Писарят се обърна. Облечен с туника над ризницата, върху която бяха изрисувани разгневени леопарди, кралският пратеник стоеше на прага, ботушите и шпорите му бяха целите в кал.

— Тук съм! — провикна се Корбет.

Мъжът уморено си запроправя път. Подаде два свитъка на Корбет.

— Известия от Уестминстър — заяви той.

Сър Хю забеляза зачервените очи на мъжа.

— Как ти е името?

— Варли, сър.

Корбет извика кръчмаря.

— Трябва да тръгвам призори — предупреди го вестоносецът.

— Засега няма да отговарям — заяви Корбет. — Кръчмарю, осигури на този мъж чисто легло, храна и хубав ейл.

— Всичките ни легла са чисти — отвърна кръчмарят и на ъгловатото му, с червени бакенбарди лице, се появи усмивка.

Той отведе кралския пратеник. Корбет счупи печатите и развърза свитъците. Първият беше препис на записките от процеса срещу сър Роджър, които беше поискал, преди да тръгне от Уестминстър. Вторият свитък беше от Канцеларията на Тайния печат и съдържаше подробности относно военната служба на сър Роджър в Гаскония и по време на военните походи в Шотландия и Уелс. Корбет помоли за свещ и изчете внимателно написаното. Измърмори нещо и нави обратно свитъка. Хвърли поглед през помещението, търсейки Риптън. Кралският наместник вдигна глава и погледите им се срещнаха. Корбет се сепна от враждебността, която видя в присвитите му, близко разположени очи. Обърна поглед към Блайдскот и каза:

— Време е да си побъбря с мастър Риптън.

Блайдскот се поуспокои и бавно тръгна през кръчмата да повика кралския наместник. Корбет зачака. Когато усети присъствието на мъжа пред себе си, вдигна поглед.

— Седни, мастър Риптън — покани го той. — Пийни малко ейл.

Кралският наместник си придърпа стол.

— Пия само с приятели — отблизо лицето на Риптън изглеждаше дори още по-злобно.

— С такива ли си сега тук? — допи чашата си Корбет. — Пил си и в нощта, когато вдовицата Уолмър е била убита, нали?

— Точно така. Бях тук с приятелите си, докато убиецът е насилвал и душил жената, която обичах.

— А тя обичаше ли те?

Кралският наместник примигна.

— Така и не успях да я попитам, писарю. Но ако тя беше отвърнала на любовта ми, щях да я чакам в църквата, за да разменим клетви.

Корбет внимателно наблюдаваше кралския наместник. Носеше туника от фин плат. Кафяв колан от хубава кожа опасваше кръста му, панталоните му бяха от тъмносиня фина вълна, дори ботушите му бяха майсторска изработка. Мъж, който явно се радва на добър доход, заключи Корбет. Кралски наместник, управител на земи — общинска собственост. Със сигурност имаше и свое стопанство, с което задоволяваше нуждите на домакинството си, а и тези на пазара.

— Какво има, писарю?

— Чудя се защо се държиш толкова враждебно? Разказвал си историята си хиляди пъти. Сигурно можеш да я разкажеш още веднъж?

— Добре. Ще ти я разкажа — думите на Риптън прозвучаха като лай. — Онази вечер пиех тук. Исках да ида при вдовицата Уолмър. Помолих Бъргес да ме придружи.

— Това не е вярно, нали?

— Лъжец ли ме наричаш? — ръката на Риптън се плъзна към ножа в ножницата.

— Само казвам, че доста си позабравил. Пиел си тук и си решил да идеш до мистрес Уолмър. Кръчмарят Матю обаче ти е казал, че вдовицата има друг посетител тази нощ.

Кралският наместник преглътна с усилие. Корбет си даде сметка, колко е притихнала кръчмата.

