… за обсадата на Карс… — става дума за обсадата на Карс (турска крепост) през време на Кримската война, юни—ноември 1855 година.

Тя беше „Дон Кихот Ламаншки“. — Достоевски е бил горещ почитател на великото произведение на Сервантес. Той е писал за него: „В целия свят няма по-дълбоко и по-силно от това съчинение. Засега то е най-последната и най-великата дума на човешката мисъл, то е най-горчивата ирония, която само е могъл да изрази човек…“ („Дневник писателя“ през 1876 година, март, глава II.)

За убийството на семейство Жемарини благоволихте ли да следите във вестниците?  — Убийството на жената на търговеца Жемарин, на неговата майка, на единадесетгодишния им син, на една тяхна роднина, на готвачката и на портиера — всичко шест души — е станало в Тамбов на 1 март 1868 година. Убиецът — осемнадесетгодишният гимназист Витолд Горски (чието име и подробности по престъплението му много пъти се споменават в романа) — е интересувал Достоевски, тъй като в негово лице е виждал представител, на оная част от младежта, върху която „нихилистическите“ теории от 60-те години имали според писателя отрицателно влияние и спомогнали уж да се разрушат нейните твърди морални устои. Достоевски се е лъгал; макар че във връзка с полския произход на Горски Жемарин е доказвал, че „престъплението е извършено от Горски с политическа цел“, тъй като той „е възпитан под влиянието на поляци“ („Голос“, 1868, № 128 от 9 май), Жемарин не е могъл да потвърди с нищо това обвинение и съдът отхвърлил неговото твърдение. Делото на Горски е осветлено в посочената по-горе статия на В. С. Дороватовская-Любимова („Печать и революция“, 1928. № 3, стр. 38—44).

Дюбари Мари-Жака (1743—1793) — графиня, фаворитка на Лудвиг XV, обезглавена по присъда на революционния трибунал на 8 декември 1793 година. Споменатите по-нататък факти от живота на Дюбари Достоевски е взел от нейните „Записки“ (апокрифни) — „Memoires de la madame la comtesse Du Barry“, издадени в 1829—1830 г.г. в Париж.

Церемония на утринното обличане.

„Още един момент, господин палачо…“ — Тези предсмъртни думи на Дюбари авторът взема от бележката за нея в т. XVII на „Енциклопедически речник“ на Плюшар (СПБ, 1841, стр. 378).

Апокалипсис — последната книга от Новия завет, съдържаща пророчества за края на света и за страшния съд. Като се почне от V глава на „Зимни бележки за летни впечатления“, 1863 (виж т. 4 от това издание), Достоевски неведнъж е използувал апокалиптични образи в своята критика на буржоазната цивилизация. Думите „трети вран кон“, „конник, който държи везни в ръката си“, „една мяра пшеница за динарий и три мери ечмик за динарий“ и ред други, изрази, употребени от Лебедев по-нататък, са цитати от апокалипсиса (гл. 6, ст. 5—8). В периода на работата си над „Идиот“ писателят се запознал и с поетичното преразказване на част от апокалипсиса, направено от А. Н. Майков („Из апокалипсиса“ — „Русский вестник“, 1868, № 4, стр. 560—568), и намерил превода на Майков „великолепен“. („Письма“, т. II, М.—Л., 1930, стр. 118.) Четенето на превода на Майков е спомогнало да се засили интересът на Достоевски към символичните образи на тази книга.

„История“ от Соловьов. — „История на Русия“ от С. М. Соловьов е почнала да излиза през 1851 година. Към 1867 година са били издадени осемнадесет тома от труда на Соловьов. Според Н. Н. Страхов „Историята“ на Соловьов е била една от тези книги, които Достоевски взел със себе си, когато тръгнал през 1867 година за чужбина („Биография, письма и заметки из записной книжки Ф. М. Достоевского“, СПБ 1883, стр. 298). Първият том от „История на Русия“ на С. М. Соловьов е бил запазен в библиотеката на Достоевски и в най-късни години (виж Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.—П., 1923, стр. 41). В писмо до Н. Л. Озмидов от 18 август 1880 година в списъка на книгите, които препоръчва за четене на дъщерята на Озмидов, Достоевски включил „Историята“ на Соловьов („Биография, письма и заметки из записной книжки Ф. М. Достоевского“, СПБ, 1883, Приложения, стр. 119).

… това е копие от Ханс Холбайн… — Достоевски има пред вид картината на Ханс Холбайн млади „Христос в ковчега“ (1521), която писателят е виждал през 1867 година в Базел. Описание на тази картина дава по-нататък в романа Иполит (виж стр. 441). А. Г. Достоевская разказва, че картината на Холбайн „страшно поразила“ мъжа й: „Той ми каза тогава, че „можеш да загубиш вярата си, като гледаш тази картина“. По-късно Фьодор Михайлович си спомняше много пъти в живота за потресващото впечатление, което му бе направила картината“ (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.—П., 1923, стр. 59. Виж също така „Дневник А. Г. Достоевской“ 1867, М., 1923, стр. 366; „Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.—Л., 1925, стр. 112).

… аз се запознах във вагона с някой си С. и разговарях с него около четири часа…  — Възможно е, като нарича събеседника на Рогожин някой си С, Достоевски да е имал пред вид един от своите близки приятели на младини, петрашевеца Н. А. Спешнев (1821—1882), възгледите на когото са имали ярко изразен материалистичен и атеистичен характер (виж „Философские и общественно- политические произведения петрашевцев“, М… 1953, стр. 447—488 и 775—777).

… а там предишната нощ се случило едно убийство и в момента на пристигането ми само за това се говореше… — В записната си тетрадка сам Достоевски е посочил източника на пози разказ на Мишкин: „Виж «Московские ведомости»“ от 5 ноември 1867. Делото „за убийството на еснафа Суслов от селянина от Ярославска губерния, Мишкинска околия, Балабанов (заклал за един часовник Суслов, който раздухвал самовара, с думите: „Господи, прости ради Христа“)“ („Из архива Достоевского. Идиот. Неизданные материали“, М.—Л., 1931, стр. 188). Но в посочения от Достоевски брой на вестника „Московские ведомости“ (1867, №243 от 5 ноември) няма съобщение за убийството. Както е установила В. С. Дороватовская-Любимова, случая, който има пред вид Достоевски, е станал в Петербург и е бил описан във вестник „Голос“ (1867, №300 от 30 октомври). Ала от делото Балабанов се вижда, че убийството и грабежът