втренчила в морето.

Накрая заговори.

— Струва ми се, спомена, че са те улучили в корема.

— И там.

— Макс ми каза, че си получил сериозна рана в белите дробове.

— И там.

— Някакви мозъчни увреждания?

— Възможно е.

— И сега искаш да ти повярвам, че си бил кастриран от друг куршум.

— Това не е нещо, за което един мъж би лъгал.

— Щом пещта е угаснала, защо в очите ти още гори огън?

— Просто спомени, Бет — мога ли да те наричам Бет?

Приятни спомени от времето, когато можех да прескоча автомобила.

Тя покри лицето си с ръка и не можех да кажа дали плаче, или се смее.

— Моля те, не казвай на никого.

Накрая тя възстанови самообладанието си и отвърна:

— Ще се опитам да не го съобщя на пресата.

— Благодаря. — Оставих да минат няколко секунди, после я попитах:

— Наблизо ли живееш?

— Не, в западен Съфолк.

— Това е доста далеч. Пътуваш ли си до вкъщи, или оставаш да спиш тук?

— Всички спим в „Саундвю Ин“ в Грийнпорт.

— Кои са тези „всички“?

— Аз, Джордж, Тед, няколко души от УКН и други хора, които бяха тук преди… хора от министерството на земеделието. Предполага се, че трябва да работим денонощно по седем дни в седмицата. Звучи добре за пред пресата и публиката… в случай че се разхвърчат лайна. Нали разбираш, в случай че започнат да се тревожат за болести…

— Искаш да кажеш, ако настъпи масова паника заради чумата.

— Няма значение.

— Виж, имам прекрасна къща тук и си добре дошла да се настаниш в нея.

— Във всеки случай, благодаря.

— Внушително викторианско имение край морето.

— Няма значение.

— Ще ти е по-удобно. Казах ти, безопасен съм. По дяволите, служителите от нюйоркската полиция казват, че ми се позволява да използвам дамската тоалетна.

— Престани.

Сериозно, Бет. Имам една компютърна разпечатка тук — финансова документация за цели две години. Можем да поработим върху нея през нощта.

— Кой ти е дал право да я взимаш?

— Ти. Нали така?

Тя се поколеба, после кимна и каза:

— Искам да ми я върнеш утре сутрин.

— Добре. Ще работя цялата нощ. Помогни ми.

Бет като че ли обмисли тази възможност, после отвърна:

— Дай ми телефонния си номер и адреса.

Започнах да ровя в джобовете си за лист и химикалка, но тя вече беше извадила малкия си бележник и рече:

— Казвай.

Дадох й информацията, включително указания как да стигне до къщата.

— Ако реша да дойда, първо ще ти телефонирам.

— Добре.

Седнах пак на пейката, тя зае другия край. Помежду ни лежеше разпечатката. Мълчахме — нещо като подреждане на мислите, предполагам.

Накрая Бет отбеляза:

— Надявам се да си много по-умен, отколкото изглеждаш.

— Нека се изразя така: най-умното нещо, което е направил началникът Максуел през цялата си кариера, е, че ме повика за този случай.

— Пък си и скромен.

— Няма причина да съм скромен. Аз съм един от най-добрите. Всъщност Си Би Ес готви предаване, наречено „Случаите на Кори“.

— А стига бе!

— Мога да ти осигуря участие.

— Благодаря. Ако съм в състояние да ти се отплатя за услугата, сигурна съм, че ще ми съобщиш.

— Стига ми да те гледам в „Случаите на Кори“.

— Със сигурност. Слушай… Мога ли да те наричам Джон?

— Моля.

— Джон, какво се е случило тук? Имам предвид убийството. Ти криеш нещо.

— Какво е сегашното ти положение?

— Моля?

— Сгодена, разведена, разделена, обвързана?

— Разведена. Какво знаеш или подозираш за убийството, което не си ми казал?

— И нямаш приятел?

— Нямам приятел, нямам деца, единайсет обожатели, петима от които женени, трима наркомани, две добри партии и един идиот.

— Прекалено лични въпроси ли задавам?

— Да.

— Ако имах за партньор мъж и му зададях тези въпроси, всичко щеше да е в реда на нещата.

— Хм… ние не сме партньори.

— Искаш да получиш в замяна същата информация. Типично.

— Виж… хм, разкажи ми за себе си. Накратко.

— Добре. Разведен, без деца, десетки обожателки, но нито една сериозна. — Замълчах, после прибавих: — И без венерически болести.

— И без съответните органи.

— Точно така.

— Добре, Джон, кажи какво друго знаеш по този случай?

Отпуснах се на пейката и отвърнах:

— Ами, Бет… очевидните факти навеждат на невероятни изводи и всички се опитват да накарат невероятното да съответства на очевидното. Но така не става, партньоре.

— Предполагаш, че случаят може да няма нищо общо с онова, което смятаме ние, така ли?

— Започвам да мисля, че тук става нещо друго.

— Защо мислиш така?

— Ами… като че ли някои факти не си пасват.

— Може би и това ще стане след няколко дни, когато получим всички доклади от лабораторията и разпитаме когото трябва. Още не сме разговаряли даже с хората от Плъм Айланд. Изправих се и казах:

— Хайде да слезем на кея.

Тя нахлузи обувките си и тръгнахме надолу.

— На неколкостотин метра нататък по брега Алберт Айнщайн се е борил с моралния въпрос за атомната бомба и го е решил в нейна полза. Добрите не са имали избор, защото лошите вече са го били решили без никакви борби с морални въпроси. — И прибавих: — Познавах семейство Гордън.