девойките веднага забелязаха, че майка им е скрила от тях много неща от писмото. Може би те го бяха узнали от Варвара Ардалионовна, която можеше да знае и, разбира се, знаеше всичко, което знаеше Птицин за княза и за живота му в Москва. А Птицин беше най-осведоменият от всички. Той беше извънредно мълчалив по своите работи, макар че естествено нямаше тайни от Варя. Това беше още един повод за генералшата да намрази Варвара Ардалионовна.

Във всеки случай ледът беше строшен и изведнъж стана възможно да се говори открито за княза. Освен това още веднъж излезе наяве необикновеното впечатление и неимоверно големият интерес, който князът бе породил и оставил след себе си у Епанчини. Генералшата дори се учуди колко голямо впечатление направиха на дъщерите й новините от Москва. От своя страна дъщерите също се учудиха на майка си, която така тържествено им бе заявила, че „главната черта в живота й била да се лъже непрекъснато в хората“, а в същото време бе препоръчала княза на вниманието на „властната“ старица Белоконская в Москва, при което, разбира се, вниманието й трябваше да се проси като милостиня, тъй като „старицата“ понякога обичаше да си прави оглушки.

Ала щом ледът бе строшен и задуха нов вятър, побърза да каже мнението си и генералът. Излезе, че и той се е интересувал необикновено много. Наистина сведенията му засягаха само „деловата страна на въпроса“. Разбра се, че в интерес на княза генералът наредил той и главно довереникът му Салазкин да бъдат следени от някакви двама много благонадеждни и влиятелни в средата си господа в Москва. Всичко, което се говорило за наследството, „така да се каже, за факта на наследството“, излязло вярно, но в края на краищата самото наследство съвсем не било толкова голямо, както отначало се разправяло. Работите били малко объркани; изникнали дългове, явили се някакви претенденти, а и князът, въпреки даваните му съвети, постъпвал много непрактично. „Разбира се, дано Бог му помогне“; сега, когато „ледът на мълчанието“ бе строшен, генералът с радост съобщаваше това „с цялата искреност“ на душата си, защото „макар момчето да е малко таквоз“, все пак си го заслужава. А междувременно той извършил доста дивотии: явили се например кредитори на покойния търговец със спорни, нищо и никакви документи, а други пък, като подушили за княза, отишли при него без всякакви документи. И какво става? Въпреки твърденията на приятелите му, че всички тези хорица и кредиторчета нямат никакви права, князът задоволил почти всички; и то задоволил ги само защото наистина се оказало, че някои от тях действително били пострадали.

По тоя повод генералшата се обади, че за нещо подобно й пише и Белоконская и че „това е глупаво, много глупаво; няма лек срещу глупостта“ — прибави тя остро, но по лицето й се четеше, че се радва на това, което бе направил този „глупак“. В заключение на всичко генералът забеляза, че съпругата му се интересува за княза като за свой собствен син и че е станала много мила към Аглая; ето защо Иван Фьодорович зае за известно време позиция на твърде делови човек.

Но цялото това приятно настроение все пак не трая дълго. Изминаха само две седмици и изведнъж пак настъпи обрат, генералшата се намръщи, а генералът, след като на няколко пъти сви рамене, отново изпадна в „ледено мълчание“. Причината беше тази, че само преди две седмици той бе получил по околен път едно макар кратко и не съвсем ясно, но затова пък вярно известие, че Настасия Филиповна, след като изчезнала отначало в Москва, била намерена после пак там от Рогожин, след това пак изчезнала някъде, пак била намерена от него и най-сетне почти му дала честна дума, че ще се омъжи за него. И ето че само две седмици по-късно негово превъзходителство случайно научил, че Настасия Филиповна избягала за трети път почти изпод венчилото и този път изчезнала в някаква губерния, а в това време изчезнал от Москва и княз Мишкин, като оставил на Салазкин да се грижи за работите му. „Дали е отишъл с нея, или просто е хукнал подире й — не се знае, но тук крушката си има опашка“ — заключи генералът. Лисавета Прокофиевна също получи някакви неприятни новини. В края на краищата два месеца след заминаването на княза в Петербург съвсем заглъхна всякакъв слух за него, а в дома на Епанчини „ледът на мълчанието“ вече не се строшаваше. Ала Варвара Ардалионовна все пак навестяваше девойките.

