обяснявал, че „я обичам не от любов, а от състрадание“. Смятам, че определението ми е точно. Ти казваше тогава, че си разбрал тези мои думи; вярно ли е, разбрал ли си ги? С каква омраза ме гледаш! Аз дойдох да те успокоя, защото и ти ми си скъп. Обичам те много, Парфьон. А сега си отивам и никога няма да дойда пак. Сбогом.

Князът стана.

— Остани малко е мене — каза тихо Парфьон, без да става от мястото си и склонил глава на дясната си длан, — отдавна не съм те виждал.

Князът седна. И двамата пак замълчаха.

— Не си ли пред мене, Лев Николаевич, веднага чувствувам злоба срещу тебе. През тези три месеца, когато не те виждах, всеки миг се озлобявах към тебе, Бога ми. Идеше ми просто да те отровя с нещо! Така беше. А сега няма четвърт час, откак си при мене, и цялата ми злоба вече минава и ти пак си ми мил както по-рано. Остани малко с мене…

— Когато съм с тебе, ти ми вярваш, а когато ме няма, веднага преставаш да ми вярваш и пак започват подозренията ти. На баща си приличаш! — отговори князът, като се усмихна приятелски и гледаше да скрие истинското си чувство.

— Имам вяра в тебе, когато слушам гласа ти. Та аз разбирам, че нас двамата не могат да ни сравняват…

— Защо прибави това? Ето че пак се разгневи — каза князът, чудейки се на Рогожин.

— Ами че за това нещо, драги, не искат нашето мнение — отговори той, — без нас са го решили. Ето на̀, и обичаме различно, значи, по всичко се различаваме — продължи той, след като помълча малко. — Ето ти казваш, че я обичаш от състрадание. А аз не чувствувам към нея никакво състрадание. А и тя ме мрази най-вече от всичко. Сънувам я сега всяка нощ: все е някого другиго и ми се присмива. И така си е, драги. С мене отива под венчило, а и да помисли за мене забравила, като че обувката си сменя. Ще повярваш ли, пет дни не съм я виждал, защото не смея да ида при нея; ще ме попита: „Защо си дошъл?“ Малко ли ме е позорила…

— Как позорила? Какво говориш!

— Като че ли не знае! Ами дето избяга от мене „изпод венчилото“, за да отиде при тебе, сам го каза преди малко…

— Та ти сам не вярваш, че…

— А нима не ме опозори с офицера, със Земтюжников, в Москва? Положително знам, че ме опозори и това стана, след като тя сама определи деня на сватбата ни.

— Не може да бъде! — извика князът.

— С положителност знам — убедено потвърди Рогожин. — Какво, ще кажеш, че не е такава ли? Няма какво да разправяме, драги, че не е такава. Това са глупости. С тебе няма да бъде такава и сама може би ще се ужаси от подобно държане, но е мене е точно такава. Така си е. Мене не ме бръсне за лула тютюн. Положително знам, че измисли историята с Келер, с офицера, който се биеше на бокс, само за да ме направи смешен… Но ти не знаеш още какво прави тя с мене в Москва! А пък пари, колко пари съм похарчил…

— Но… как ще се жениш сега за нея!… Как ще живееш после? — е ужас попита князът.

Рогожин погледна тежко и страшно княза и не отговори нищо. Помълча около една минута и продължи:

— Ето пети ден вече, как не съм ходил при нея. Все ме е страх, че ще ме изгони. „Аз, казва, още съм си господарка; поискам ли, ще те изгоня завинаги и ще замина сама в чужбина“ (тя ми беше говорила вече за заминаване в чужбина — забеляза той сякаш между другото и някак особено погледна княза в очите); вярно, че понякога само ме плаши, все намира нещо смешно у мене. А друг път наистина се намръщи, нацупи се, дума не продумва; тъкмо затова ме е страх. Из онез дни си казах: няма да ходя вече у нея е празни ръце — само я разсмях с подаръците си, а след това тя дори се разгневи. На прислужницата си Катка подари един мой шал, какъвто може би никога не бе виждала, макар и да е живяла по-рано в разкош. А кога да бъде денят на сватбата, не мога и да продумам. Какъв годеник съм аз, като просто се боя да отида при нея? Затова си и седя в къщи, а не мога ли повече да се стърпя, отивам тайничката и крадешком да снова около къщата й или се скрия зад някой ъгъл. Из онез дни едва ли не до зазоряване стоях на пост пред портата й — мярна ми се нещо тогава. А тя, види се, ме зърнала през прозореца. „Какво би ми направил, пита ме, ако видиш, че ти изменям?“ Не се стърпях и й казах; „Ти си знаеш.“

— А какво знае?

— Че отде да знам! — злобно се засмя Рогожин. — В Москва тогава не можах да я пипна с никого, макар че дълго я дебнах. Веднъж я хванах и й казах: „Ти обеща да се омъжиш за мене, в честно семейство влизаш, а знаеш ли сега каква си? Ти, казвам, ето каква си!“

— Каза ли й го?

