Файтонджията го закара до един хотел, недалеч от Литейная. Хотелът беше лош. Князът нае две малки стаи, тъмни и зле мебелирани, изми се, облече се, не поиска нищо и бързо излезе, сякаш се боеше, че ще закъснее или няма да завари някого в къщи.

Ако го зърнеше сега някой от тези, които го познаваха преди половин година в Петербург, при първото му пристигане, може би щеше да намери значително подобрение във външността му. Но надали беше така. Само в дрехите му имаше пълна промяна: те бяха други, ушити в Москва, и то от добър шивач; ала и дрехите имаха недостатък: ушити бяха твърде по модата (както шият винаги добросъвестните, но не много талантливи шивачи), и то за един човек, който никак не държи за тоалета си, така че ако някой, който обича много да се присмива, погледнеше внимателно княза, може би щеше да намери на какво да се посмее. Но малко ли смешни неща има?

Князът нае файтон и се отправи за Пески. В една от Рождественските улици той бързо намери малка дървена къщица. За негово учудване къщицата излезе с хубава външност, чистичка, поддържана много добре, с градинка, в която растяха цветя. Прозорците към улицата бяха отворени и се чуваше остър, непрекъснат говор, почти викове, сякаш някой четеше на глас или дори произнасяше реч; от време на време виковете се прекъсваха от смеха на няколко звънки гласове. Князът влезе в двора, изкачи се по стълбището и попита за господин Лебедев.

— Ами ето го — отговори готвачката със засукани до над лактите ръкави, която му отвори и посочи с пръст към „гостната“.

Тази гостна, тапицирана в тъмносиньо, беше подредена чистичко и с известна предвзетост, тоест с кръгла маса и диван, с бронзов часовник под стъклен калпак, с тясно огледало на стената между прозорците и с малък много стар полилей с висулки, закачен с бронзова верижка за тавана. Посред стаята бе застанал самият господин Лебедев с гръб към влизащия княз, по жилетка, но без сако поради горещината и като се удряше в гърдите, разпалено ораторствуваше на някаква тема. Слушателите бяха: петнадесетинагодишно момче с доста весело и не глупаво лице и с книга в ръцете, млада девойка на около двадесет години в пълен траур и с пеленаче на ръцете, тринадесетгодишно момиче, също в траур, което много се смееше и ужасно разтваряше устата си, и най-после един необикновено странен слушател, легнал на дивана: млад човек на около двадесет години, доста хубав, мургавичък, с дълги гъсти коси, с големи черни очи и с едва покарали бакенбарди и брадичка. Този слушател, изглежда, често прекъсваше и оспорваше ораторствуващия Лебедев и на него навярно се смееше останалата публика.

— Лукиян Тимофеич, ей, Лукиян Тимофеич! Та погледни де! Погледни насам!… Правете най-сетне, каквото искате!

И готвачката си излезе, като махна с ръце и толкова се разсърди, че дори цялата почервеня.

Лебедев се извърна и щом забеляза княза, остана известно време като гръмнат, след това се спусна към него с мазна усмивка, но изведнъж пак се спря втрещен и промълви:

— Пре-пре-пресветли княже!

Но внезапно, сякаш все още неспособен да запази хладнокръвие, той се обърна и ни в клин, ни в ръкав се нахвърли първо на девойката в траур, която държеше бебето на ръце, така че тя дори се дръпна малко от изненада, но веднага след това я остави и почна да вика на тринадесетгодишното момиче, което бе застанало на прага на съседната стая и все още продължаваше да се усмихва както преди малко. То не можа да понесе виковете и начаса офейка в кухнята; Лебедев дори затропа с крака подире му, за да го сплаши, но щом срещна погледа на княза, който го гледаше смутено, рече за обяснение:

— За… да ми има уважението, хе-хе-хе!

— Напразно е всичко това… — започна князът.

— Сегичка, сегичка, сегичка… моментално!

И Лебедев бързо изчезна от стаята. Князът погледна учудено момичето, момчето и легналия на дивана; всички се смееха. Засмя се и князът.

— Отиде да си облече фрака — каза момчето.

— Колко неприятно е всичко това — започна князът, — а аз смятах… кажете ми дали той не е…

— Пиян ли, искате да кажете? — извика един глас от дивана. — Ни най-малко! Може да е пийнал три- четири чашки, хайде, де речем, някакви си пет, но какво е това — то си му е мярката.