За да свършим с всичките тези слухове и известия, нека прибавим и това, че в началото на пролетта у Епанчини станаха твърде много промени, така че мъчно беше да не забравят за княза, който и сам не даваше, а може би и не искаше да даде признаци за живот. През зимата малко по малко решиха най-после да отидат да прекарат лятото в чужбина; това се отнасяше за Лисавета Прокофиевна и дъщерите й, тъй като генералът не можеше да губи времето си за „празни развлечения“. Решението бе взето по необикновено упоритите настоявания на девойките, които се бяха убедили напълно, че родителите им не искат да ги водят в чужбина, защото непрекъснато се грижат да ги омъжат и да им търсят годеници. Може би и родителите най-после се убедиха, че и в чужбина могат да се намерят годеници и че заминаването за едно лято не само нищо няма да обърка, но дори „може би ще помогне“. Тук му е мястото да кажем, че проектът за женитба между Афанасий Иванович Тоцки и най-голямата Епанчина бе напълно изоставен и изобщо не се стигна до официално предложение. Това стана някак от само себе си, без много приказки и без всякакви семейни раздори. След заминаването на княза и двете страни изведнъж престанаха да говорят по това. Тъкмо това беше донякъде и една от причините за тогавашното мрачно настроение на Епанчини, макар че генералшата бе заявила, че от радост е готова сега „да се прекръсти с двете ръце“. Макар и да бе в немилост и сам да се чувствуваше виновен, генералът все пак дълго се сърди; съжаляваше за Афанасий Иванович: „Такова богатство и такъв ловък човек!“ Наскоро след това генералът научи, че Афанасий Иванович се увлякъл по една гостуваща французойка от висшето общество, маркиза и легитимистка, че женитбата е решена и че ще отведат Афанасий Иванович в Париж, а след това някъде в Бретан. „Ожени ли се за французойка, загубен е“ — реши генералът.

А Епанчини се готвеха да заминат в началото на лятото. И изведнъж се случи нещо, което пак измени всичко и пътуването отново бе отложено за най-голяма радост на генерала и генералшата. В Петербург пристигна от Москва един княз, князът Шч., известен впрочем човек, и то известен в най-добрия смисъл. Той беше един от онези хора или дори може да се каже, дейци от най-ново време, честни, скромни, които искрено и съзнателно желаят да бъдат полезни, непрекъснато работят и се отличават с рядкото и щастливо качество винаги да си намират работа. Князът стоеше настрана от ожесточените борби и от празнодумството на партиите и не се изтъкваше на преден план, понеже не се смяташе за достоен да играе ръководна роля, но беше разбрал отлично много неща, които ставаха напоследък. Отначало бе на служба, след това почна да участвува в работите на земството. Беше също полезен кореспондент на няколко руски научни дружества. Заедно с един познат техник спомогна със събраните данни и проучванията си да се подобри трасето на една от най-важните проектирани железопътни линии. Беше на около тридесет и пет години. Принадлежеше към „най-висшето общество“ и освен това имаше „добро, солидно и неоспоримо“ състояние, както се изрази генералът, който бе имал случай по една доста сериозна работа да се срещне и запознае с него у своя началник графа. Поради някакво особено любопитство князът никога не избягваше да влиза във връзка е руските „делови хора“. Така стана, че князът се запозна и със семейството на генерала. Аделаида Ивановна, средната от трите сестри, му направи доста силно впечатление. В началото на пролетта князът разкри чувствата си. Хареса се много на Аделаида, хареса се и на Лисавета Прокофиевна. Генералът беше много радостен. Естествено пътуването се отложи. Решено бе сватбата да стане през пролетта.

Пътуването можеше впрочем да стане или към средата, или в края на лятото, макар и просто като разходка за един-два месеца на Лисавета Прокофиевна и на другите й две дъщери, за да разсеят скръбта си по напускащата ги Аделаида. Но случи се пак нещо ново: към края на пролетта (сватбата на Аделаида малко се забави и беше отложена за към средата на лятото) княз Шч. представи на Епанчини един свой далечен роднина, когото впрочем познаваше доста добре. Това беше някой си Евгений Павлович Р., млад още човек на около двадесет и осем години, флигеладютант, чуден хубавец, „от знатен род“, остроумен, блестящ, с „нови идеи“, „извънредно образован“ и притежател на някакво нечувано голямо богатство. По последната точка генералът беше винаги предпазлив. Той направи справка и каза: „Наистина има нещо такова, макар че впрочем трябва още веднъж да се провери.“ Престижът на този млад и с „бъдеще“ флигеладютант порасна много благодарение на отзивите, които старата Белоконская даде за него от Москва. Една само клюка хвърляше малко сянка върху името му: връзките и, както твърдяха, „победите“ му над някакви нещастни сърца. Когато видя Аглая, той почна да посещава много често Епанчини. Наистина нищо още не беше казано, дори не бяха направени никакви намеци, но родителите все пак смятаха, че не може и да се мисли това лято за пътуване в чужбина. Самата Аглая беше може би на друго мнение.

Това ставаше току преди да се върне нашият герой на сцената на разказа ни. Ако се съди отстрани, по това време в Петербург бяха вече успели да забравят напълно бедния княз Мишкин. Появеше ли се сега