — Защото ще си с мен. Говоря за останалите.

— Да сключим договор тогава — предложих. — Да си останем Дъртите пръдльовци, каквото и да ни се случи. И нека вселената му мисли. — Протегнах ръка. Един по един останалите последваха примера ми и поставиха своите върху моята.

— Божичко — оплака се Сюзан. — Ето, че сега аз ще се разцивря. — И постави дланта си най- отгоре.

— Ще ти мине — обеща й Алън. Сюзан го плесна лекичко по ръката.

Останахме да стоим така, докато беше възможно.

Бета Пиксис, локалното слънце на Бета Пиксис III, тъкмо започваше пътя си през небосвода над просторната равнина. Причудливият състав на атмосферата придаваше на небето невероятни зеленикави оттенъци, макар че в основата си то оставаше синьо. Сутрешният вятър полюшваше виолетовите и оранжеви треви, над които се носеха птици с два чифта криле — търсеха подходящи течения, за да изпълняват сред тях невероятни въздушни номера. Това бе първата ни сутрин на новия свят, първата, в която всеки от нас щеше да стъпи на чужда планета. Беше красиво. Щеше да е направо перфектно, ако го нямаше огромния ядосан главен сержант, който не спираше да ни крещи.

За съжаление го имаше.

— Ужас! — обяви главен сержант Антонио Руиз, след като огледа строения взвод от шейсетина новобранци, застанали мирно (поне така се надявахме) на тармаковата площадка на космодрума на база Делта. — Вече няма съмнение, че ще изгубим битката за проклетата вселена. Като ви гледам, в съзнанието ми изплуват думите „спукана ни е работата“. Ако вие наистина сте най-доброто, което е в състояние да предложи Земята, това ни очаква всички в най-скоро време. Май е време да се уловим за палците, та извънземните да ни натикат по-лесно пипалата си в задниците.

Думите му предизвикаха кикот у неколцина новобранци. Главен сержант Антонио Руиз бе като оживял персонаж от филм. С други думи, бе точно това, което трябваше да се очаква от един типичен учебен инструктор — як, ядосан и цветисто грубоват още от самото начало. Почти очаквах в следващия миг да извади пред строя някой от кикотещите се новобранци, да го зарине с потоп от ругатни и да го накара да направи сто лицеви опори. Така става, когато си прекарваш времето да гледаш военни филми.

— Ха, ха, ха — присмя ни се главен сержант Антонио Руиз. — Да не мислите, че не знам какво си мислите, тъпаци такива? Знам, че в момента се забавлявате с моето малко представление. Много интересно, нали? Още един смешен инструктор, като онези, дето сте ги гледали в разни филмчета! Не съм ли добър, а? — Думите му накараха новобранците да спрат да се кискат. Последната част не беше по сценария. — Нищо не разбирате вие — продължи главен сержант Антонио Руиз. — Мислите си, че говоря така, защото такива трябва да бъдат всички учебни инструктори. Въобразявате си как само след няколко седмици грубоватата ми, но справедлива фасада ще се смъкне и аз ще започна да проявявам уважение към някои от вас — уважение, което постепенно и с малко усилия ще спечелите. Въобразявате си, че ще си мисля за вас, когато ви изпратят сред звездите, дълбоко уверен, че съм ви превърнал в по-добри бойци. Но вашите представи, дами и господа, са напълно и фатално погрешни. — Главен сержант Руиз закрачи пред строя. — Погрешни са, защото, за разлика от вас, аз съм бил там, сред звездите. Виждал съм всичко това, срещу което ви предстои да се изправите. Пред очите ми мъже и жени, които съм познавал и уважавал, са се превръщали в купчина димящо месо, което е продължавало да пищи. Още на първото ми местоназначение моят командващ офицер бе излапан на обяд от няколко извънземни. Гледах как гадниците го сграбчиха, приковаха го към земята, изтръгнаха вътрешностите му, започнаха да си ги подхвърлят и накрая се прибраха обратно в дупката си, преди някой от нас да успее да направи нещо.

Сподавен смях зад гърба ми. Главен сержант Антонио Руиз спря и завъртя глава.

— Аха. Някои от вас смятат, че се майтапя. Винаги има по някой тъпак, който мисли така. Тъкмо затова си пазя ей туй нещо. Активирай сега — добави той и изведнъж пред всеки от нас се появи видеоекран. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзная, че по някакъв начин Руиз бе успял да си осигури достъп до моя МозКом. Картината, изглежда, бе заснета от вградена в шлем камера. Видяхме неколцина войници, сврени в дупка в земята, да обсъждат плановете си за марш през следващия ден. Внезапно един от тях млъкна, ослуша се и удари земята с юмрук. После се озърна уплашено и извика „противник“ секунда преди почвата под краката му да изригне.

Това, което последва, бе толкова светкавично, че дори инстинктивните панически движения с глава на притежателя на камерата не успяха да го пропуснат. Не беше никак приятно. Някой зад мен започна да повръща, но същите звуци идеха и от изображението и вероятно бяха породени от притежателя на камерата. За щастие малко след това дойде краят на филма.

— Сега вече не съм толкова смешен, нали? — попита подигравателно главен сержант Антонио Руиз.

— Вече не съм тъпият самодоволен стереотип на учебен инструктор. Добре дошли в гадната вселена. Шибано местенце е това, приятелчета. Не ви го казвам само защото ролята ми е такава. Човекът, когото видяхме да разпарят и поглъщат, бе един от най-добрите войници, с които съм имал късмета да служа. Никой от вас не може да се мери с него. И въпреки това видяхте какво го сполетя. Помислете си какво може да се случи с вас. Говоря ви така, защото вярвам искрено, от дъното на душата си, че ако вие сте единственото, което е в състояние да предложи човечеството, работата ни е спукана. Окончателно и безвъзвратно. Сега вече вярвате ли ми?

Някои от нас успяха да промърморят „да, сър“ или нещо от тоя род. Останалите продължаваха да проиграват картината в паметта си, без да прибягват до услугите на своя МозКом.

— Сър?! Сър?! Аз съм главен сержант, тъпанари такива! С това си изкарвам прехраната! Ще отговаряте с „тъй вярно, главен сержант“, когато отговорът е утвърдителен, и със „съвсем не, главен сержант“, когато е отрицателен. Разбрахме ли се?

— Тъй вярно, главен сержант — отвърнахме вкупом.