онова, което те искат да видим, да чуем онова, което те искат да чуем, и да разговаряме с хората, с които те искат да разговаряме. Не разчитай прекалено много на това пътуване.

— Кои ще бъдем?

— Аз, Макс, Джордж Фостър и Тед Наш. — Тя замълча, после попита:

— Знаеш ли къде е фериботът?

— Ще се оправя. Какво правиш в момента?.

— Приказвам си с теб.

— Защо не наминеш насам? Оглеждам едни тапети. Нуждая се от твоето мнение.

— Късно е.

Това звучеше почти като „да“, което ме изненада. Продължих да я притискам.

— Можеш да спиш тук и сутринта заедно ще идем до ферибота. Ще изглежда направо прелестно.

— И това ще преживеем.

— Ще си помисля. Откри ли нещо в компютърните разпечатки?

— Ела и ще ти покажа големия си удар.

— Престани.

— Ще дойда да те взема.

— Прекалено късно е. Уморена съм. И съм по… облечена съм за сън.

— Още по-добре.

Чух я как дълбоко и търпеливо си поема дъх. После каза:

— Реших, че наистина си открил някакви улики във финансовата им документация. Може да не търсиш достатъчно усърдно. Или да не знаеш какво правиш.

— Навярно.

— Нали се договорихме да си обменяме информация.

— Да, помежду си. Но не и с целия свят.

— Какво?… А… разбирам.

И двамата знаехме, че когато работиш с федералните, те ти лепват подслушвател на телефона още през петте минути, докато се запознавате. Когато подслушват свои хора, дори не си правят труда да искат съдебно нареждане. Съжалих, че бях телефонирал на Маргарет Уили.

— Къде е Тед? — попитах.

— Откъде да зная?

— Заключи си вратата. Той отговаря на описанието на един изнасилвач убиец, когото издирвам.

— Стига с тези глупости, Джон. — Тя затвори.

Прозях се. Макар да бях разочарован, че детектив Пенроуз не пожела да намине, изпитвах и известно облекчение. Наистина вярвам, че медицинските сестри слагат бром, селитра или нещо такова в десерта на мъжете. Може би трябваше да ям повечко месо.

Изключих кафеварката, натиснах ключа на лампата и излязох от кухнята. Прекосих на тъмно голямата самотна къща, минах през полирания дъбов вестибюл, изкачих се по витата скърцаща стълба и тръгнах по дългия коридор към стаята с висок таван, в която бях спал като момче.

Докато се събличах, размишлявах за събитията от деня и се мъчех да реша дали наистина искам да се събудя за онзи ферибот в осем сутринта.

От една страна, харесвах Макс и той ми беше поискал услуга. Второ, харесвах семейство Гордън и исках да направя услуга и на тях, своего рода да им се отплатя за приятната компания, виното и пържолите в момент, в който не се чувствах в най-добра форма. Трето, не харесвах Тед Наш и изпитвах детинско желание жестоко да го преца-кам. Четвърто, адски харесвах Бет Пенроуз и имах присъщото на възрастните желание да… както и да е. И после идвах аз, а аз бях отегчен… Не, не бе това. Опитвах се да докажа, че още не съм за изхвърляне. Засега успявах. И накрая, макар и определено не на последно място, идваше незначителният проблем с чумата, черната смърт, червената смърт, многоликата опасност или каквото и да е друго вероятността това да е последната есен, която всички ние щяхме да видим на земята.

Поради всички тези причини знаех, че в осем сутринта трябва да съм на ферибота за Плъм Айланд, а не в леглото, завит презглава, както когато бях дете и ми предстоеше нещо неприятно…

Застанах гол пред големия прозорец и се загледах в мъглата, която се издигаше от залива, призрачно бяла на лунната светлина, плъзнала нагоре през тъмната морава към къщата. Някога това ме плашеше до смърт. Плаши ме и сега. Усетих, че ме побиват тръпки.

