— И няма! И няма! Няма на света по-умен! — прибави веднага Лебедев.

— Хайде да кажем, че този излъга. Единият ви обича, а другият ви се подмазва; а аз съвсем нямам намерение да ви правя вятър, бъдете уверен. На вас не ви липсва здрав разум: я бъдете съдия между мене и него. Хайде, искаш ли князът да ни бъде съдия? — обърна се той към вуйчо си. — Аз дори се радвам, княже, че вие дойдохте.

— Искам! — решително извика Лебедев и неволно огледа публиката, която отново почна да се трупа около него.

— Но какво имате да решавате? — каза князът, като се намръщи.

Той наистина имаше главоболие, а освен това все повече и повече се убеждаваше, че Лебедев го мами и се радва, дето работата се отлага.

— Ето как стои въпросът. Аз съм негов племенник, това той не излъга, въпреки че винаги лъже. Не съм завършил образованието си, но искам да го завърша и настоявам на искането си, защото имам характер. А за да мога да съществувам дотогава, ще заема едно място по железниците с двадесет и пет рубли. Признавам освен това, че два-три пъти той ми помогна. Аз имах двадесет рубли и ги проиграх. Ще повярвате ли, княже, аз бях толкова подъл, толкова низък, че ги загубих на карти!

— С един мошеник, с един мошеник, комуто не трябваше да платиш! — извика Лебедев.

— Да, мошеник е, но аз трябваше да му платя — продължи младият човек. — А че е мошеник и аз го потвърждавам, и то не само защото те наби. Това е, княже, един изпъден от армията офицер, запасен поручик от предишната рогожинска банда, който дава уроци по бокс. Откак Рогожин ги разгони, те всички сега се скитат. Но най-лошото е, дето аз знаех, че той е мошеник, негодник и крадец и въпреки това седнах да играя с него и когато залагах последната си рубла (ние играехме на палки), аз си мислех: загубя ли, ще отида при вуйчо Лукиян, ще го ударя на молба — той няма да ми откаже. Това е вече низост, ето това е истинска низост! Това е вече съзнателна подлост!

— Да, съзнателна подлост! — повтори Лебедев.

— Недей тържествува, почакай малко — извика докачен племенникът, — той пък се радва. Дойдох тук при него, княже, и всичко му признах: постъпих благородно, не се пощадих; наругах се пред него, доколкото можах, тук всички са свидетели. За да заема това място по железниците, непременно трябва поне малко да се пооблека, защото целият съм в дрипи. Ей на, погледнете ботушите ми! Иначе не мога да се явя в службата, а не се ли явя в определения срок, мястото ми ще вземе друг и пак ще остана на сухо и кой знае кога ще намеря друго място. Сега му искам само петнадесет рубли и обещавам никога вече да не му искам и освен това в първите три месеца ще му платя целия дълг до копейка. Аз ще удържа думата си. Мога да прекарам цели месеци с хляб и квас, защото имам характер. За три месеца ще получа седемдесет и пет рубли. Заедно с предишните ще му дължа всичко тридесет и пет рубли, значи, ще имам с какво да му платя. Нека ми определи каквато ще лихва, дявол го взел! Та не ме ли познава? Попитайте го, княже: когато по- рано ми е помагал, връщал ли съм му парите, или не? А защо сега ми отказва? Сърдит ми е, задето платих на поручика; друга причина няма! Ето какъв е този човек — ни се кара, ни се води!

— И не си отива! — извика Лебедев. — Легна тук и не си отива.

— Казах ти вече. Няма да си отида, докато не ми дадеш. Вие нещо се усмихвате, княже? Смятате май, че не съм прав?

— Не се усмихвам, но според мене вие наистина донякъде не сте прав — с нежелание отговори князът.

— Но кажете направо, че съвсем не съм прав, не извъртайте; защо това „донякъде“?

— Щом искате, съвсем не сте прав.

— Щом искам! Смешно! Нима смятате, че сам не знам, че постъпвам неделикатно, че парите са негови, че може да прави с тях, каквото си иска, а от моя страна излиза нещо като насилие. Но вие, княже… не познавате живота. Не ги ли учиш, нищо не можеш да очакваш. Тези хора трябва да се учат. А моята съвест е чиста; казано откровено, аз няма да го ощетя, ще му ги върна с лихвите. Морално той също е удовлетворен: видя моето унижение. Какво повече иска? Та за какво друго ще го бива, ако не услужва? Моля ви се, какво върши той самият? Я го попитайте как постъпва с другите и как лъже хората? Как е спечелил тази къща? Главата си отрязвам, ако вече не ви е излъгал и не е намислил вече как да ви лъже занапред! Вие се усмихвате, не вярвате?

