всеки, на когото е било известно, че вдовицата е приела подобен любовен дар, е можел да го използва, за да хвърли вината върху сър Роджър.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Какво се случи после? — продължи да разпитва Корбет.

— На следващата сутрин отидох да се видя със съдия Тресилиън. Отначало не повярва на думите ни, после издаде съдебна заповед. Отидох в Токтън хол. Сър Роджър, разбира се, отрече всичко, но му показах съдебната заповед. Въоръженият отряд, който водех, претърси къщата му. Откриха гривната и една брошка в личния му сандък. Били са на две от убитите момичета.

— Сър Роджър отрече ли, че са били у него?

Блайдскот се усмихна хитро и потупа самодоволно носа си отстрани.

— Накъде биеш, сър Хю? Че някой от моите хора, от моя отряд, е подхвърлил нарочно тия дрънкулки там, така ли? Не, не, сър Роджър призна, че са му били изпратени в малка кожена торбичка като подарък. Сложил ги в сандъка и повече не ги и погледнал.

— Като любовен дар, това ли имаш предвид?

— Именно, мастър писарю, нещо като любовен дар! Попитахме го за ножа. И той отговори както вече ти казах. После го попитахме за убитите три млади жени. Сър Роджър пак призна, че едната от тях е работила в Токтън хол и той се е повъргалял с нея — Блайдскот изду бузи. — Твърдеше, че е невинен за убийствата. Казах му, че това ще решат съдебните заседатели. Съдия Тресилиън се яви в общината, с още двама съдии — но той беше главният съдия. Състоя се процес и бяха изслушани показания.

— От доволно много враждебно настроени свидетели. Сър Роджър май не се е радвал на добро отношение?

— Така е — включи се Бъргес. — Мелфорд е процъфтяващ град, сър Хю. Старите нрави отмират. Хората негодуват срещу лорда-земевладелец, който задява жените им и се прави на някогашен феодал25. Сър Роджър не беше никак сдържан и когато се ядосаше, казваше направо какво мисли. Хората вече можеха да му отвръщат.

— И все пак това не е доказателство.

— Не, сър Хю, не е. Признавам, че имаше какви ли не приказки и слухове. Тогава дърводелецът Девърел се изправи пред съдията. Положи клетва и заяви, че е видял сър Роджър да бяга по Гъли Лейн, целият раздърпан и смутен.

— И какъв беше отговорът на сър Роджър при това обвинение?

— Каза му, че е лъжец и син на уличница.

— А какво е правел Девърел на Гъли Лейн през нощта?

— Прибирал се в Мелфорд с товар дървен материал.

— Значи — Корбет разклати чашата си — имаме нож, брошка и гривна. Знаем, че сър Роджър Чапълс със сигурност е посетил вдовицата Уолмър, както и че е признал за отношенията си с една от убитите жени.

— Има и още едно доказателство — обяви Блайдскот. — Сър Роджър не можа да обясни къде е бил по времето, когато са убити трите жени. Няколко пъти го питаха. Отговорът му беше един и същ: не помнел.

— А пергаментите, които изгорил? — додаде Бъргес.

— Какво? — изненадано запита Корбет.

— А, да — Блайдскот се наклони напред и размаха пръст. — Когато пристигнах в Токтън хол със заповедта от съдията, свитата на сър Роджър вдигна тревога. Имаше малко стълкновение и трябваше да ги изблъскаме. Заварихме сър Роджър в спалнята му, а ръцете му бяха целите в сажди. Беше горил някакви документи. Разгледах остатъците. Бяха любовни писма, спомени от негови завоевания.

— Какво обясни сър Роджър?

— Каза, че можел да разполага както си иска със своята собственост. Съдия Тресилиън беше много настойчив. „Кажи ни, сър Роджър, какво си изгорил“, а той му отвърна: „Лични писма“. И толкоз.

Корбет се обърна и се провикна към слугинята да донесе още пресен ейл.

А ако аз бях на мястото на съдията Тресилиън, размисли се той, и ми беше представено такова доказателство? Положението на сър Роджър е изглеждало безизходно. Той не е възразил срещу нито едно от представените „доказателства“, с изключение на свидетелските показания на Девърел… И все пак е имал един приятел…

— Сър Хю?

Корбет погледна към Бъргес.

— Какво се замисли?

— Ами Фъръл, бракониерът? Защо не са повярвали на неговите свидетелски показания? Твърдял е, че е видял как сър Роджър излиза от дома на вдовицата Уолмър, която е била жива, а после видял други хора да отиват към къщата й.

— Фъръл беше бракониер — изсмя се Блайдскот. — Обичаше да си попийва — лицето на помощник- шерифа стана аленочервено, като си даде сметка за лицемерието в думите си. — Даже повече от мен — добави той. — При това Фъръл беше в ръцете на сър Роджър.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Виж, сър Роджър наистина беше добър с него. Мисля, че Фъръл е знаел повече, отколкото трябва, за сър Роджър. Нашият достоен рицар не ходеше често на църква — повече го привличаха забавленията в късните доби.

— Да не би да намекваш, че е бил магьосник и че се е занимавал с магии? — с насмешка попита Корбет.

— Има нещо вярно — намеси се Бъргес.

— Стига, стига! — Корбет отпи от чашата си. — Ако взема да ви вярвам за всичко, ще излезе, че у сър Роджър не е имало и грам добродетелност. Да не твърдите сега, че е танцувал по огрени от луната полянки с кралицата на магьосниците? Или е поднасял кървави жертвоприношения на горските демони?

Бъргес се ухили.

— Не, не. Сър Роджър наистина се интересуваше от магии — от тази мътна област, където се сливат светлината и мракът. Случваше се да говори за това тук.

— А свидетелските показания на Фъръл? — попита Корбет, като реши да насочи разговора към не толкова хлъзгава почва. — Свидетелствал е под клетва, че когато сър Роджър си е тръгнал от вдовицата Уолмър, тя е била жива и здрава.

— Но той би могъл и да се върне — отвърна Блайдскот.

— Да, обаче Фъръл е дал показания, че е забелязал други да слизат по Гъли Лейн към къщата на вдовицата Уолмър.

— Е, добре — Блайдскот се ухили над чашата. — Откъде да сме сигурни, че сър Роджър наистина не се е върнал? Имаме и свидетелските показания на дърводелеца Девърел.

— Ами съдебните заседатели?

— Както обикновено, бяха избрани с жребий, тук, в кръчмата.

— Но не е ли чудно, мастър помощник-шериф, че един от съдебните заседатели, а също и техният водач… — Корбет замълча. — … Да го кажа така — със сигурност Молкин не е бил приятел на сър Роджър, нали?

— Какво намекваш? — лицето на Блайдскот грозно се разкриви. — Че съм подкупил съдебните заседатели? Тегленето на жребия беше открито и честно! Сър Роджър нямаше приятели, казах ти вече. Пък и аз съм само помощник-шериф, а не съм съдия. Сър Луис Тресилиън можеше да изпрати сър Роджър да бъде съден от кралския съд26 в Лондон.

— Да, да, могъл е — Корбет разклати чашата си. — И тук има нещо чудно.

Когато Корбет се срещна с краля в Уестминстър, беше задал същия въпрос: Едуард, който обичаше да коментира хитрите уловки на правото, само беше поклатил глава. „Сър Луис го стори, но отказах — бе му казал кралят. — Щях да създам прецедент, Корбет. Можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако започнат да изпращат всяко дело за убийство в Уестминстър? Съдът ще затъне, като колело в кал.“

— Сър Хю Корбет! Сър Хю Корбет!