пак ще видя дали в УКН, бреговата охрана или митническата служба няма някакви съобщения за „Спирохета“.

— Добре. — За миг се замислих. — Е, след като прибират дрогата, двамата пристават на някое предварително определено място или се срещат с малък кораб, за да предадат сандъка за лед на местните пласьори на наркотици, които им дават в замяна друг сандък, натъпкан догоре с пачки. Пласьорът заминава за Манхатън и се осъществява поредният безмитен внос. Случва се ежедневно. Въпросът е дали семейство Гордън е взимало участие в тази търговия и в такъв случай дали това е причината за убийството им. Надявам се да е така. Защото другата възможност ме плаши, а аз не съм от страхливите. Тя се замисли.

— Би могло и да е така. Но може и само да ти се иска.

Не отговорих.

Бет продължи:

— Ако успеем със сигурност да разберем дали става въпрос за наркотици, останалото ще е по-лесно. Дотогава трябва да продължим с хипотезата за чумата, защото ако наистина е вярна и ние не правим нищо по въпроса, всичкиможе да загинем.

Минаваше два след полунощ и вече започвах да ставам кривоглед от четене на компютърните разпечатки на семейство Гордън. Бях си направил каничка кафе в голямата стара кухня на вуйчо Хари и седях на кръглата маса до прозореца към залива.

Вуйчо Хари и вуйна Джун бяха проявявали благоразумието никога да не канят на гости целия род Кори, но от време на време канеха мен, брат ми Джим или сестра ми.

— През март ли?

— Да.

— За 25 000 долара?

— Да… но какво общо има това с…

— Къде е този парцел, госпожо?

— А… това е една прекрасна скала над Пролива.

— Разбирам. Къща ли са искали да си построят?

— Не. Не могат да строят там. Продадох правата за строеж на общината.

— Което означава?

— Което означава… това е план за запазване на земята.

Продавате правото за строеж, но продължавате да сте собственик. Така че земята остава незастроена. Може да се използва само за земеделие.

— Разбирам. Следователно семейство Гордън не е можело да си построи къща на тази скала?

— Господи, не. Ако там можеше да се строи, парцелът щеше да струва над 100 000 долара. Общинските власти ми платиха да не строя. Това е рестриктивен договор, който върви заедно със земята. Добър план.

— Но можете да продавате самия парцел?

— Да, така и направих. За 25 000 долара. Семейство Гордън знаеха, че там не може да се строи.

— Можели ли са да откупят правото за строеж?

— Не. Продадох правата за вечни времена. Тъкмо такавае целта на плана.

— Добре… — Помислих си, че сега разбирам какво са направили Том и Джуди — бяха си купили чудесен парцел на Саунд Вю на цена, по-ниска от пазарната, защото нямаха право да го застрояват. Но можеха да го използват за земеделие. Досетих се, че увлечението на Том по местното лозарство го е довело до голямата идея — винарни „Гордън“. В такъв случай очевидно между тази сделка и убийството нямаше връзка. — Извинете, че ви събудих, госпожо Уили — казах. — Благодаря за съдействието.

— Моля. Надявам се да откриете убиеца.

— Сигурен съм, че ще го открием. — Затворих, обърнах се, после отново се обърнах и пак набрах номера. Тя отговори и аз казах: — Извинете, още един въпрос. Парцелът подходящ ли е за лозарство?

— Божичко, не. Той е точно на Пролива, прекалено е наоткрито и е твърде малък. Площта му е само един акър и е на склон, който се спуска петнайсетина метра до плажа. Много е красиво, но там не расте нищо друго освен храсталаци.

— Разбирам… казаха ли ви за какво им е?

— Да… споменаха, че искали свой собствен склон, който да гледа към водата. Място, където да поседят и да погледат морето. Бяха прелестна двойка. Толкова е ужасно!

— Да, госпожо. Благодаря ви. — Затворих.

Така. Искали са място, където да поседят и да погледат морето. За двайсет и пет хилядарки биха могли да си платят таксата за паркинг в щатския парк „Ориент Бийч“ пет хиляди пъти и през следващите осем години да си гледат морето колкото си искат. И пак щяха да им останат пари за хотдог и бира. Не са си направили сметката.

Помислих малко. Мислих, мислих. Е, може и да не си бяха направили сметката. Те бяха романтична двойка. Но двайсет и пет хилядарки? Това бе почти всичко, което имаха. И ако ги бяха преместили на служба другаде, как биха се избавили от акър земя, на която не може да се строи или да се отглежда нищо? Кой друг би бил толкова луд, че да плати 25 000 долара за безполезна собственост?

Така. Може би имаше нещо общо с морския трафик на дрога. В това имаше логика. Трябваше да хвърля един поглед на тази земя. Зачудих се дали някой вече е открил покупката сред документите на жертвите. Чудех се също дали семейство Гордън имат банков сейф и какво е съдържанието му. Трудно е, когато в два часа през нощта те мъчат въпроси, когато се носиш високо върху кофеинови облаци и никой не иска да си приказва с теб.

Налях си още кафе. Прозорците над умивалника бяха отворени и чувах как нощните създания пеят септемврийските си песни — последните скакалци и дървесни жаби, кукумявка и някаква друга нощна птица, която чуруликаше в мъглата, носеща се от Грейт Пеконик Бей.

Тукашната есен е повлияна от големите водни басейни, които запазват лятната си топлина до ноември. Страхотно за гроздето. Чудесно време за морски разходки чак докъм Деня на благодарността3. От време на време през август, септември или октомври има урагани, през зимата бушуват странни североизточни вихри. Но като цяло климатът е благодатен, има безброй заливчета и мъглите са често явление: идеално място за контрабандисти, пирати, незаконни трафиканти на алкохол и в наше време — за наркотрафиканти.

Стенният телефон иззвъня и аз съвсем ирационално си помислих, че може да е Маргарет. После си спомних, че трябваше да ми се обади Макс, за да ми съобщи за пътуването до Плъм Айланд. Вдигнах слушалката и казах:

— Пица Хът.

След секунда смутено мълчание Бет Пенроуз заекна:

— Ало…

— Ало.

— Събудих ли те?

— Няма нищо, и без това трябваше да стана, за да вдигна телефона.

— Адски стар виц. Макс ме помоли да ти се обадя. Ще вземем ферибота в осем сутринта.

— Има ли по-ранен?

— Да, но…

— Тогава защо трябва да оставяме някой да стигне преди нас на острова и да има възможност да скрие следите?

— Ще ни придружава шефът на охраната на Плъм Айланд Пол Стивънс — без да отговаря на въпроса ми, каза тя.

— Кой ще пътува с по-ранния ферибот?

— Не зная… виж, Джон, даже да има какво да крият, не можем да направим почти нищо. В миналото са имали известни проблеми и са много опитни в замаскирането на следите. Отиваме там просто да видим