ви дава правото да бърникате вътре! То е оборудвано със собствена програма за диагностика и ремонт. Освен това може да се свързва с вашия МозКом, за да ви предупреждава за проблеми, ако възникнат такива, което няма да се случи, тъй като за трийсет години няма нито един случай на повредена МЦ–35. Това е, защото, за разлика от умствено ограничените учени от военнопромишления комплекс на Земята, ние можем да направим оръжие, което да си върши работата! От вас се иска не да си пъхате пръстчетата в него, а да стреляте. Доверете се на своите пушки, те със сигурност са по-умни от вас. Запомнете съвета ми и може би ще оцелеете. Сега предстои да активирате своите МЦ–35, което ще стане, като ги освободите от опаковката и се включите към тях чрез своите МозКом. Докато пребивавате в тази база, само вие ще можете да стреляте с вашите МЦ–35, и то само след като получите разрешение за това от вашите отдельонни командири или от взводния, които на свой ред трябва да го получат от мен. В реална бойна обстановка само войници на КОС с произведени по поръчка на КОС МозКом могат да стрелят с вашите МЦ–35. Така няма никаква опасност, при каквито и да било обстоятелства, оръжието ви да бъде използвано срещу вас самите. От този момент вие ще носите вашите МЦ–35 неизменно с вас, където и да сте. Ще мъкнете оръжието дори когато отивате да серете. Ще го носите под душа — не се безпокойте, водата няма да го повреди, то изплюва обратно всичко, което прецени за „чуждо тяло“. Ще го носите по време на хранене. Ще спите с него. Ако намерите по някакъв начин време да чукате, постарайте се оръжието да ви е подръка. Но най-важното, от вас се иска да се научите да боравите с него. Защото МЦ–35 ще ви спасява живота. Американските морски пехотинци може да са лигльовци, но онова, за което заслужават похвала, е тяхното „Верую за пушката“. А то започва така: „Това е моята пушка. Има много други като нея, но тази е моята. Моята пушка е най-добрият ми приятел. Тя е моят живот. Трябва да се грижа за нея, както се грижа за живота си. Без мен моята пушка е безполезна. Без моята пушка аз съм безполезен. Винаги трябва да стрелям точно с моята пушка. Трябва да стрелям по-точно от врага, който се опитва да ме убие. Трябва да стрелям, преди да стреля той. И така ще бъде“. Дами и господа, приемете това верую в сърцата си. Това е вашата пушка. Сега я вземете и я активирайте.

Коленичих и свалих прозрачната опаковка на пушката. Колкото и да бе странно, след всичко, което изслушах от Руиз за нея, тя не ми се стори особено впечатляваща. Имаше приклад, който не изглеждаше никак удобен, беше добре балансирана и конструирана така, че да се насочва лесно. Върху приклада бе залепен стикер с надпис: „За активиране чрез МозКом“: включи МозКом и въведи командата „Активирай МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1“.

— Ей, Задник — рекох. — Активирай МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1.

[МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1 активирана за редник от КОС Джон Пери] — докладва Задник. — [Моля, заредете мунициите сега.]

В долния десен ъгъл на полезрението ми изникна малък графичен дисплей, на който се показваше как да заредя пушката. Наведох се, взех металното блокче, което изпълняваше ролята на пълнител — и едва не тупнах по очи. Беше невероятно тежко, явно Руиз не се шегуваше, когато го бе нарекъл „свръхплътно“. Пъхнах го в пушката според инструкцията. В същия миг графичният дисплей изчезна, заменен от таблица.

— Превключи на сачми — наредих.

[Избор сачми] — отвърна Задник.

— Превключи на ракети.

[Избор ракети] — потвърди Задник. — [Моля, задайте цел.]

Изведнъж всички войници от взвода бяха обвити в плътни зелени сияещи контури, а когато поглеждах към някой от тях, изображението му започваше да премигва. Какво пък толкова, рекох си и избрах един новобранец от отделението на Мартин, казваше се Тошима.

