свободен дух, чисто сърце, здраво тяло и всички дарове Божии. Ала само по пътя на правото няма да ги запазят, а след това ще дойде бледият кон и тоя, чието име е Смърт, а след него вече идва адът… Тези неща тълкуваме, когато се съберем, и това силно й подействува.

— Толкова ли вярвате вие самият? — попита князът, като огледа със странен поглед Лебедев.

— Вярвам и тълкувам. Защото съм беден и гол, и прашинка във вихрушката човешка. И кой ще зачете Лебедев? Всеки му се присмива и всеки го изпраща едва ли не с ритник. Но тук, при тълкуването, аз съм равен на велможа. Защото имам ум! И един велможа затрепери пред мене… на креслото си, понеже почувствува с ума си. Това беше преди две години, пред Великден. Негово високопревъзходителство Нил Алексеевич чул за мене — тогава аз още служех в неговото министерство — и нарочно ме повика от дежурната чрез Пьотр Захарич в кабинета си. Когато останахме насаме, той ме попита: „Вярно ли е, че си професор в тълкуването пророчествата за антихриста?“ Не скрих. „Аз съм“ — казвам и почнах да излагам и тълкувам писанието и без да смекчавам страха, още щом разгънах страницата с алегориите, в мисълта си го подсилих и приведох цифри. Той почна да се усмихва, но при цифрите и сравненията затрепери и ме помоли да затворя книгата и да си отида. Заповяда да ме наградят за Великден, а на Томина неделя предаде Богу дух.

— Що думате, Лебедев?

— Самата истина. Падна от каляската след обед… удари си сляпото око в един стълб и като малко дете, като малко дете веднага си угасна. По служебните списъци беше на седемдесет и три години; червеничък, с побелели коси, целият парфюмиран и все се усмихваше, все се усмихваше като дете. Спомни си тогава Пьотр Захарин и каза: „Ти го предрече.“

Князът стана да си върви. Лебедев се учуди и дори беше в недоумение, задето князът вече става.

— Ей, че равнодушен сте станали вече, хе-хе! — осмели се да отбележи той угоднически.

— Вярно, не се чувствувам много добре, главата ми тежи, може би е от пътя — отговори намръщен князът.

— Да бяхте отишли на почивка — плахо подметка Лебедев.

Князът стоеше умислен.

— Ето и аз след два-три дни отивам с цялото домочадие на летуване, та и за здравето на новороденото да е добре, и тук в къщата през това време да се направят някои поправки. И аз отивам в Павловск.

— И вие в Павловск? — попита изведнъж князът. — Какво е това, всички ли тук отиват в Павловск? И вие ли, казвате, имате там вила?

— Не всички отиват в Павловск. На мене Иван Петрович Птицин ми отстъпи една от вилите си, които е купил на сметка. И хубаво, и високо, и зелено, и евтино, и добро общество, и музика свири, и ето защо всички отиват в Павловск. Аз впрочем отивам в пристройчицата, а пък вилата…

— Сте я дали под наем?

— Не, не. Не… съвсем не…

Изглежда, Лебедев само към това насочваше разговора. Тази мисъл му хрумна преди три минути. А от наемател той нямаше вече нужда, защото имаше вече един, който му бе казал, че може би ще наеме вилата. А Лебедев знаеше положително, че не „може би“, а сигурно ще я наеме. Но сега изведнъж му хрумна една по негова сметка много полезна мисъл — да даде вилата на княза, като използува обстоятелството, че другият наемател не беше се изказал ясно. „Истински конфликт и съвсем нов обрат на работите“ — въобрази си изведнъж той. И прие предложението на княза едва ли не с възторг и когато го запитаха направо за цената, дори замаха с ръце.

— Добре, както искате; аз ще се осведомя; вие няма да загубите нищо.

И двамата вече излизаха от градината.

— А ако бихте искали… аз бих могъл… аз бих могъл, уважаеми княже, да ви съобщя нещо много интересно по същия въпрос — измънка Лебедев, като радостно се въртеше около княза.

Князът се спря.

— Дария Алексеевна също има виличка в Павловск.

— Е, та какво?

