Тя се замисли за миг, после каза:

— Спомена, че според теб двамата не са способни — от морална гледна точка — да продават смъртоносни микроорганизми.

— Така е. Също като атомните специалисти, те уважаваха силата на духа в бутилката. Не зная точно какво са правили на Плъм Айланд и навярно никога няма да разберем, но смятам, че ги познавах достатъчно добре, за да кажа, че не биха продали духа в бутилката. Тя не отговори.

— Веднъж Том ми каза — продължих аз, — че Джуди имала лош ден, защото някакво теле, към което се била привързала, нарочно било заразено с нещо и умирало. Това не са хора, които биха искали да, видят деца, умиращи от чума. Когато разпиташ колегите им от Плъм Айланд, сама ще се убедиш.

— Може би. Обикновено хората имат и друга страна.

— Никога не съм забелязвал у Том и Джуди нещо, което да предполага, че са търгували със смъртоносни болести.

— Понякога хората оправдават поведението си. Какво ще кажеш за американците, които са продали на руснаците тайните на атомната бомба? Те са заявили, че са го направили по собствено убеждение — така че силата да не се със редоточи само у едната страна.

Обърнах се към нея и видях, че ме гледа. С удоволствие открих, че Бет Пенроуз е способна на по- дълбоки мисли, и знаех, че и тя с облекчение е открила, че не съм идиот.

— Що се отнася до атомните специалисти — казах, — тогава времето и тайната са били различни. Искам да кажа, че ако не друго, защо Том и Джуди ще продават бактерии и вируси, способни да убият самите тях и да унищожат населението чак до Индиана, където са семействата им?

За миг Бет Пенроуз се замисли върху въпроса ми, после отвърна:

— Може да са им платили десет милиона, парите да са в Швейцария, да имат замък в планината, натъпкан с шампанско и консервирана храна, и да са поканили приятелите и роднините си на гости. Не зная, Джон. Защо хората правят безумни неща? Те си намират оправдания, сами се навиват да го извършат. Били са бесни на нещо или на някого. Десет милиона долара. Двайсет милиона. Двеста долара. Всеки си има цена.

Стигнахме до един униформен саутхолдски полицай, седнал на градински стол.

— Почини си — каза му детектив Пенроуз.

Той се изправи и тръгна към къщата. Вълничките се плискаха в корпуса на яхтата и тя се триеше в гумените предпазители на кея. Отливът беше започнал и забелязах, че яхтата е завързана за макари, които позволяваха въжето да се навива. Сега палубата бе на около метър и половина под кея. Видях, че на корпуса пише „Формула 303“, което според Том означавало, че е дълга трийсет фута и три инча.

— В библиотеката на семейство Гордън намерих книга с карти — казах аз, — морски навигационни карти. На една от страниците има осемцифрено число, написано с молив.

Помолих Сали Хайнс извънредно внимателно да свали от печатъците от книгата и да ти докладва. Ще трябва да я вземеш и да я пазиш на сигурно място. Не е зле да я прегледаме заедно. Може да има и други бележки.

Няколко секунди тя втренчено ме гледаше, после попита:

— Добре, какво е това според теб?

— Ами… ако смъкнеш моралната стълбица горе-долу до половината, от търговията с чума стигаш до търговия с наркотици.

— Наркотици ли?

— Да. От морална гледна точка някои ги възприемат двусмислено, но всеки обича големите пари. Как ти звучи това?

Наркотици.

Тя се загледа в мощната яхта, кимна и каза:

— Може би прекалено сме се уплашили от тази плъмайландска връзка.

— Може би.

— Трябва да поговорим за това с Макс и другите.

— Не трябва.

— Защо?

— Защото просто правим предположения. Нека продължават с теорията за чумата. Най-добре да работят по нея, в случай че се окаже вярна.

— Добре, но това не е основание да не споделим с Макс и другите.

— Довери ми се.

— Не. Опитай се да ме убедиш.

— Самият аз не съм убеден. Имаме две много вероятни възможности — търговия с бацили или с наркотици. Нека първо да видим дали Макс, Фостър и Наш ще стигнат до някакви собствени заключения и дали ще споделят идеите си с нас.

— Добре… Този път ще те послушам.

Посочих яхтата.

— Колко мислиш, че струва?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна… Доста е скъпа… ако смяташ по десет хиляди на метър, като имаш предвид, че е нова, трябва да е стотина хиляди долара.

— Ами наемът на тази къща? Около две хиляди?

Предполагам, нещо такова, плюс сметките за ток и вода… Ще разнищим всичко това.

— Ами пътуването до работа с яхта? Това са почти два часа в едната посока, а горивото струва цяло състояние. Прав ли съм?

— Да.

— Оттук до държавния ферибот на Ориент Пойнт е половин час път с кола. Колко време пътува фериботът? Може би двайсет минути, моите уважения към чичо Сам. Общо около час, двойно по-бързо, отколкото с яхтата. И все пак семейство Гордън са пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта, а имаше дни, през които не можеха да се върнат с нея заради влошилото се време. Налагаше им се да взимат ферибота до Ориент Пойнт и оттам някой да ги откарва до вкъщи. Това никога не ми се е струвало логично, но признавам, че не съм се замислял сериозно. А е трябвало. Сега може би всичко се връзва.

Скочих тежко на яхтата. Протегнах ръце към Бет и тя ме последва, като се хвана за мен. Двамата някак си се претърколихме, аз по гръб, а Бет Пенроуз отгоре ми. Останахме в това положение около секунда повече, отколкото трябваше, после се изправихме. Неловко се усмихнахме, така, както правят непознати от различен пол, когато случайно се окажат притиснати един в друг.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Да… — Всъщност падането беше изкарало въздуха от ранения ми бял дроб и предполагах, че Бет го вижда.

Дишането ми се нормализира и аз се насочих към задната част на яхтата — кърмата, както я наричат — където имаше пейка. Посочих към палубата до нея и казах:

— Сандъкът винаги стоеше тук. Беше голям, около метър и двайсет дълъг и към деветдесет сантиметра дълбок и широк. Отвътре бе облицован с алуминий. Понякога, когато седях на пейката, вдигах крака на сандъка и си пиех бирата.

— И?

— И след работа, в точно определени дни, Том и Джуди напускат Плъм Айланд в определен час и се понасят с пълна скорост по морето. Там, в Атлантическия океан, се срещат с кораб, навярно южноамерикански товарен кораб, хидроплан или пък нещо друго. Прехвърлят на борда сто тина килограма колумбийска дрога и потеглят обратно към сушата. Ако УКН или бреговата охрана ги забележат, те просто са излезли на разходка. Даже да ги спрат, двамата представят служебните си карти от Плъм Айланд и всичко е наред. Всъщност яхтата им е достатъчно бързоходна, за да изпревари по вода какъвто и да е друг съд. За да я преследват, трябва самолет или хеликоптер. Пък и колко кораби биват спирани и претърсвани? Тук има хиляди яхти и рибарски кораби. Освен ако бреговата охрана, митническите власти или някой друг е получил сериозна информация, или пък някой им се стори странен, те не се качват на борда. Нали така?

— Обикновено, да. Митническата служба има пълното право на проверки и понякога го използва. Все