практики бяха постоянен повод за остри петиции от страна на Камарата на общините. Корбет обърса потта по врата си. С нетърпение чакаше срещата си със сър Луис Тресилиън следващата вечер.
— И така, Молкин е убит, главата му е отсечена и сложена на поднос, оставен да се носи из воденичния яз, нали? Як мъж ли беше?
— Бил е мъртво пиян — изправи се на крака Ралф. — Не можеш ли да го проумееш, мастър писарю?
Корбет го измери с поглед.
— Воденицата е отдалечена. Кучето лае само ако някой се приближава към къщата. Ще те заведа, ако искаш.
Корбет поклати отрицателно глава.
— И какво мислиш, че се е случило?
— Молкин е лежал пиян като свиня в леглото си — заобяснява Ралф. — По някое време рано сутринта убиецът се е качил по стъпалата и е влязъл във воденицата. Носел е меч, брадва или сатър. Отрязал е главата на баща ми — посочи към Люси, — както тя реже главите лук. С един бърз удар. Сложил е главата на подноса, наместил е тялото с чашата в ръка на стола и си е тръгнал. На излизане е взел подноса и го е пуснал да плува във воденичния яз. Където горкият Питъркин я е открил — опрял ръце на масата, младежът завря лицето си в това на Корбет. — Да ми прости Бог, мастър писарю. Знам какво си мислиш. Че не скърбим. Знаеш ли защо? Защото не сме лицемери! Молкин беше гадина, млатеше наред всички, с пестници или с тояга. А ако питаш за враговете му, иди в Мелфорд, потропай на хорските врати, особено на пекарите. Те ще ти разкажат как ги е мамел при тегленето на житото, за пръстта и варовика, които добавяше в брашното. Как мамеше фермерите и как си определяше цените. И чаша вода на умиращ човек нямаше да подаде. Да, радвам се, че е мъртъв. Ако питаш мен, дано гние в ада!
И младият мъж ядно се втурна навън в нощта и затръшна вратата след себе си.
— От името на всички ли говори? — попита Корбет.
— Да — бързо и хапливо отговори Маргарет. — Със сигурност говори и от мое име.
Погледна предизвикателно към майка си.
— И от твое ли, мистрес?
Урсула прокара пръст по устните си.
— Маргарет — нареди тя, — остави зеленчуците и се качи горе! Провери дали грейките за леглата са готови.
Момичето понечи да й възрази.
— Казах да се качиш!
Момичето хвърли ножа и изхвърча навън ядосано като брат си.
— Не са мои деца — поясни Урсула. — Аз съм втора жена на Молкин.
— При раждане ли е умряла първата му жена?
Люси сподави кикота си. Корбет не погледна към нея.
— Паднала е — Урсула посочи стълбите. — Нещастен случай.
— Знаеш ли, мистрес, уморен съм — Корбет отпи от чашата. — От лъжи, от коварен присмех, от игри на криеница, сякаш сме деца. Не е паднала, нали? Има съмнения, че е била блъсната. Това ли ми казваш?
— Молкин нямаше мяра в боя. Първата му жена е паднала, лицето й е било смазано и вратът й бил счупен. Молкин твърдеше, че е станало, докато е работел във воденицата.
— Но ти не вярваш, че е било така, нали?
— Не вярвам. Беше жесток, обичаше да налага. И с мен щеше да направи същото. Аз се пазех. Казах му, че ще застана под кръста на пазара и ще заявя на всеослушание какъв е в действителност. Казах му също, че ако понечи да ме удари, някоя нощ ще се промъкна във воденицата и ще му прережа гърлото, както е пиян. Молкин може и да беше як мъж, но имаше ума и стомаха на лакомо дете. Но, ако ме питаш — Урсула отметна назад косата си, — не съм го направила. Разбира се, че не скърбя за него. Колкото до креватните занимания — тя скри с ръка усмивката си — по-весело щях да си поиграя с онзи, дето все ходи с пребледняло лице, курата на отец Гримстоун.
— И вдовицата на Торкъл ли мисли така? — попита Корбет.