— А една известна личност е нейна приятелка и, изглежда, има намерение да я посещава често в Павловск. С цел.

— С каква цел?

— Аглая Ивановна…

— Ах, стига, Лебедев! — прекъсна го князът с някакво неприятно чувство, сякаш го докоснаха до болното му място. — Всичко това… не е редно. Кажете по-добре кога се пренасяте? За мене колкото по- скоро, толкова по-добре, защото съм в хотел…

Унесени в разговор, те излязоха от градината, но не влязоха в къщата, а минаха дворчето и стигнаха до вратичката.

— Най-добре — каза Лебедев, след като помисли един момент — пренесете се още днес от хотела направо тук, а вдругиден ще тръгнем заедно за Павловск.

— Ще видя — каза умислен князът и излезе на улицата.

Лебедев се загледа подире му. Смая го внезапната разсеяност на княза. На излизане той бе забравил дори да каже „сбогом“, не кимна дори с глава, което беше несъвместимо с известната на Лебедев вежливост и внимателност на княза.

Часът беше вече дванадесет. Князът знаеше, че в града сега може да завари у Епанчини единствено само генерала, задържан в службата си, но и то не бе сигурно. Той си помисли, че може би генералът няма да го остави и веднага ще го закара в Павловск, а пък много му се искаше да направи преди това едно посещение. С риск да отиде късно у Епанчини и да отложи за другия ден пътуването си до Павловск, князът реши да иде да потърси къщата, в която така много искаше да отиде.

Това посещение беше за него впрочем рисковано в известно отношение. Оттам идеха и неговите затруднения и колебания. Той знаеше, че къщата се намира на Гороховая, недалеч от Садовая, и реши да тръгне натам е надежда, че докато стигне до мястото, ще има време да вземе най-сетне окончателно решение.

Когато наближи кръстопътя на Гороховая и Садовая, сам се учуди на необикновеното си вълнение — не очакваше, че сърцето му ще бие с такава болка. Още отдалеч една къща почна да привлича вниманието му навярно поради особената си външност и по-късно князът си спомни, че си беше казал: „Сигурно това е къщата.“ С необикновено любопитство той се приближи да провери предположението си; чувствуваше, че, кой знае защо, ще му бъде особено неприятно, ако е познал. Къщата беше голяма, мрачна, на три етажа, без всякаква архитектура, с мръснозелен цвят. Тъкмо по тези улици на Петербург (дето всичко така бързо се мени) все още са се запазили почти непроменени няколко, впрочем доста малък брой, подобни къщи, построени в края на миналото столетие. Те са строени здраво, с дебели стени и извънредно малко прозорци; в долния етаж прозорците понякога имат решетки. Най-често там има сарафски дюкян. Скопецът, който държи дюкяна, живее в горните етажи. И отвътре, и отвън тези къщи са някак негостоприемни и студени, всичко у тях е като че ли непроницаемо и тайнствено, а защо буди такова впечатление физиономията на къщата — мъчно е да си обясни човек. Архитектурните съчетания на линиите си имат, разбира се, своята тайна. В тези къщи живеят почти изключително търговци. Князът се приближи до портата, погледна надписа и прочете: „Дом на потомствения почтен гражданин Рогожин“.

Той надви колебанието си, отвори стъклената врата, която хлопна шумно зад него, и почна да се изкачва по парадната стълба към първия етаж. Стълбата беше тъмна, каменна, грубо направена, а стените й бяха боядисани с червена боя. Той знаеше, че Рогожин заема с майка си и брат си целия първи етаж на тази тъжна къща. Слугата, който отвори на княза, го поведе, без да отиде да съобщи, и го води дълго; минаха и през една парадна зала, стените на която имитираха мрамор, с дъбов паркет и е мебели, груби и тежки, в стила на двадесетте години, минаха и през някакви малки стаички, като правеха извивки и зигзази, като се изкачваха по две-три стъпала и слизаха толкова надолу, и най-после почукаха на една врата. Вратата отвори сам Парфьон Семьонич; щом видя княза, той така побледня и се вдърви на място, че някое време приличаше на каменна статуя, загледал се със своя неподвижен и уплашен поглед и изкривил уста в