— Да, Ранулф. Но все още не мога да съставя обща картина на всичко, което научихме — Корбет се приведе напред. — Нека ви разкажа една приказка.

Чансън се примъкна по-близо и седна, кръстосал крака, близо до Ранулф.

— Имало едно време — усмихна се Корбет на своите другари — един кралски град, наречен Мелфорд. Богат град, където хората вече не сеели жито по нивите си, защото ги превърнали в зелени ливади — от край до край зелени ливади. Там се отглеждали овце, а вълната продавали с тлъста печалба. Видяхте последствията от богатството: хубави, здрави постройки, кръчма като „Златното руно“, общината, магазини, скъпи стоки, донесени от лондонски търговци. Всичко било прекрасно в тази малка райска градина. Допреди пет години…

— Кой е дошъл преди пет години? — попита Ранулф.

— Внимателно обмислям въпроса — отвърна Корбет. — Никой не е идвал. Повечето от героите, с които си имаме работа, в това число и двамата Чапълс, са живели тук поне от десет години, включително отец Гримстоун, неговият курат и Бъргес, Молкин воденичарят и всички останали. Но схващам мисълта ти. Първото убийство е станало преди пет години, а според Соръл, имало и други случаи. Жени на прекупвачи, на пътуващи търговци, калайджии, на скитащи цигани. Самите цигани бягат от този град, сякаш е чумав. Та преди пет години — продължи Корбет — само за няколко месеца са нападнати, изнасилени и удушени с въже три жени от града. Телата им са открити на различни места из полето. Видяхте, че градът не е ограден нито с градски стени, нито с порти. Цяла войска може да влезе и да излезе, без да я забележат. Самият аз доста пояздих наоколо. В един миг се намирате насред изпълнения с хора пазар, а в следващия — насред пустото поле. Такова място невероятно допада на нашия убиец, цялото е в падини и възвишения. Част от леса е изсечен, но са останали тук-там гори и горички.

— Няма и разорани ниви — добави Ранулф.

— Браво, Ранулф! Когато полята се орат, насам-натам непрекъснато сноват хора. Браздят, торят, сеят, жънат. Ливадите са друго нещо, затова и да отглеждаш овце е толкова доходоносно. Изкарват овцете на паша из ливадите и ги пази само един овчар, вероятно неговия помощник, и няколко кучета. Понеже стадата вървят без посока, покрай тесните извънградски пътища са направени заграждения от жив плет. На места пътеките са като изкопани ровове. Всеки може да върви по тях и дремещото на сянка под дървото овчарче няма да го види. Съвършено място за убийство. Един проблем — той потупа с крак по пода — обаче ни спъва. Защо й е на млада жена да излиза в полето, за да се срещне с някого? Да, Чансън, разбрах как си подкупил кръчмарската слугиня, за да излезе и да се види с Ранулф. Но защо ще иде в полето, на безлюдно място като Дяволския дъб? И какъв е този маскиран мъж, от копитата на чийто кон не се чува тропот? Той ли е убиецът? А и колкото да е смела, на жена като Адела и през ум няма да й мине да се среща с някакъв странно облечен мъж на пуст, селски път.

— Дори и за сребро?

— Да, Ранулф, приемам логиката ти. Ако кажа на някое от слугинчетата долу, че при Дяволския дъб ги чака сребърна пара, те никому не биха казали, иначе ще я загубят. Думичка няма да продумат.

Ранулф щракна с пръсти.

— Господарю, виждали са Маскирания да язди по пътищата из полето, нали?

— Да, така разбрах от Соръл.

— Значи може да е отишъл да скрие сребърната пара на тайното място? Или да е бил на път да се срещне със своя жертва? Възможно е дори да се е връщал след убийство, нали?

— И?

— Обзалагам се — възбудено добави Ранулф, — че убиецът се е свързал с жертвата тук в града, в някоя тясна улица, в тъмна пресечка. Казал й е например някакво име. Или може да е прибягнал до ласкателства. Казал й е колко я харесва. А също е възможно този маскиран мъж, ако той е убиецът, да не е назовал никакво име, само да е споменал на кое място ще бъде сребърната пара…

— Съгласен съм. Такъв подход ще има успех при повечето момичета. Жертвата ще е любопитна, ще се чуди истина ли е или не. Ще събере кураж и ще отиде на уреченото усамотено място. Може да бъде убита при първия удобен случай, ако убиецът се спотайва наблизо. Или пък първия път тя може и да не се е отдалечила много от града, тогава примката ще се стегне втория път, когато я примами да се отдалечи до подходящо за убийството място.