— Струва ми се, че всичко това няма никаква връзка с вашата работа — забеляза князът.

— Аз лежа тук ето вече трети ден и какво ли не видях! — извика младият човек, без да слуша княза. — Представете си, той подозира този ангел, ей тази девойка, сега сираче, моя братовчедка, негова дъщеря, всяка нощ търси да види дали не е скрила някой миличък! Идва тихичко тук и претърсва и под моя диван. Побъркал се е от мнителност; във всеки кът вижда крадци. Но щом скача от леглото час по час, ту гледа дали прозорците са добре затворени, ту вратата опитва, в печката надзърта и така по шест-седем пъти на нощ. В съда защищава мошениците, а нощем става по два-три пъти да се моли на колене ей тук в салона, по половин час си удря челото в пода и за кого ли не се моли, какво ли не нарежда в пиянството си? За упокоение душата на графиня Дюбари56 се моли, чух го с ушите си; Коля също го чу: съвсем се е побъркал!

— Виждате ли, чувате ли, княже, как той ме позори! — извика Лебедев, почервенял и наистина извън себе си. — А той не знае, че може би аз, пияница и развратник, крадец и злодеец, имам поне тая заслуга, дето ей този присмехулко още като кърмаче съм го повивал в пеленки, и в корито съм го къпал, и у бедната ми, овдовяла сестра, макар и също беден, по цели нощи съм седял, нито миг не съм склопвал очи, когато бяха болни, и за двамата съм се грижел, от дворника дърва съм крал, песни съм му пял, с пръсти съм му щракал, и то на гладен стомах, и ето отгледах го, а той сега ми се присмива! А и какво ти влиза в работа, ако аз наистина съм се помолил веднъж за упокоение душата на графиня Дюбари? Преди три дни, княже, аз за пръв път в живота си прочетох нейната биография в енциклопедията. И знаеш ли ти коя е била тази Дюбари? Казвай, знаеш ли, или не?

— То пък само ти знаеш! — подигравателно, но без желание промълви младият човек.

— Тя е била такава графиня, която, след като се измъкнала от тинята, е управлявала вместо кралицата и на която една велика императрица в собственоръчно писмо е писала „ma cousine“. На леве-дю-роа57 (знаеш ли ти какво значи леве-дю-роа) един кардинал, папският нунций, е предложил сам да обуе босите й крачка с копринени чорапчета, и то за чест го е смятал — ей такава висока и пресвета личност е била! Знаеш ли това? По лицето ти виждам, че не знаеш! Ха кажи как е умряла? Отговори де, ако знаеш!

— Я се махай! Дотегна ми.

— Ето как е умряла. След такива почести палачът Самсон е завлякъл тази бивша властителка, макар и невинна, на гилотината, за да направи удоволствие на парижките продавачки, а тя в страха си не разбира какво става с нея. Вижда, че той й превива шията под ножа и я подбутва с ритници — а те се смеят, — и почнала да крещи: „Encore un moment, monsieur le bourreau, encor un moment!“ Което ще рече: „Още един момент, господин палачо58, още един момент!“ И ето тъкмо за този момент Господ може би ще й прости, защото невъзможно е да си представиш по-голяма мизерия за човешката душа. Ти знаеш ли какво значи, думата мизерия? Ето точно това е мизерия, рогато прочетох как извикала графинята в този момент, сърцето ми сякаш се стегна с клещи. И какво те засяга тебе, червей, че лягайки си да спя, ми дойде на ум да спомена в молитвата си тази велика грешница? И може би затова я споменах, защото, откак свят светува, сигурно никой никога не се е помолил за нея, дори не се е сетил за това. А ней ще й стане приятно на оня свят да почувствува, че се е намерил на земята грешник като нея да се помоли поне веднъж за душата й. Защо се смееш? Не вярваш, безбожнико. А ти отде знаеш? Ако си ме подслушвал, ти и друго излъга: аз не се молих само за графиня Дюбари; аз казах така: „Упокой, Господи, душата на великата грешница графиня Дюбари и на всички подобни на нея“, а това е вече съвсем друго; защото на оня свят има много такива велики грешници и хора, които са изпитали превратностите на съдбата и са страдали и сега се гърчат и стенат, и чакат; а аз се молих тогава и за тебе, и за такива като тебе безсрамници и оскърбители, щом си почнал да подслушваш моите молитви…

— Хайде стига, достатъчно, моли се, за когото искаш, дявол те взел, няма защо да крещиш! — ядосано го прекъсна племенникът. — Много ни е начетен той, княже, знаете ли? — прибави той с някаква стеснителна усмивка. — Сега все разни такива книжки и мемоари чете.

— Все пак вашият вуйчо… не е безсърдечен човек — забеляза небрежно князът. Този млад човек