завършихме първата част от нашия разказ, княз Мишкин побърза да замине за Москва, за да уреди получаването на неочакваното си наследство. Казваха тогава, че може би и други причини са го накарали да избърза със заминаването; но по този въпрос, както и за приключенията на княза в Москва и изобщо през време на отсъствието му от Петербург, ние можем да дадем доста, малко сведения. Князът отсъствува точно шест месеца и дори онези, които по една или друга причина се интересуваха от съдбата му, можаха да узнаят твърде малко неща през цялото това време. До някои стигаха наистина, макар и рядко, някакви слухове, но и те бяха повечето странни и почти винаги противоречиви. Най-много се интересуваха за княза, разбира се, Епанчини, с които той не намери време дори да се сбогува, преди да замине. Генералът впрочем се видя тогава с него, и то два-три пъти и те за нещо сериозно разговаряха. Но макар и да се видя, Епанчин не каза нито дума на семейството си. Пък и изобщо в първо време, тоест едва ли не цял месец след заминаването на княза, у Епанчини смятаха за благоприличие да не говорят за него. Единствено само генералшата Лисавета Прокофиевна се изказа още в началото, „че се е излъгала жестоко в княза“. След два-три дни тя прибави, но вече без да споменава княза, а неопределено, че „най-главната черта в живота й била да се лъже непрекъснато в хората“. И най-после десетина дни по-късно, в момент на гняв срещу дъщерите си тя заключи във вид на сентенция: „Стига грешки! Вече да не се повтарят!“ Не можем да не отбележим при това, че доста дълго време в къщата им цареше някакво неприятно настроение. Чувствуваше се някаква тежка атмосфера на натегнатост, на недоизказаност — на сръдня; всички бяха намръщени. Генералът беше зает ден и нощ, тичаше по работа; рядко го бяха виждали толкова зает и погълнат в работите си — особено в службата. Домашните му едва го зърваха. Колкото до девойките Епанчини, те, разбира се, не казваха гласно какво мислят. Може би дори насаме помежду си приказваха твърде малко. Те бяха горди, надменни девойки и някой път се срамуваха дори една от друга, но се разбираха не само от първата дума, а и от първия поглед, така че понякога нямаше и защо много да си говорят.

Едно само би могъл да заключи външният наблюдател, ако попаднеше в семейството: съдейки по всичко гореказано, колкото и малко да е то, князът все пак бе успял да остави в дома на Епанчини особено впечатление, макар да бе идвал там само веднъж, и то за малко. Може би това беше впечатление на обикновено любопитство, породено от някои ексцентрични приключения на княза. Както и да е, впечатлението бе останало.

Малко по малко и разпространените из града слухове се покриха с мрака на неизвестността. Приказваха наистина за някакво глупаво княжче (никой не можеше да каже точно името му), което получило из невиделица огромно наследство и се оженило за някаква пристигнала французойка, известна канканерка50 от „Шато де фльор“51 в Париж. Но други твърдяха, че наследство получил някакъв генерал, а за пристигналата французойка и известна танцувачка се оженил един млад, извънредно богат търговец, който се напил на сватбата си и само за да се поперчи, изгорил на свещ облигации от последния лотариен заем на стойност точно седемстотин хиляди рубли. Ала всички тези слухове много скоро заглъхнаха, за което спомогнаха разни обстоятелства. Например цялата компания на Рогожин, от която мнозина можеха да разправят някои неща, замина вкупом начело с него за Москва горе-долу една седмица след ужасната оргия в Екатеринхофското казино, дето присъствува и Настасия Филиповна. Малцината интересуващи се научиха от някакви слухове, че още на другия ден след Екатеринхоф Настасия Филиповна избягала, изчезнала и че уж издирили най-после следите й, че заминала за Москва; така че и в заминаването на Рогожин за там почнаха да намират някакво съвпадение с този слух.

Пръснаха се също слухове за Гаврила Ардалионович Иволгин, който беше доста известен в своите среди. Но и с него се случи нещо, което бързо намали, а по-късно и съвсем разпръсна всички клюки по негов адрес: той се разболя тежко и престана да се явява не само в обществото, но и в службата си. След като лежа болен около един месец, той оздравя, но, кой знае защо, напусна службата си в акционерното дружество и мястото му бе заето от друг. Той не стъпи също нито веднъж и у генерал Епанчин, който трябваше да си вземе друг секретар. Лесно бе за враговете на Гаврила Ардалионович да предположат, че той е толкова гузен от всичко случило се с него, та се срамува да излезе дори на улицата; ала той наистина беше от нещо болен: изпадна даже в ипохондрия, беше умислен, дразнеше се. През същата тази зима Варвара Ардалионовна се омъжи за Птицин; всички техни познати си обясниха женитбата просто с това, че Ганя не искал да започне пак да работи и не само престанал да издържа семейството си, но дори сам вече се нуждаел от помощ и почти бил в негова тежест.