Князът понечи да се обърне да отговори на гласа от дивана, но се обади девойката, по чието мило лице бе изписана най-голяма откровеност.

— Сутрин той не пие никога много; ако сте дошли при него по някаква работа, тъкмо сега му говорете. Сега му е моментът. Само привечер, когато се връща, е пиян; а и сега, повечето нощем, плаче или ни чете на глас от свещеното писание, защото майка ни умря преди пет седмици.

— Затова и избяга, защото сигурно му е било тежко да ви отговаря — засмя се младият човек на дивана. — Вас държа, че вече скита да ви излъже й тъкмо сега обмисля как да го направи.

— Само пет седмици! Само пет седмици! — извика Лебедев, като се върна, облечен вече във фрак. Той мигаше и вадеше от джоба си кърпичка, за да си изтрие сълзите. — Сирачета!

— Но защо идвате целият окъсан? — каза девойката. — Ами че тук зад вратата е съвсем новият ви сюртук, не го ли видяхте?

— Мълчи, немирнице! — викна й Лебедев. — Ще ти кажа аз на тебе! — уж затропа той с крака срещу нея. Но този път тя само се разсмя.

— Какво ме плашите, та аз не съм Таня, няма да побягна. А може и Любочка да събудите и тя да се стресне… защо крещите така!

— Млък, млък, млък! Пепел ти на езика… — ужасно се уплаши изведнъж Лебедев и като се спусна към детето, което спеше в ръцете на дъщеря му, няколко пъти уплашено го прекръсти. — Господи, пази го, Господи, закриляй го! Това е собственото ми бозайниче, щерка ми Любов — обърна се той към княза, — родена в най-законен брак от новопредставената Елена, жена ми, която умря при раждането. А това голишарче е дъщеря ми Вера, която е в траур… А този, този, о, този…

— Защо се запъна? — извика младият човек. — Продължавай де, не се смущавай.

— Ваше сиятелство! — в някаква екзалтация извика изведнъж Лебедев. — За убийството на семейство Жемарини благоволихте ли да следите във вестниците?55

— Прочетох — каза князът е известно учудване.

— Тогава ето истинския убиец на семейство Жемарини, той самият!

— Какво приказвате? — рече князът.

— Тоест, алегорично казано, бъдещият втор убиец на бъдещото второ семейство Жемарини, ако се създаде такова. За това се и готви…

Всички се засмяха. Князът помисли, че може би наистина Лебедев се стеснява и превзема само защото предчувствува неговите въпроси и като не знае как да отговори, гледа да спечели време.

— Бунтува! Съзаклятничи! — крещеше Лебедев, сякаш не можеше вече да се сдържа. — Кажете сега, мога ли аз, имам ли правото да смятам за свой племенник, за единствен син на покойната ми сестра Анисия такъв един злоезичник, такъв, може да се каже, блудник и изверг?

— Та престани де, пияницо! Ще повярвате ли, княже, сега той си е турил на ума да се занимава с адвокатство, да ходи по съдебни искове; залови се с красноречието и все на висок стил говори с децата в къщи. Преди пет дни пледира пред мировия съдия. И вижте само кого се е заел да защищава: не бабичката, която го умоляваше, молеше и която бе ограбил един подъл лихварин, петстотин рубли, цялото й състояние, задигнал, а този същия лихварин, някакъв чифут Зайдлер, затова че обещал да му даде петдесет рубли…

— Петдесет рубли, ако спечеля делото, и само пет, ако го загубя — обясни изведнъж Лебедев със съвсем променен глас, сякаш нито за момент не бе викал досега.

— Естествено той се извози, нали правосъдието не е вече както едно време, само дето му се посмяха. Но той остана ужасно доволен от себе си; спомнете си, безпристрастни господа съдии — казал той, — че този нещастен старец, който е с парализирани крака и живее от честен труд, се лишава от последния залък хляб; спомнете си мъдрите думи на законодателя: „Нека милосърдие цари в съдилищата.“ И ще повярвате ли, всяка сутрин той ни повтаря дума по дума тази реч, както я е произнесъл там; за пети път днес, току преди да дойдете, ни я четеше — толкова му е харесала. Сам се възхищава от думите си. И още някого се готви да защищава. Вие май сте княз Мишкин? Коля ми е казвал за вас, че до ден-днешен не е срещал в живота си по-умен човек от вас…