— Казах.

— А тя?

— „Сега, казва, аз и за лакей може би няма да те взема, а камо ли да ти стана жена.“ — „Тогава, казвам аз, няма да изляза оттук и край!“ — „А пък аз, казва тя, ей сега ще повикам Келер и ще му кажа да те изхвърли с парцалите.“ Тогава аз се спуснах върху нея и я набих до посиняване.

— Не е възможно! — извика князът.

— Казвам ти: вярно е — потвърди Рогожин тихо, но със светнали очи. — Точно ден и половина нито спах, нито ядох, нито пих, от стаята й не излизах, на колене стоях пред нея: „Ще умра, казвам, но няма да изляза, докато не ми простиш, а кажеш ли да ме изгонят — ще се удавя; че как ще живея сега без тебе?“ Целия тоя ден тя беше като луда, ту плачеше, ту заплашваше да ме убие с нож, ту ме ругаеше. Повика Зальожев, Келер, Земтюжников и разни други, за да ме покаже и срами пред тях. „Хайде, господа, да идем всички днес на театъра, а той нека седи тук, щом не иска да излезе, аз не съм вързана за него. А на вас, Парфьон Семьонич, ще поднесат чай в мое отсъствие, сигурно сте изгладнели днес.“ Върна се от театъра сама. „Те, казва, са страхливци и подлеци, страхуват се от тебе, а и мене плашат: казват, че ти може би няма да си отидеш, ще ме заколиш. А пък аз на, когато отида в спалнята, няма дори да заключа вратата; ето колко ме е страх от тебе! Да го знаеш и да го запомниш! Пи ли чай?“ — „Не, казвам аз, и няма да пия.“ — „Сърдитко Петко празна му торбата, но това никак не ти прилича.“ И както каза, така направи, не заключи стаята си. Сутринта излезе — смее се: „Ти да не си полудял? — казва. — Ами че така от глад ще умреш!“ — „Прости ми“, казвам. „Не искам да прощавам, няма да се омъжа за тебе, казах. Нима цялата нощ си седял в това кресло и не си спал?“ — „Не, казвам, не спах.“ — „Ей, че си бил умен! А пак ли няма да пиеш чай и да обядваш?“ — „Казах ти: няма — прости ми!“ — „Да знаеш само как не ти отива това, прилича ти като на свиня звънец. Да не си намислил да ме плашиш? Много ме е грижа, че ще седиш гладен; ей, че страшно!“ Разсърди се, но не за дълго и пак взе да ми се надсмива. И учудих й се, как й мина гневът така бързо? Защото тя помни злото, дълго помни стореното й от другите зло! Ей тогава ми мина през ума, че толкова малко ме уважава, та дори не може да бъде дълго време злопаметна към мене. И това е вярно. „Знаеш ли, попита ме тя, какво значи римски папа?“ — „Слушал съм“, казвам. „Ти, казва, Парфьон Семьонич, нищо не си учил от общата история.“ — „Нищо, казвам, не съм учил.“ — „Тогава, казва, ще ти дам да прочетеш: имало един такъв папа, който се разсърдил на един император и го накарал три дни, без да пие, без да яде, да стои бос на колене пред двореца му, преди да му прости; и докато през тези три дни императорът стоял на колене, какво смяташ ти, че си е мислел и какви обети е давал?… Но почакай, казва, сама ще ти го прочета!“ Скочи, донесе книгата: „Това са стихове“, казва, и почна да ми чете в стихове как този император през тези три дни се заклел да отмъсти на папата. „Нима не ти харесва, Парфьон Семьонович?“ — „Всичко това, което прочете, казвам, е вярно.“ — „Аха, сам казваш, че е вярно, значи, и ти може би се заричаш: «Ще се омъжи тя за мене, ще й припомня тогава всичко и ще й се присмея!»“ — „Не знам, казвам, може и така да мисля.“ — „Как не знаеш?“ — „Ей тъй, казвам, не знам, за това нещо ли все ще мисля сега.“ — „А за какво мислиш сега?“ — „Ами ето на — станеш от мястото си, минеш край мене, а аз те гледам и следя с очите; изшумоли роклята ти, а сърцето ми премира, излезеш от стаята, а аз си спомням за всяка твоя думичка, какво си казала и с какъв глас; а цялата тази нощ за нищо не мислех, все слушах как дишаше насън и как един-два пъти пошавна…“ — „А дето ме наби — засмя се тя, — може би не мислиш и не помниш?“ — „Може, казвам, и да мисля, не знам.“ — „А ако не ти простя и не се омъжа за тебе?“ — „Казах ти, ще се удавя.“ — „А може и да ме убиеш преди това“… Каза го и се замисли. След това се разсърди и