[Целта зададена] — потвърди Задник. — [Можете да стреляте, да я отмените или да зададете втора цел.]

— Уха! — възкликнах, отмених целта и погледнах с уважение своя МЦ–35. Наведох се към Алън, който стоеше до мен. — Брей, това чудо започва да ме плаши.

— Без майтап? — ухили се Алън. — Преди няколко секунди едва не те отнесох с граната.

Не можах да отговоря, защото в другия край на групата Руиз внезапно се изправи пред един новобранец и му кресна в лицето:

— Какво каза току-що, редник?

Всички млъкнаха и се обърнаха да видят кой е причината за този гняв.

Оказа се, че е Сам Маккейн, когото по време на обяда Сара О’Конъл бе описала като празноглав бърборко. Нищо чудно, че през целия си живот се бе прехранвал с търговийка. Дори когато носът на Руиз стърчеше на милиметри от неговия, на лицето му сияеше угодническа усмивка и само повдигнатите му вежди подсказваха, че е леко изненадан. Очевидно нямаше представа с какво е предизвикал Руиз, но каквото и да бе то, очакваше да се измъкне от назряващия конфликт, без да пострада.

— Просто се възхищавах на оръжието си, главен сержант — рече той и вдигна пушката. — Казах на Флорес, че направо ми става жал за нещастните копелдаци, срещу които ще воюваме…

Така и не успя да довърши изречението, защото Руиз изтръгна пушката от ръцете му, извъртя я с невъобразима бързина и го удари с приклада по слепоочието. Маккейн рухна като отсечено дърво. Руиз повдигна крак и опря върха на обувката си в гърлото му. След това завъртя отново пушката и когато Маккейн отвори очи, се оказа, че гледа право в дулото на собственото си оръжие.

— Вече не си толкова самоуверен, нали, лайненце такова? — попита Руиз. — Представи си, че аз съм твоят противник. Жал ли ти е за мен, а? Току-що те обезоръжих за по-малко време, отколкото да си поемеш дъх. А там горе онези „нещастни извънземни“ се движат по-бързо, отколкото можеш да си представиш дори. Ще ти измъкнат черния дроб и ще го намажат на филия, преди още да си ги открил в мерника си. Така че, никога не изпитвай жал към „нещастните копелдаци“. Те не заслужават съжаление. Запомни ли го, редник?

— Тъй вярно, главен сержант! — изхриптя под обувката Маккейн. Почти се беше разхлипал.

— Нека да сме сигурни. — Руиз поклати глава, опря цевта в челото на Маккейн и натисна спусъка. Чу се сухо изщракване. Всички войници от взвода подскочиха, а Маккейн направо се подмокри.

— Глупак — изсумтя презрително Руиз, след като Маккейн осъзна, че не е мъртъв. — Дори не си ме слушал одеве. Докато сте в базата, МЦ–35 може да стреля само в ръцете на своя притежател. А това си ти, задник. — Той се изправи, подхвърли пушката на Маккейн и се обърна към останалите.

— Вие, новобранци такива, се оказахте дори по-тъпи, отколкото предполагах. Слушайте внимателно: в цялата военна история на човечеството не е имало нито една армия, която да отива на война, въоръжена с нещо повече от най-необходимото, за да се изправи срещу противника. Войната е скъпо начинание. Тя струва пари и човешки живот, а няма такава цивилизация, която да разполага безгранично и с двете. Така че, когато се сражавате, вие трябва да пестите. Използвате и се въоръжавате само с най-необходимото, никога с повече. — Той ни огледа мрачно. — Поне нещичко от това стига ли до мозъчетата ви? Има ли някой от вас, който да разбира какво се опитвам да ви кажа? Тези прекрасни тела и хубави нови пушки не са ви осигурени, защото искаме да имате нечестно преимущество. Телата и оръжията са само абсолютният минимум, който да ви позволи да се биете и да оцелявате сред звездите. Ако ги нямаше, нещастници посрани, досега човешката раса да е изчезнала напълно. Разбрахте ли ме? Схванахте ли най-сетне срещу какво се изправяте? Поне малко?