— Това е първият ми въпрос — усмихна се Корбет. — Защо си решил толкова късно вечерта да идеш при жена, за която си знаел, че се забавлява с друг? Нямало е да й хареса, а сър Роджър дори е щял да се разгневи. Корав мъж е бил сър Роджър. Не вярвам, че е щял да те посрещне радушно.

— Затова взех с мен Бъргес.

— А! — поклати глава Корбет. — Винаги ли се движиш с подкрепление, когато отиваш при жена?

Кралският наместник сграбчи ръба на масата.

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам, мастър Риптън. Опитвам се да стигна до истината. Посещавал ли си преди това вдовицата Уолмър? Кажи ми?

— Да, но… Това си е моя работа.

— Достатъчен ми е отговорът ти. И молил ли си и друг път някого да те придружи? — Корбет се наклони към него. — Назови някой, който те е придружавал.

— В нощта, когато сър Роджър беше там, имах нужда…

— Така ли? Да, разбира се, било е много късно, нали? Може би сър Роджър си е бил тръгнал?

— Не знам какво намекваш! — Риптън скочи на крака. С едно движение измъкна камата си от ножницата. Отдръпна се и застана леко разкрачен.

И преди е участвал в побоища — помисли си Корбет — кръчмарски скандалджия.

— Какво прави тоя любопитен писар тук? — извика Риптън и сърдито огледа хората в кръчмата.

Въпросът му предизвика одобрителен шепот.

— За кого се мислиш? Чапълс беше убиец!

Думите му бяха посрещнати с всеобщо одобрение.

— Убил е вдовицата Уолмър и онези жени. Затова беше обесен. Сега палето му праща просби до Уестминстър.

— Сядай си на мястото, наместнико — нареди Корбет. — Махни ножа и сядай!

— Да не мислиш, че ще правя каквото ми наредиш, писарю? — Риптън вдигна ножа си. — Само за това ли те бива — да си вреш носа навсякъде и да дърдориш? Тук е Мелфорд, не е Уестминстър. Няма да си първият изпратен обратно в ковчег.

Някои от посетителите вече се хилеха високо.

— Хайде! — размаха ръка Риптън.

— Нося кралска заповед.

— Носел кралска заповед — изимитира го Риптън.

Изблиците на смях станаха още по-неудържими. Корбет погледна към Ранулф, поклати глава и стана.

— Искам да говоря с теб, Риптън, и толкова. Търся истината. Кралят търси истината.

— Казах ти истината. Това не ти е университетът в Оксфорд, писарю.

— Опитвам се да бъда разумен — Корбет направи крачка напред. — Не искам да ти причиня зло.

Корбет не изпускаше от поглед Риптън. Кралският наместник беше пиян. Не разсъждаваше разумно.

— Виж — Корбет започна да върти пръстена на кралския печат, който носеше на ръката си, — поднасям ти извиненията си. Съжалявам, ако съм те ядосал.

Смехът в кръчмата стана още по-силен. Риптън очевидно се поддаде на възхищението на публиката. Пристъпи, замахна с ножа. На секундата обаче Корбет го срита с ботуша си и улучи нещастния глупак в слабините. Риптън изкрещя от болка и падна на колене, ножът падна в една цепнатина на покрития с тръстика под. Опита се да запълзи напред, но Корбет леко постави крака си върху ръката му.

— Аз съм кралски писар — високо заяви той. — Не искам никой да пострада. Но стига да пожелая, Риптън може да бъде обесен за предателство. Ще ви кажа защо съм тук. Преди пет години сър Роджър Чапълс е бил екзекутиран за убийството на поне пет жени — огледа мъжете в кръчмата. — Сега вече внимавате в думите ми, нали? Ако сър Роджър е бил виновен, значи е заслужил смъртта си. Но в това се крие загадката. Не само че убийствата са започнали отново, но и двама от съдебните заседатели, отговорни за произнесената присъда над сър Роджър, са убити по жесток начин. Ще открия истината тук, в Мелфорд.