Люси усърдно закълца нещо на дъската, после изтри уста с опакото на ръката си.
— Ако Молкин беше ръмжащо псе — отвърна тя, — Торкъл беше миша душица. А що се отнася до смъртта му, слез долу в стопанството ми, мастър писарю. Или по-добре питай младия Ралф. Той беше у дома, когато убиха Торкъл, седеше в кухнята и говореше с мен и децата. Не знам защо е умрял Торкъл. Беше тиха душа, все си държеше устата затворена. Беше го страх от Молкин.
— Ами дъщеря ти, мистрес? — попита Корбет. — Не беше ли разстроена?
— А! — Урсула се изправи на крака и избърса ръцете си в роклята си. — Ако е разстроена, то е защото, мастър писарю, ти спомена вдовицата Уолмър. Може би не знаеш, но тя често работеше при нея като домашна прислужница — Урсула се изсмя на изненадата на Корбет. — Е, не точно прислужница — тя беше едва на дванайсет години, повече й правеше компания. Често преспиваше там, прекарваше вечерите при нея, за да не е сама добрата вдовица.
— А в нощта, в която се предполага, че е била убита от сър Роджър?
— Ами вдовицата е чакала посещение. Казала на Маргарет да не ходи при нея, това е всичко, което знае тя, и което и аз мога да ти кажа.
Корбет се загледа замислено в огъня. Беше научил достатъчно. Събра различни парченца от загадката, чието точно място трябваше да намери, но може би не тази вечер. Бутна назад стола си, взе плаща си и колана с меча, благодари за гостоприемството и излезе на двора.
Глава девета
Вятърът се беше засилил, огъваше клоните на дърветата и отвяваше сухите листа. По окъпаното в лунна светлина небе бързо преминаваха облаци. Корбет заби шпори в коня си и го поведе през моста по пътя, който водеше обратно към църквата.
— Истинска нощ на демони — прошепна си Корбет.
Припомни си приказките от детството. Майка му го слагаше на коленете си и му разказваше за дивия горски човек, рошав и с пламтящи очи, който живеел в гората — а гората беше точно до стопанството им! Корбет притвори очи и се усмихна. Какви приказки бяха! Всяко дърво, всеки храст беше част от този приказен свят, пълен със зли гоблини23, зли горски хора, дракони, грифони24 и ястреби, големи колкото човек. Бе разказвал такива приказки и на малката Елинор, но винаги шепнешком. Мейв ясно беше изразила отношението си към тези легенди.
— Когато бях дете, чичо Морган ме плашеше до смърт!
— Мен и сега ме плаши! — беше прошепнал Корбет.
Чичо Морган беше пристигнал преди години на „кратко гостуване“ и се беше установил, без да показва и най-малкия признак, че възнамерява да се връща в Уелс. Но в нощ като тази Корбет беше доволен, че чичо Морган е в Лейтън.
Корбет придърпа поводите на коня си, когато от тъмнината изникна някаква фигура. Чу шумолене в храсталаците, звук от прокрадващи се стъпки. Зърна насочена към крака му тояга. Конят му процвили и се изправи на задните си крака. Писарят изруга, намести се отново на седлото, ръката му затърси дръжката на меча. Миг по-късно нападателят му беше изчезнал, безшумно и тайнствено.
— Какво, за Бога…? — Корбет слезе от коня, започна да го потупва и да му говори, за да го успокои. Конят обаче очевидно бе силно изплашен, дърпаше се назад, изправяше се на задните си крака, разтърсваше глава и остро процвилваше. Корбет държеше поводите изкъсо и му говореше тихо, както го беше научил Чансън.
Накрая животното се усмири. Корбет му даде да подуши ръцете и лицето му, преди да се качи обратно на седлото. От всички нападения, които му се бяха случвали, това беше най-неочакваното. Човек без кон може да нанесе малко вреди на конник. Ударът обаче беше насочен към крака му и само необясним късмет беше спасил него и коня му от сериозно нараняване. Но защо бе това?
Корбет излезе от гората и се загледа към обляната в лунна светлина църква. Пое си дълбоко дъх, опита