— Аз не казах, че вие сте рогожинска, вие не сте рогожинска! — с треперещ глас продума князът.
— Настасия Филиповна, стига, миличка, стига, гълъбче — не се стърпя изведнъж Дария Алексеевна, — щом толкова са ти дотегнали, защо ще им правиш мили очи! Но нима ще тръгнеш с подобен тип, ако ще би и за сто хиляди! Наистина сто хиляди — не са малко нещо! Ала ти вземи стоте хиляди, а него го изпъди, ето как трябва да се постъпва с тях; ех, на твое място аз всичките бих ги… така си е!
Дария Алексеевна дори се разгневи. Тя беше добра и много впечатлителна жена.
— Не се сърди, Дария Алексеевна — усмихна й се Настасия Филиповна, — та аз му говорих, без да се сърдя. Направих ли му някакъв укор? Просто не мога да разбера как ми хрумна тази глупост, че исках да вляза в едно честно семейство. Видях майка му, ръка й целунах. А това, дето днес се подигравах у вас, Ганечка, то е, защото за последен път исках лично да видя докъде можеш да стигнеш. Но ти наистина ме изненада. Много неща очаквах, но не и това! Нима можеше да се ожениш за мене, след като знаеш, че ей този човек там ми подари такава огърлица едва ли не един ден преди сватбата и аз я приех? Ами Рогожин? Че той в къщата ти, в присъствието на майка ти и сестра ти, се пазареше за мене, а ето ти все пак след това дойде да искаш ръката ми и едва ли не доведе сестра си? Мигар Рогожин нямаше право, когато каза, че за три рубли ти ще отидеш пълзешком до Василевския остров?
— Ще допълзи — промълви изведнъж Рогожин тихо, но с тон на дълбоко убеден човек.
— И то поне да умираше от глад, а казват, че получаваш добра заплата! И на всичко отгоре, освен позора, готвеше се да заведеш в къщата си една жена, която мразиш! (Защото ме мразиш, знам!) Не, сега съм сигурна, че такъв като тебе би могъл да убие за пари! Защото днес такава алчност е обзела всички, такава треска за пари ги тресе, че просто са полудели. Дете още, а вече ламти да стане лихвар! И току-виж, увие в коприна някой бръснач, нагласи го, допъпли тихичко зад приятеля си и го заколи като овен, както четох напоследък.47 Ей, че си безсрамник! И аз съм безсрамна, но ти са повече от мене. За оня там раздавач на букети не искам и да говоря…
— Вие ли казвате това, вие ли, Настасия Филиповна! — плесна с ръце генералът, искрено наскърбен. — Вие, толкова деликатната, с такива изящни мисли и ето на! Какъв език! Какви изрази!
— Аз съм пияна сега, генерале — засмя се изведнъж Настасия Филиповна, — искам да се веселя! Днес е моят празник, моят ден на радости и веселби, отдавна го чаках. Дария Александровна, виждаш ли, този раздавач на букети, ей този Monsieur aux camelias48, ето той седи и ни се смее…
— Аз не се смея, Настасия Филиповна, само ви слушам с най-голямо внимание — с достойнство възрази Тоцки.
— И защо ли го мъчих цели пет години и не го пусках да си върви? Заслужаваше ли това? Той е просто такъв, какъвто трябва да бъде… И на всичко отгоре ще хвърли вината върху мене: нали ми даде възпитание, издържаше ме като графиня, колко пари, какви луди пари похарчи по мене, намери ми още там честен мъж, а тук Ганечка; и какво мислиш: през тези пет години аз не живях с него, но му взимах парите и мислех, че имам право! Съвсем се бях объркала! Ето ти казваш, вземи стоте хиляди и го изгони, щом ти е отвратителен. Вярно, че ми е отвратителен… Отдавна можех да се омъжа и да намеря някой по-добър от Ганечка, но и това ми е отвратително. И защо ли си загубих петте години вечно в злоба! А ако щеш, вярвай, ако щеш — не, преди около четири години често пъти се питах: защо ли пък наистина да не се омъжа за моя Афанасий Иванович? Тогава от злоба мислех така; какво ли не ми минаваше тогава през ума; а пък вярно е, че можех да го накарам! Сам ми се тикаше в ръцете, вярваш ли? Вярно, че лъжеше, но той е такъв сладострастник, че не би могъл да издържи. Но по-късно, слава Богу, си помислих: заслужава ли такава злоба! И такова отвращение почувствувах тогава изведнъж срещу него, че и да ми поискаше ръката, нямаше да се съглася. И цели пет години, така се надувах! Не, по-добре на улицата, там ми е мястото! Или да го ударя на гуляи с Рогожин, или още утре да стана перачка! Защото си нямам нищо; ще си отида — всичко ще му оставя, до последното парцалче, а без нищо кой ще ме вземе, ей на, попитай Ганя, ще ме вземе ли? Дори Фердишченко няма да ме вземе!…
— Фердишченко може би няма да ви вземе, Настасия Филиповна, аз съм откровен човек — прекъсна я Фердишченко, — затова пък князът ще ви вземе! Вие седите тук и се оплаквате, но я погледнете княза! Отдавна вече го наблюдавам…
Настасия Филиповна се обърна с любопитство към княза.