Корбет изправи глава и се заслуша в шумовете, които идваха откъм конюшнята и в подвикванията за лека нощ, които посетителите на кръчмата си разменяха на тръгване.

— Нека да продължа приказката си. Нашият убиец е похотлив, умира за млади момичета. Приближава се до тях, прикрил лицето си с маска. Жертвата е подмамена в полето и убита. Естествено, има жени, които не могат да бъдат така лесно прилъгани, но няма как да се определи от самото начало кои именно са такива. Дотук — продължи Корбет, докато потриваше брадичката си — историята, може да се каже, върви лесно, колко му е да примамиш дете със захаросани плодове. Подозирам, че убиецът е Маскирания. Тъкмо той се скита из пътищата и пътеките из полето и дебне за жертви, както лисицата дебне за зайци. И да не забравяме, че телата на жертвите са открити, защото близките им са вдигнали тревога. Но какво се е случило с другите жертви, онези жени, които само са преминавали през околностите на града? Техните близки вероятно са мислели, че жените са избягали, че са отишли някъде другаде. А може дори да не ги е било грижа, дори да не са забелязали, че липсват. В близост до Уайтфрайърс в Лондон човек може да си купи дванайсетгодишно момиче за пени.

— В тази логика обаче не се вписва вдовицата Уолмър.

— Не се вписва, Ранулф. Тя е красива вдовица, която е видяла свят, знае тъмните му страни и има достатъчно ум, за да не се поддаде на уловки. Живее сама, макар Маргарет, воденичарската дъщеря, да й помага в домакинството. В нощта, когато е била убита, е очаквала сър Роджър, това е било известно на мнозина, затова на малката Маргарет й е било заръчано да си остане вкъщи.

— Откъде го е разбрал убиецът?

— Досетил се е, Ранулф. Ако сър Роджър, мир на праха му, е разтръбил в кръчмата как ще иде да се срещне с вдовицата Уолмър, възможно е и убиецът да е чул — Корбет се намръщи. — Но не в това се крие проблемът, а защо? Защо тъкмо вдовицата Уолмър е убита?

— Изглежда, господарю, че е трябвало да умре.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не е била убита, нито сър Роджър е щял да бъде задържан, нито къщата му претърсвана. Нито пък дърводелецът щеше да си припомня как го е видял на Гъли Лейн.

Корбет поседя замислен.

— Да не намекваш, Ранулф, че вдовицата е била убита, защото е знаела нещо? Или че е била убита, тъкмо за да бъде заловен сър Роджър?

— И едното, и другото е възможно, но за мен по-скоро е второто.

Корбет поклати невярващо глава.

— Имаш остър ум, Ранулф. Не се сетих сам. Да проследим тази посока. Сър Роджър подозира кой е истинският убиец на момичетата. Може и да е намекнал публично каквото му е известно. Затова нашият Маскиран изплита своята мрежа от убийства, в която попада рицарят. Обаче слабото място на тези разсъждения е, че сър Роджър е имал буен нрав. Защо чисто и просто не е обвинил открито убиеца? Защо не го е задържал и не го е завлякъл пред съдия Тресилиън?

Ранулф, който тъкмо се беше поизпъчил от похвалата на Корбет, се загледа объркано в господаря си.

— Не, не — Корбет се приведе и го потупа по коляното. — Приемам предположението ти. Да се върнем на вдовицата Уолмър. Ще приемем, че Фъръл е говорел истината, но той също така е твърдял, че е видял и други хора да се спускат по Гъли Лейн към къщата на вдовицата. Един от тях може да е бил убиецът, а другият да е бил Риптън, който е отишъл и се е върнал.

— Мислиш ли, че Фъръл е говорел истината?

— Да, Ранулф, така мисля. Звучи логично. Убиецът е знаел, че сър Роджър ще си тръгне от вдовицата Уолмър. Вероятно стопанката е настоявала той да не прекарва при нея нощта. Така че убиецът е слязъл, убил е вдовицата Уолмър, намерил е по щастлива случайност ножа и ножницата, подарени й от Чапълс. Оставил ги е на пода като доказателство и е избягал в тъмнината. Риптън е отишъл веднъж до къщата, а после се е върнал, подкрепен от изпития ейл, както и от приятеля си Бъргес. Убиецът е нарочен и гонитбата