Нека отбележим между другото, че и за Гаврила Ардалионович никога дори не се споменаваше у Епанчини — като че ли не само не беше ходил у тях, но и не бе съществувал на тоя свят такъв човек. Но все пак всички научиха (и то твърде скоро) едно много интересно обстоятелство за него, а именно: през същата съдбоносна за него нощ, след неприятното приключение у Настасия Филиповна, Ганя се прибрал в къщи, но не си легнал да спи, а зачакал в трескаво нетърпение княза. Князът, който бе отишъл в Екатеринхоф, се върнал след пет часа сутринта. Тогава Ганя влязъл в стаята му и сложил пред него на масата обгорелия пакет с пари, които му беше подарила Настасия Филиповна, докато той лежеше в безсъзнание. Той молил настойчиво княза да върне при първа възможност този подарък на Настасия Филиповна. Когато влязъл при княза, Ганя бил враждебно настроен към него и изглеждал почти отчаян; но уж след като двамата разменили няколко думи, Ганя останал при княза два часа и през цялото време плакал горчиво. Разделили се като приятели.

Тази новина, която стигна до ушите на всички Епанчини, беше, както се потвърди по-късно, съвсем точна. Чудно е, разбира се, че подобни новини можеха така бързо да се разпространяват и да се узнават: така например всичко, което бе станало у Настасия Филиповна, се узна у Епанчини едва ли не още на другия лен и дори с доста точни подробности. Колкото до новините за Гаврила Ардалионович, можеше да се предположи, че те бяха занесени у Епанчини от Варвара Ардалионовна, която някак изведнъж се появи при девойките Епанчини и дори скоро им стана много близка, което прекомерно учудваше Лисавета Прокофиевна. Но макар че, кой знае защо, сметна за нужно да се сближи толкова с Епанчини, Варвара Ардалионовна сигурно не би заприказвала е тях за своя брат. Тя беше също така доста горда жена, само че по свой начин, въпреки че беше завързала приятелство там, отдето почти бяха изпъдили брат й. Макар че преди това тя се познаваше с девойките Епанчини, рядко се виждаха. Дори и сега тя почти не се показваше в гостната, а влизаше през задния вход, сякаш крадешком. Лисавета Прокофиевна никога не бе проявявала симпатии към нея, нито преди, нито сега, макар че много уважаваше Нина Александровна, майката на Варвара Ардалионовна. Тя се чудеше, сърдеше се, обясняваше си връзките с Варя с прищевките и властолюбието на своите дъщери, които „не знаят вече какво да измислят, за да й правят напук“, но Варвара Ардалионовна все пак продължаваше да ходи у тях дори след като се омъжи.

Но около месец след заминаването на княза генералшата Епанчина получи писмо от старата княгиня Белоконская, която бе отишла преди около две седмици в Москва при най-голямата си омъжена дъщеря, и това писмо оказа силно влияние върху нея. Макар и да не съобщи нито дума от него нито на дъщерите си, нито на Иван Фьодорович, по много признаци домашните й забелязаха, че тя беше някак особено възбудена, дори развълнувана. Започна да приказва някак особено странно с дъщерите си и все за необикновени неща; явно бе, че й се искаше да си открие сърцето, но, кой знае защо, се въздържаше. В деня, когато получи писмото, тя беше мила към всички, дори целуна Аглая и Аделаида, разкая се всъщност за нещо пред тях, но за какво точно, те не можаха да разберат. Изведнъж прояви дори снизходителност към Иван Фьодорович, който цял месец беше в немилост. Разбира се, още на другия ден тя се ядоса страшно за вчерашната си сантименталност и още преди обед успя да се скара с всички, но привечер хоризонтът пак се проясни. Изобщо цяла седмица продължи да бъде в доста радостно настроение, нещо, което отдавна вече не беше се случвало.

Ала след още една седмица се получи второ писмо от Белоконская и този път генералшата вече реши да говори. Тя заяви тържествено, че „старата Белоконская“ (тя не наричаше никога другояче княгинята, когато говореше в нейно отсъствие) й съобщава твърде утешителни новини за този… „чудак, за княза де!“ Старицата го издирила в Москва, разпитала за него, научила много хубави неща; князът най-сетне сам отишъл да я види и й направил почти необикновено впечатление. „Вижда се по това, че тя го поканила да ходи у нея всеки ден между един и два часа и той се мъкне у нея всеки ден и още не й е дотегнал.“ И генералшата прибави в заключение, че благодарение на „старицата“ почнали да приемат княза в две-три добри семейства. „Хубаво е, че не стои в къщи и не се срамува като глупак!“ Като научиха всичко това,