Дясната ми ръка несъзнателно се повдигна към гърдите ми и пръстите ми опипаха входната рана на куршум номер едно, после плъзнах длан надолу към корема, където вторият или може би третият изстрел беше разкъсал някога стегнатите ми мускули, бе преминал през вътрешностите ми, беше ми строшил таза и бе излязъл отзад. Последният куршум прониза левия ми прасец, без да остави сериозни поражения. Хирургът каза, че съм имал късмет. И беше прав. Двамата с партньора ми Дом Фанели хвърляхме чоп, за да видим кой ще иде да купи кафе и понички и той загуби. Това му струваше четири долара. Бе щастливият ми ден.

Някъде в залива прозвуча сирена и аз се зачудих кои ли би излязъл в това време и в този час.

Извърнах се от прозореца и проверих дали будилникът ми е нагласен, после се уверих, че 45- калибровият автоматичен пистолет, който държа на нощното шкафче, е пълен.

Метнах се в леглото и подобно на Бет Пенроуз, Силвестър Максуел, Тед Наш, Джордж Фостър и много други тази нощ, се зазяпах нагоре към тавана и се замислих за убийството, смъртта, Плъм Айланд и чумата. Представих си пиратското знаме, което се развява в нощното небе с белия си ухилен череп.

Хрумна ми, че единствените хора, които тази нощ почиват в мир, са Том и Джуди Гордън.

Събудих се в шест часа и се облякох по къси панталони, тениска и маратонки — подходящи дрехи за бързо преобличане в защитно облекло.

Изпълних обичайното си хамлетовско упражнение по отношение на патлака ми — да го взема или да не го взема, това е въпросът. Накрая реших да го взема. Човек просто никога не знае какво ще му донесе денят. Днес може би щеше да ми се удаде да боядисам Тед Наш в червено.

В 06:45 вече пътувах на изток по Мейн Роуд през сърцето на лозарския район.

Докато шофирах ми дойде наум, че не е лесно да се опитваш да си изкарваш прехраната от почвата или морето, както правеше голяма част от местното население. Но лозята изненадващо процъфтяваха. Всъщност, докато минавах през селцето Пеконик, от лявата ми страна се виждаше най-богатата винарна, собственост на Фредрик Тобен, с когото веднъж за кратко се бях срещнал и който беше приятел на семейство Гордън. Мислено си отбелязах да се свържа с господина и да видя дали е в състояние да хвърли някаква светлина върху настоящия случай.

Слънцето висеше над дърветата вдясно и пред мен и термометърът на таблото показваше 16 С, което не ми говореше нищо. Някак си бях развалил компютъра и бях преминал на метрична система. Шестнайсет градуса ми звучеше студено, но знаех, че не е така. Във всеки случай, слънцето разнасяше мъглата и лъчите изпълваха скъпия ми спортен автомобил.

Пътят бе леко извит и лозята бяха по-живописни от картофените полета, които си спомнях отпреди трийсет години. От време на време овощна градина или царевица не позволяваха на гледката да стане еднообразна. Големи птици се носеха по утринните ветрове, малки птички пееха и чуруликаха в полето и по дърветата. Всичко беше прекрасно, освен че тази сутрин Том и Джуди бяха в областната морга и че имаше голяма вероятност във въздуха да се носи зараза, която се издига и снижава заедно с топлия вятър, придвижва се с океанския бриз, плъзга се над ферми и лозя и прониква в кръвта на хора и животни. И все пак тази сутрин всичко изглеждаше нормално, включително и самият аз.

Включих радиото на нюйоркски новинарски канал и известно време послушах обичайните глупости в очакване някой да спомене нещо за тайнствена епидемия. Но за това бе прекалено рано. Превключих на единствения местен канал и хванах новините в седем. Водещият казваше:

— Тази сутрин разговаряхме по телефона с началника Максуел и ето какво ни съобщи той.

От тонколоните се разнесе раздразненият глас на Макс:

— По отношение на случилото се с жителите на Насау Пойнт Том и Джуди Гордън, ние го определяме