живот; надхитриха Фердишченко! — заключи Фердишченко.
— Наистина, генерале, аз и не предполагах, че все пак вие сте имали добро сърце; жалко дори — небрежно каза Настасия Филиповна.
— Жалко? Защо? — попита генералът, като се засмя любезно, и пийна малко от шампанското с вид на човек, доволен от себе си.
Сега беше редът на Афанасий Иванович, който също се бе приготвил. Всички предчувствуваха, че той няма да се откаже като Иван Петрович и по известни причини очакваха разказа му с живо любопитство, но в същото време поглеждаха към Настасия Филиповна. С необикновено достойнство, което отговаряше напълно на внушителната му външност, Афанасий Иванович започна тихо и приятно един от своите „очарователни разкази“. (Тук му е мястото да кажем, че той беше хубав, представителен човек, висок, малко оплешивял, малко побелял, доста дебел, с меки, румени и малко увиснали бузи и с изкуствени зъби. Носеше широки, елегантни дрехи и чудесно бельо. Закръглените му бели ръце привличаха погледите. На показалеца на дясната му ръка имаше скъп брилянтен пръстен.) През цялото време на разказа му Настасия Филиповна разглеждаше грижливо дантелената гарнитура на ръкава си и я опипваше с двата пръста на лявата си ръка, така че нито веднъж не успя да вдигне очи към разказвача.
— Моята задача се улеснява особено много — започна Афанасий Иванович — от изричното задължение да разкажа просто най-лошата постъпка през целия си живот. В такъв случай естествено няма място за колебания: съвестта и паметта на сърцето веднага ще подскажат какво именно трябва да разкажете. Признавам с горчивина, че между безбройните, може би лекомислени и… вятърничави постъпки през моя живот има една, впечатлението от която се е врязало твърде тежко в паметта ми. Това се случи преди двадесетина години, бях отишъл на гости на Платон Ординцев. Той бе току-що избран за предводител на дворяните и беше отишъл с младата си жена да прекара зимните празници в селото си. Тъкмо по това време се падаше и рожденият ден на Анфиса Алексеевна и се готвеха да дадат два бала. Много модерен беше тогава току-що нашумелият във висшето общество прелестен роман на Дюма-фис42 „La dame aux camelias“43, поема, на която според мене не е съдено нито да умре, нито да остарее. Всички дами в провинцията бяха полудели по този роман, поне тези, които го бяха прочели. Прелестният разказ, оригиналното положение на главната героиня, целият този примамлив свят, така тънко описан, и най-после всичките очарователни подробности, пръснати из книгата (например при какви случаи се поднасят последователно ту бели, ту розови камелии44), с една дума, всички тези прелестни подробности и целият роман бяха, кажи-речи, разтърсили всички. Камелиите станаха най-модните цветя. Всички искаха камелии, всички ги търсеха. Кажете: можеш ли да намериш достатъчно камелии в околията, когато ги търсят за баловете, колкото и малко да бяха те? Петя Ворховской чезнеше тогава, клетникът, по Анфиса Алексеевна. Вярно, не знам имаше ли нещо помежду тях, тоест искам да кажа, можеше ли той да храни някаква сериозна надежда? Нещастникът просто се побърка откъде да намери камелии на Анфиса Алексеевна за бала. Графиня Соцкая от Петербург, гостенка на губернаторшата, и София Беспалова щяха да дойдат, знаеше се вече, с букети от бели камелии. За да направи някакъв особен ефект, Анфиса Алексеевна пожела червени. Горкият Платон, който бе обещал да ги намери, просто се съсипа — нали е съпруг. Но какво да прави? Един ден преди това Митишчева, Катерина Александровна, която беше страшна съперница на Анфиса Алексеевна във всичко и бе на нож с нея, беше събрала всички камелии. Естествено Анфиса Алексеевна я хвана истерика, припадна. Платон бе загубен. Разбира се, ако в този критичен момент Петя успееше да намери някъде букет, щеше да спечели много; благодарността на жената в такива случаи е безгранична. Той тича насам-натам като въртоглав, но нищо не може да се нареди и дума да не става. Срещам го случайно в единадесет часа вечерта преди рождения ден и бала у съседката на Ординцев, Мария Петровна Зубкова. Сияе. „Какво става с тебе?“ — „Намерих! Еврика!“ — „Ех, че ме учуди, драги! Къде? Как?“ — „В Екшайск (има едно такова градче там, на около двадесет версти, в друга околия), там има един търговец на име Трепалов, брадат богаташ, живее със старата си жена и вместо деца развъжда канарчета. И двамата обичат много цветята, имат и камелии.“ — „Извинявай, но не е сигурно, ами ако не ти дадат?“ — „Ще падна на колене пред него и ще се търкалям в краката му, докато ми даде, иначе няма да си отида!