— Като какъв?
— Като писател, главен сержант!
На лицето на Руиз отново грейна познатата хищна усмивка. Явно имаше какво да каже за тези, които се изхранват със словоплетство.
— Кажи ми, че си писал проза, новобранец — рече той. — Защото на вас, романистите, умирам да ви троша гръбнаците.
— Съвсем не, главен сержант!
— Божичко, човече! Какво си дращил тогава?
— Рекламни брошури, главен сержант!
— Рекламни брошури!? Що за тъпотии си рекламирал?
— Най-известната ми реклама е за „Уми-гуми“, главен сержант! — „Уми-гуми“ бе популярното название на фирма „Нирвана“, занимаваща се с производство на гуми за различни превозни средства. Аз бях разработил рекламната стратегия и основните лозунги, останалото бе работа на художника. Появата на „Уми-гуми“ съвпадна с възраждането на мотоциклетите, чиято мода се задържа няколко години, напълно достатъчно за „Нирвана“ да забогатее и дори да започне производство и продажба на плюшени играчки, фланелки и слънчеви очила. Подготвяше се и специално детско шоу, но не излезе нищо. Може да ви се стори глупаво, но благодарение на „Уми-гуми“ не можех да се отърва от клиенти. Може би късметът бе на моя страна. Поне до този момент.
Руиз внезапно подскочи към мен и забоде нос в лицето ми.
— Ти ли си измислил рекламата за „Уми-гуми“, редник? — изрева той.
— Тъй вярно, главен сержант! — отвърнах; изпитвах перверзно удоволствие от това, че мога да му крещя в лицето, без да бъда обвинен в неуважение.
Руиз постоя така няколко секунди, изучаваше порите на кожата ми. Устата му бе разтворена в хищна гримаса. После той бавно отстъпи назад и започна да си разкопчава ризата. Продължавах да стоя мирно, но почувствах, че ме изпълва неописуем страх. Руиз си свали ризата, обърна дясното си рамо към мен и отново ме доближи.
— Редник, кажи ми какво виждаш на рамото ми!
Погледнах надолу и изведнъж си помислих: „Невъзможно, мамка му!“
— Това е татуировка на „Уми-гуми“, главен сержант!
— Не знаеш колко си прав — изсумтя Руиз. — Сега ще ти разкажа една история, новобранец. На Земята бях женен за зла и отмъстителна жена. Истинска пепелянка, казвам ти. Така ме бе обвързала към себе си, че макар да смятах всеки прекаран с нея миг за бавна смърт, когато тя поиска развод, нещо ме преряза. Толкова бях потиснат, че излязох на близката автобусна спирка с намерението да се хвърля под следващия рейс. И тогава вдигнах глава и зърнах рекламата на „Уми-гуми“. Сещаш ли се какво пише на нея?
— „Понякога е най-добре да хванеш пътя“, главен сержант! — Рекламна фраза, която бях измислил за не повече от петнайсетина секунди. Какъв свят, а?
— Именно. Та докато гледах тази реклама, получих
— Искрено се радвам, главен сержант! — провикнах се.
— Редник, за мен е чест, че имах възможността да се запозная с теб, нещо повече, ти си първият новобранец в историята на моята служба, когото нямам никакви причини да мразя. Но не се безпокой, сигурен съм, че съвсем скоро, може би още през следващите няколко часа, ще направиш нещо, което да ме ядоса. И за да те улесня в това, назначавам те за командир на взвода. Най-неблагодарната и гадна служба, която не носи никакви преимущества, тъй като от теб се очаква да гониш онези нещастни задници дваж по- упорито от мен и да носиш лична вина за всяка тяхна издънка. Те ще те мразят и ненавиждат, ще интригантстват зад гърба ти, ще ти подливат вода, а когато им писне, ще трябва да се справяш с мен. Какво мислиш за това, новобранец? Говори свободно!
