Двайсет и пет километров крос. Сто метра за седем секунди. Сто и осемдесет сантиметра висок скок. Десетметров дълъг скок. Вдигане на двеста килограма тежести. Стотици клякания, лицеви опори и набирания. Както каза Руиз, трудното бе не да ги правим, а да повярваме, че можем. Тези, които не успяваха, се проваляха, защото им липсваше увереност. Руиз и помощниците му се нахвърляха върху тях като хищници и ги гонеха, докато не направят онова, което се искаше от тях. А мен наказваха с лицеви опори, защото съм се провалил като взводен командир.

А нямаше такъв новобранец, който в един или друг момент да не изпита съмнение в способностите си. Моят час удари на четвъртия ден, когато взводът се строи пред плувния басейн и всеки от нас бе натоварен с двайсет и пет килограмов чувал с пясък.

— Коя е най-слабата точка на човешкото тяло? — попита Руиз, докато обикаляше пред строя. — Не е сърцето, нито мозъкът или краката, не е което и да било място, за което се сещате. Ще ви кажа коя е. Това е кръвта и за съжаление тя е навсякъде в тялото ви. Кръвта пренася кислород, но тя носи и болести. Когато ви ранят, кръвта оформя съсиреци, но понякога недостатъчно бързо, за да ви попречи да умрете от кръвозагуба. Всъщност в подобно състояние хората умират по-скоро от недостиг на кислород — тъй като вместо да го разнася до всички тъкани, кръвта ви се лее на земята, където не върши никаква работа. В своята божествена мъдрост Колониалните отбранителни сили знаят как да оправят недостатъците на вашата кръв. Тя е заместена от УмнаКръв. Вашата УмнаКръв се състои от милиарди микроскопични роботи, които вършат всичко, което върши кръвта ви, но по-добре. Те не са от органичен произход, следователно не са уязвими за биологична заплаха. С координацията на вашите МозКом те могат да запушат раните ви за милисекунди — няма да умрете от кръвозагуба дори ако ви отрежат крака. И което е най-важното, всяка „клетка“ УмнаКръв притежава четири пъти по-голям капацитет за пренасяне на кислород от червените кръвни телца.

Спря за миг и ни огледа.

— Защо трябва да го знаете точно сега ли? Защото ви предстои да скочите в басейна, както сте натоварени с чувалите. Ще се потопите на дъното и ще останете там не по-малко от шест минути. Шест минути, напълно достатъчни да убият човек, но всеки от вас ще бъде там долу, без да изгуби и една мозъчна клетка. Не бързайте да излизате — първият, който подаде глава над водата, ще мие тоалетните цяла седмица. Ако дори един от вас посмее да се покаже, преди да изтече шестата минута, обещавам да натикам главите на всички ви в кенефите. Ясен ли съм? Действайте!

Скочихме и както ни бе казано, потънахме право към дъното, което бе на три метра дълбочина. Почти веднага започнах да халюцинирам. Като малък бях падал в покрит с мрежа басейн и бях прекарал там няколко ужасяващи минути, преди да ме измъкнат. Недостатъчно, за да се удавя, но ми стигаха, за да развия фобия от водата за цял живот. Още на трийсетата секунда почувствах, че се нуждая от глътка въздух. Нямаше никакъв начин да издържа минута, камо ли шест.

Усетих че някой ме дърпа. Обърнах се и видях, че е Алън — поклащаше се до мен. Забелязах като през мъгла, че се чуква с пръст по челото и после сочи моето. В същия миг Задник ме уведоми, че Алън иска връзка. Дадох разрешение за отваряне на линия и гласът на Алън отекна в главата ми.

„Нещо не е наред, нали?“

„Фобия“ — обясних лаконично.

„Не се паникьосвай. Опитай се да не мислиш, че си под водата…“

„Няма начин“ — прекъснах го.

„В такъв случай опитай да си отвлечеш вниманието. Свържи се с хората от твоето отделение, за да провериш дали всичко е наред и дали не трябва да им помогнеш“.

Спокойствието в симулирания глас на Алън оказа влияние. Свързах се последователно с отдельонните командири и им наредих да установят постоянна връзка с хората си. Оказа се, че всеки от тях има по един или двама новобранци, които са на прага да изпаднат в паника. Видях, че Алън проверява войниците от моето отделение.

Изминаха три минути, после четири. В отделението на Мартин един от новобранците започна да се мята, извиваше тяло, ала пясъчната торба го задържаше като котва. Мартин пусна своя чувал, доплува до новобранеца, сграбчи го за раменете и доближи лице до неговото. Включих се към МозКома на Мартин и го чух да казва: „… гледай ме в очите“. Изглежда, това помогна, защото изплашеният новобранец постепенно се успокои.

Пет минути. Вече беше ясно, че въпреки подобрената кислородопренасяща функция на кръвта ни недостигът на въздух започва да се усеща. Хората пристъпваха от крак на крак, въртяха се или размърдваха чувалите. В ъгъла на басейна една жена блъскаше глава в своя. За миг ми стана смешно, после изпитах желанието да направя същото.

Бяха изминали пет минути и четирийсет и три секунди, когато един от войниците в отделението на Марк пусна чувала и започна да се издига към повърхността. Марк пусна своя чувал и се стрелна след него, улови го за глезена и го задържа, използваше тялото си за тежест. Помислих си, че заместникът на Марк би трябвало да му помогне с изгубилия присъствие на духа новобранец, но когато направих бърза проверка чрез моя МозКом, установих, че тъкмо това е заместникът.

Шест минути. Четирийсет новобранци пуснаха чувалите и се понесоха към повърхността. Марк пусна крака на своя заместник и после го тласна нагоре, не за друго, а за да му осигури наказанието, което и без това му се полагаше — мияч на кенефите за една седмица. Приготвих се да се отърва от своя чувал, когато забелязах, че Алън клати глава.

„Взводният командир трябва да е последен и за пример…“

„Да го духаш“ — отвърнах.

„Съжалявам, не си моят тип“.

Издържах седем минути и трийсет и една секунди, преди да се издигна на повърхността, убеден, че дробовете ми ще се пръснат. Но по-важното бе, че бях преодолял моя момент на съмнение. Бях повярвал. Значи бях нещо повече от човек.