почваше да му става много противен.

— Че то ушите му ще пораснат от вашите хвалби! Виждате ли, веднага се заоблизва — и ръка слага на сърцето, и устата си присвива. Може да не е безсърдечен, но е мошеник, там е лошото; а отгоре на това е и пияница, цял се е размекнал като всички, който от години пият, затова и всичко у него скърца. Виж, децата обича, да речем, уважаваше покойната ми леля… Дори мене обича и, Бога ми, не ме е забравил в завещанието си…

— Нищо няма да ти оставя! — озлобено извика Лебедев.

— Слушайте, Лебедев — каза твърдо князът, като обърна гръб на младия човек, — от опит знам, че вие сте делови човек, когато искате… Сега разполагам с твърде малко време и ако вие… Извинете, как беше името и презимето ви, забравих.

— Ти-Тн-Гимофей.

— Още?

— Лукиянович.

Всички в стаята пак се разсмяха.

— Излъга! — извика племенникът. — И сега излъга! Той, княже, съвсем не се казва Тимофей Лукиянович, а Лукиян Тимофеевич! Ха кажи сега, защо излъга? Лукиян или Тимофей, не ти ли е все едно, а и какво значение има това за княза? Уверявам ви, че той лъже просто по навик!

— Нима е вярно? — с нетърпение попита князът.

— Вярно е, аз се казвам Лукиян Тимофеевич — призна смутено Лебедев, като сведе покорно очи и пак тури ръка на сърцето си.

— Но защо, Боже мой, правите така!

— От самоунижение — пошепна Лебедев, като все повече и по-покорно навеждаше глава.

— Ех, какво самоунижение има в това! Ако знаех само къде да намеря сега Коля! — каза князът и се извърна да си върви.

— Аз ще ви кажа къде е Коля — обади се пак младият човек.

— Не, не, не! — нахвърли се Лебедев и се засуети припряно.

— Коля нощува тук, но сутринта отиде да търси генерала си, когото вие, княже, бог знае защо, освободихте срещу пари от затвора за длъжници. Още вчера генералът обеща да дойде да нощува пак тук, но не дойде. Най-вероятното е да е пренощувал в хотел „Везни“, на две крачки оттук. Коля е, значи, там или в Павловск, у Епанчини. Той имаше пари, още вчера искаше да отиде там. И така, значи, той е или във „Везни“, или в Павловск.

— В Павловск, в Павловск!… А ние да идем тук, тук в градинката и… кафенце ще пийнем…

И Лебедев помъкна княза за ръката. Те излязоха от стаята, минаха едно дворче и влязоха през вратичката. Тук наистина имаше една много мъничка, но много приятна градинка и благодарение на хубавото време всички дървета в нея се бяха вече разлистили. Лебедев тури княза Да седне на една зелена дървена пейка зад също зелена, закрепена в земята маса, и седна срещу него. След минутка наистина донесоха и кафе. Князът не се отказа. Лебедев угоднически и жадно продължаваше да го гледа в очите.

— А аз пък не знаех, че така сте се наредили — каза князът с вид на човек, който мисли за съвсем друго.

— Си-сирачета — започна, кривейки се, Лебедев, но се спря: князът гледаше разсеяно отпреде си и вече беше забравил, разбира се, своя въпрос. Мина още около една минута; Лебедев го гледаше и чакаше.

— Какво има? — каза князът, като че сепнат. — Ах, да! Нали вие самият, Лебедев, знаете, в какво се състои работата: аз дойдох по повод вашето писмо. Говорете.

Лебедев се смути, искаше да каже нещо, но само отвори уста: нищо не излезе. Князът почака и тъжно се усмихна.

— Струва ми се, че ви разбирам много добре, Лукиян Тимофеевич: сигурно не сте ме очаквали. Мислели сте, че аз няма да се надигна да дойда от моя затънтен край още при първото ваше известие, което сте написали за успокоение на съвестта си. А ето че аз пристигнах. Хайде, стига вече, недейте ме лъга. Престанете да служите на двама господари. Рогожин е тук от три седмици вече, аз знам всичко. Можахте ли да му я продадете както тогава, или не? Кажете истината.

— Сам я откри извергът, сам.

— Не го хулете; той, разбира се, е постъпил зле с вас…

— Преби ме, преби ме! — поде страшно възмутен Лебедев. — И с куче в Москва ме гони, по цяла една улица, с бърза хрътка. Ужасна хрътка.

— Вие ме вземате за дете, Лебедев. Кажете, тя сериозно ли го остави сега, в Москва де?

— Сериозно, сериозно, пак току пред сватбата. Той броеше вече минутите, а тя избяга тук в Петербург и прано при мене: „Спаси ме, приюти ме, Лукиян, и не казвай на княза…“ Тя, княже, се бои от вас повече, отколкото от него и там е — мистерията!

И Лебедев лукаво опря пръст до челото си.

— А сега пак ли ги събрахте?

— Пресветли княже, но как можех… как можех аз да попреча?

— Стига, там ще узная всичко. Кажете само къде е сега тя? При него ли е?

— О, не! Съвсем не! Живее си още сама. Аз, казва, съм свободна и знаете ли, княже, силно настоява на това. Аз, казва, съм още напълно свободна! Живее все още на Петербургская, у моята балдъза, както ви писах.

— И сега ли е там?

— Там е, ако не е отишла в Павловск поради хубавото време, във вилата на Дария Алексеевна. Аз, казва, съм напълно свободна; вчера дори пред Николай Ардалионович се хвалеше много със свободата си. Лош признак!

И Лебедев се ухили.

— Коля често ли е при нея?

— Той е лекомислен, неразбираем и не знае да пази тайни.

— Бяхте ли там скоро?

— Всеки ден, всеки ден.

— Значи, и вчера?

— Не; преди три дни.

— Колко жалко, че сте малко пийнал, Лебедев! Иначе бих ви попитал нещо.

— Не, не, не, никак не съм пиян!

И Лебедев се ухили.

— Кажете ми, как я оставихте?

— Търсеща…

— Търсеща?

— Като че ли все търси нещо, като че ли е загубила нещо. Колкото до предстоящия брак, дори мисълта за него й е омразна и тя я смята за обидна. А за него самия мисли като за кора от портокал, не повече, тоест повече — със страх и ужас, дори забранява да се говори за него, а се виждат само по необходимост… и той го чувствува силно! А трябва да се примири!… Тя е неспокойна, подигравателна, лицемерна, избухлива…

— Лицемерна и избухлива?

— Да, избухлива; защото при един разговор миналия път насмалко не ме хвана за косите. Опитах се да я успокоя с апокалипсиса59.

— Как така? — попита князът, като помисли, че зле е чул.

— С четене на апокалипсиса. Дамата има неспокойно въображение, хе-хе! А освен това бях забелязал у нея голяма склонност към сериозни, макар и странични теми. Обича ги, обича и дори смята за особено уважение да й говориш. Да. А аз в тълкуването на апокалипсиса съм силен и го тълкувам от петнадесет години. Тя се съгласи с мене, че сме при третия вран кон и при конника, който държи везни в ръката си, тъй като всичко в днешния век е отмерено на везни и уредено с договор и всички хора търсят само правото си „Една мяра пшеница за динарий и три мери ечемик за динарий“… И отгоре на това искат да запазят