— Вярно ли е? — попита тя.
— Вярно е — пошепна князът.
— Ще ме вземете такава, каквато съм, без нищо!
— Ще ви взема, Настасия Филиповна!
— Ново двайсе! — измърмори генералът. — Можеше да се очаква.
Князът бе вперил скръбен, строг и изпитателен поглед в лицето на Настасия Филиповна, която продължаваше да го разглежда.
— Ето че се намери! — каза тя изведнъж, като се обърна пак към Дария Алексеевна. — Той говори от добро сърце, познавам го. Намерих си благодетеля! Впрочем може би имат право, когато казват за него, че е…
— Аз ви вземам като честна жена, Настасия Филиповна, а не като рогожинска — каза князът.
— Аз честна?
— Вие.
— Хайде де, това е… от романите! Това са, миличък княже, бабини деветини, хората днес са поумнели и всичко това е глупост! А и как можеш да мислиш за женитба, когато самият ти имаш нужда от бавачка!
Князът стана и с разтреперан, плах глас, но в същото време с вид на дълбоко убеден човек, каза:
— Нищо не знам, Настасия Филиповна, нищо не съм видял, вие имате право, но аз… смятам, че вие ще ми направите чест, а не обратното. Аз съм нищожество, а вие сте страдали и сте излезли чиста от такъв ад, а това е много. Защо се срамувате и искате да тръгнете с Рогожин? Това е от силно вълнение… Вие върнахте на господин Тоцки седемдесетте хиляди и казвате, че ще оставите всичко, което е тук, а това никой от присъствуващите няма да направи. Аз ви… обичам. Настасия Филиповна. Аз съм готов да умра за вас, Настасия Филиповна. Никому няма да позволя да каже дума против вас, Настасия Филиповна… Ако бъдем бедни, аз ще работя, Настасия Филиповна…
При последните думи Фердишченко и Лебедев се изкискаха, а генералът дори изръмжа някак сподавено от недоволство. Птицин и Тоцки едва сдържаха усмивката си. Останалите просто зяпнаха от учудване.
— … Но ние може би няма да бъдем бедни, а много богати, Настасия Филиповна — продължи князът със същия плах глас. — Впрочем аз не знам сигурно и съжалявам, че през целия ден и сега не можах да науча нищо, но в Швейцария получих едно писмо от Москва от някой си господин Салазкин, в което той ми съобщава, че съм щял уж да получа много голямо наследство. Ето писмото…
Князът наистина извади едно писмо от джоба си.
— Да не би да бълнува? — измърмори генералът. — Същинска лудница!
За миг настъпи мълчание.
— Вие, струва ми се, казахте, княже, че писмото е от Салазкин? — попита Птицин. — Това е един много известен в средата си човек, много известен ходатай и ако наистина той ви е съобщил, можете напълно да му вярвате. За щастие аз познавам почерка му, защото неотдавна имах работа при него… Ако ми позволите да хвърля един поглед върху писмото, може би ще мога да ви кажа нещо.
Без да каже дума, князът му подаде с трепереща ръка писмото.
— Но какво е това, какво е това? — сепна се изведнъж генералът, гледайки всички като полуумен. Възможно ли е да получи той наследство?
Всички насочиха, погледи към Птицин, докато четеше писмото. Общото любопитство отново се разпали извънредно много. Фердишченко не можеше да си намери място; Рогожин гледаше в недоумение и ужасно разтревожен, мяташе погледи ту към княза, ту към Птицин. Дария Алексеевна стоеше като на тръни в очакване. Дори Лебедев не се стърпя, напусна ъгъла си и съвсем смутен, почна да надзърта в писмото през рамото на Птицин, също като човек, който се бои, че ей сега ще го ударят зарад любопитството му.
XVI