“ — „Кога отиваш?“ — „Утре в пет часа, щом сипне зора.“ — „Тогава на добър час!“ Много се радвах за него, уверявам ви; връщам се у Ординцев; минава вече един часът, а мене все така, знаете, нещо не ми дава мира. И тъкмо щях да си лягам, дойде ми една много оригинална мисъл! Отивам начаса в кухнята, събуждам кочияша Савели, давам му петнадесет рубли: „За половин час конете да бъдат впрегнати!“ След половин час, разбира се, шейната пред портата; казаха ми, че Анфиса Алексеевна имала силно главоболие, треска и бълнуване — качвам се и тръгвам. Към пет часа стигам в Екшайск; чакам в хана да се разсъмне и щом се разсъмна, отивам у Трепалов — нямаше още седем часът. „Тъй и тъй, имаш ли камелии? Приятелю, бащице, помогни, спаси ме, ще ти се поклоня доземи!“ Старецът, гледам, висок, побелял, суров — страшен старец. „Не, не, за нищо на света! Не съм съгласен!“ Аз — бух в краката му! Буквално се проснах пред него! „Какво правите, драги, какво правите, приятелю?“ — рече той уплашен. „Че тук става въпрос за един човешки живот!“ — крещя му аз. „Щом е така, накъсайте си цветя, Господ да ви е на помощ.“ Веднага си накъсах червени камелии! Чудо, прелест, има цяла оранжерийка. Старецът въздиша. Изваждам сто рубли. „Не, драги, не ме обиждайте по този начин.“ — „Щом е така, казвам, уважаеми, благоволете да внесете тези сто рубли в местната болница за подобрение на обстановката и храната.“ — „Виж, това е друга работа, драги, казва той, това е добро, благородно и приятно на Господа; ще ги предам за ваше здраве.“ Хареса ми, знаете ли, този руски старец, така да се каже кореняк руснак, de la vraie souche45. Възхитен от успеха си, веднага тръгвам назад; върнахме се по един околен път, за да не срещна Петя. Щом пристигнах, пращам букета, за да го дадат на Анфиса Алексеевна, когато се събуди. Можете да си представите възторга, благодарността, сълзите на признателността! Платон, до вчера съсипаният и унищожен Платон — ридае на гърдите ми. Уви! Такива са всички мъже от сътворението… на законния брак! Нищо не смея да прибавя, ще кажа само, че тази случка провали напълно плановете на клетия Петя. Отначало мислех, че ще ме заколи, като узнае, дори се приготвих да го посрещна, но стана онова, което не бих могъл дори да повярвам: той припадна, привечер почна да бълнува, а на сутринта го хвана огненицата; гърчи се и ридае като дете. След един месец, едва оздравял, поиска да го пратят на Кавказ; трагична любов излезе! Свърши с това, че го убиха в Крим. Тогава още брат му, Стефан Ворховской, се отличи с командуването на един полк. Признавам, че дълги години след това ме измъчваха угризения на съвестта: за какво, защо го съсипах? Поне да бях влюбен тогава. А то обикновена шега, просто да се покажеш галантен, нищо повече. И ако не бях му измъкнал изпод носа този букет, кой знае, човекът щеше да си живее и досега, щеше да бъде щастлив, да има успехи и нямаше да му дойде и на ум да иде да се бие срещу турците.
Афанасий Иванович млъкна със същото важно достойнство, с което и бе почнал разказа си. Забелязаха, че очите на Настасия Филиповна почнаха някак особено да святкат и дори устните й трепнаха, когато Афанасий Иванович свърши. Всички поглеждаха с любопитство към двамата.
— Надхитриха Фердишченко! Гледай как го надхитриха! Просто ей тъй надхитриха го! — извика с плачлив глас Фердишченко, като усети, че може и трябва да каже някоя дума.
— А на вас кой ви е виновен, че не разбирате от играта? Ето на, учете се от умните хора! — тросна му се едва ли не тържествуваща Дария Алексеевна (стара и вярна приятелка и съучастница на Тоцки).
— Имате право, Афанасий Иванович, играта е много отегчителна и трябва по-скоро да я свършим — каза небрежно Настасия Филиповна, — а аз ще ви разправя това, което обещах, и хайде всички да играем на карти.
— Но преди всичко обещаният разказ! — разпалено се съгласи генералът.
— Княже — рязко и неочаквано се обърна към него Настасия Филиповна, — ето тук са старите мои приятели генералът и Афанасий Иванович, които постоянно искат да ме омъжат. Кажете ми как мислите вие: да се омъжа ли, или не? Както кажете, така ще направя.
Афанасий Иванович побледня, генералът изтръпна; всички впериха очи в княза и проточиха глави напред. Ганя се смръзна на мястото си.
— За… за кого? — попита князът с примрял глас.
— За Гаврила Ардалионович Иволгин — продължи Настасия Филиповна все така рязко, твърдо и ясно.
Изминаха няколко секунди в мълчание; князът като че ли се мъчеше да каже нещо, но не можа да издаде нито звук, сякаш ужасна тежест притискаше гърдите му.