— Изглежда, ми е спукана работата, главен сержант! — викнах аз.
— Точно така, новобранец — отвърна Руиз. — Но ти е спукана още от момента, когато попадна при мен. А сега — бегом марш! Какъв командир си, ако не си със своя взвод! Мърдай!
— Не зная дали да те поздравя, или да те оплаквам — рече ми Алън, когато най-после поехме към столовата за закуска.
— И двете са еднакво подходящи. Макар че второто е по-близо до истината. А, ето ги — посочих петима новобранци, трима мъже и две жени, които се навъртаха пред входа на столовата.
По-рано през същия този ден, докато тичах към комуникационната кула, едва не се блъснах в едно дърво, когато моят МозКом внезапно изписа текстово съобщение пред погледа ми. Успях да отскоча в последния момент и блъснах дървото с рамо, а после наредих на Задник да премине на гласови съобщения, преди да съм се претрепал. Задник се извини и се зае да ми чете съобщението:
„Това е персонално потвърждение за назначението на Джон Пери на длъжност командир на 63-ти учебен взвод, по предложение на главен сержант Антонио Руиз. Поздравления за вашето повишение. Вече разполагате с достъп до личните досиета и съхранената в МозКом информация на всички служещи в 63-ти учебен взвод. Имайте предвид, че тази информация е със строго служебно предназначение, приложението й за други цели ще доведе до незабавното ви отстраняване от поста командир на взвод и изправянето ви пред военен трибунал“.
— По дяволите — изругах и прескочих едно храстче.
„След приключване на закуската от вас се очаква да запознаете главен сержант Руиз с предложението ви за отдельонни командири — продължи да чете Задник. — Желаете ли да прегледате досиетата на новобранците, за да направите своя избор?“
Исках — не исках, трябваше да го направя. Докато тичах, Задник ме засипваше с информация за всички новобранци от взвода. Когато наближих кулата, бях смалил списъка до двайсет кандидати, когато зърнах базата, бях разпределил отдельонните командири и им бях изпратил съобщения да ме чакат на входа на столовата. Започнах да си давам сметка за удобството да притежаваш МозКом.
Освен това открих, че съм успял да приключа обиколката за петдесет и пет минути, като не задминах нито един новобранец по пътя. Направих справка с помощта на Задник и установих, че най-бавният от новобранците (колкото и да бе смешно, това бе един от морските пехотинци) е пробягал разстоянието за петдесет и осем минути и тринайсет секунди. Утре нямаше да се налага да тичаме до кулата — поне не и заради това, че сме бавни. Не се съмнявах, че главен сержант Руиз е в състояние да намери друга причина. Можех само да се надявам, че няма аз да съм този, който да му я осигури.
Петимата новобранци ни видяха да се приближаваме и се опитаха да застанат в стойки „мирно“. Трима отдадоха чест, другите двама последваха неуверено примера им. Отвърнах на поздрава и се усмихнах.
— Не се тревожете — обърнах се към последните двама. — За мен също тук всичко е ново. Елате да се подредим на опашката. Ще поговорим, докато се храним.
— Ако искаш, мога да те оставя с тях — предложи Алън. — Вероятно ще обсъждате важни неща.
— Не. Ти също трябва да присъстваш. А сега — обърнах се към останалите, — имам новини за вас. Вие сте моите отдельонни командири. И тъй като ми повериха командването на взвода, това означава, че част от тежестта ще падне и върху вас. Надявам се, че нямате нищо против.
— Лично аз мисля, че ще се справя — отвърна усмихнато Алън. — Благодаря за оказаното доверие.
— Как иначе? — рекох. — Какъв смисъл да си на важен пост, ако не можеш да уредиш и приятелчетата си? Тъкмо ако падна, ти ще си отдолу, за да омекотиш удара.
— Вече разбрах кой съм. — Алън продължаваше да се хили. — Въздушната възглавница на твоята
