продължи към къщата. В тъмнината залая куче. Корбет спря и протегна ръка.

— Кротко! Кротко! — прошепна. — Не идвам с лошо.

Кучето отново излая. Отвори се врата и Корбет различи неясна фигура с фенер в ръка.

— Кой е там? — попита някой заплашително.

— Сър Хю Корбет, кралският писар! Ще съм ти благодарен, ако кажеш на кучето си да спре да лае.

Ниско просвирване разсече тъмнината. Кучето се шмугна нанякъде с подвита опашка и Корбет се приближи. Мъжът с фенера на прага беше млад, с едро лице, червенокос; имаше нападателен и свадлив вид. Носеше дълга до коленете туника, посипана с брашно; ботушите му също бяха побелели от брашното.

— Какво искаш?

— Вежливо посрещане, няма що! — тросна се Корбет. — Аз съм кралски пълномощник.

— Ралф, Ралф — провикна се глас откъм къщата. — Отведи коня на госта ни — гласът беше нисък и топъл. — Влез, сър Хю Корбет, кралски писарю, нощта е много студена.

Младият мъж отведе коня. Корбет отвърза колана с меча си, свали плаща и тръгна след жената към кухнята — топло, настлано с каменни плочи, дълго и изпълнено с приятни ухания помещение. Капаците на прозорците на отсрещния й край бяха затворени, в огнището весело гореше огън, а от разположените от двете страни на огъня фурни идваше аромат на печено и изпълваше въздуха. Жената, която го посрещна, беше руса и стройна, с усмихнато и красиво лице. На масата зад нея седяха други две жени. Едната без съмнение беше дъщерята на Молкин. Косата й беше светла, а лицето — миловидно. Чертите на другата бяха по-груби. Имаше въздебели бузи и дебнещ, враждебен поглед. Сивата й коса беше скрита под тъмносин воал. Седеше с навити нагоре ръкави на горната си дреха и в ръцете си държеше остър нож — режеше зеленчуци. Пусна зеленчуците в гърнето на масата, без да отмества поглед от лицето на Корбет.

— Аз съм Урсула — рече дружелюбно русата жена.

— Вдовицата на воденичаря ли?

Очите й, в които се таеше усмивка, огледаха настойчиво Корбет.

— Да, аз съм вдовицата на воденичаря. А ти си доста по-хубав, отколкото разправят.

Корбет усети, че се изчервява. Жената се засмя с дълбок гърлен смях. Трябва да беше забелязала, че пъстрата й рокля изненада Корбет.

— Вдовишките дрехи са за погребението, мастър писарю. Молкин е мъртъв и заровен — всичко е приключило. Това е заварената ми дъщеря, Маргарет. А тази тук, която, както виждам, не откъсва очи от теб, е Люси, вдовицата на Торкъл.

Корбет се почувства наистина неудобно. Стоеше пред три жени, загубили близки мъже. Две от тях бяха загубили съпрузите си, а третата — своя баща. Но по стените нямаше окачен тъмен плат в знак на траура им. Разпятието не бе покрито с тъмен плат, нито шкафовете и сандъците. Кухнята сякаш беше част от кралското домакинство, блестеше от чистота — изтъркана и измита.

— Не искам да се натрапвам… — започна Корбет.

— Не се натрапваш — очите на Урсула го следяха неотклонно. — Всички чухме за пристигането ти. При нас са идвали кралски пратеници, готови да ни отнемат житото, но не и кралски писар. Това е висока чест! Цялата енория ще говори утре за нас. Ела сега!

Урсула го поведе към стол от другата страна на масата. Не прие отказа му и му поднесе прясно изпечен хляб, купички с масло и мед и голяма метална чаша с ейл, която наточи от една бъчва в ъгъла.

Синът й Ралф се върна. Корбет пресметна, че трябва да е около двайсетинагодишен и очевидно беше поел работата във воденицата. Седна непохватно на пейката и намусен отпи от чашата, която му подаде майка му. Вдовицата на Торкъл и Маргарет продължиха да режат зеленчуци. Урсула седна на пейката, близо до Корбет.

— За Молкин ли дойде да говорим?

Корбет задъвка хляба внимателно. Имаше чувството, че жената му се присмива.

— Не съм дошъл точно за Молкин. Повече ме интересува убиецът му. Минах покрай ешафода на кръстопътя. Преди да си тръгна оттук, искам да видя как убиецът му се гърчи на него.

— А убиецът на съпруга ми?

— Да, мистрес. Мисля, че двамата са убити от един и същ човек!

— По какво съдиш, че е така? — намеси се отново Урсула.

— Имаме — погледна към нея Корбет — двама достойни граждани на Мелфорд: преуспяващ воденичар и също толкова преуспяващ фермер. Някой отрязва главата на Молкин, слага я на поднос и я оставя да плува по воденичния яз. По-късно същата седмица същият убиец влиза в постройката, където вършеят житото, взема пръта за вършеене и размазва главата на твоя съпруг.

— Бил е злодей — лицето на Люси придоби решителен израз.

— Кой казва, че е мъж? — попита Корбет. — Преди време в Уелс една жена бе отрязала главата на мъж с нож за стригане на овце.

Люси погледна към ножа, който държеше и го остави на масата.

— А пръта за вършеене може да се използва от всеки — Корбет сви рамене. — Мощно оръжие. И така — продължи той, — защо ще му е на някой да убива мъжете ви? Били са от една и съща енория, съпругите им са роднини, но не само това ги свързва, нали? Молкин е бил главен съдебен заседател, а Торкъл негов заместник в съдебния състав, осъдил сър Роджър Чапълс за зловещи убийства. Така че според тяхното решение един кралски рицар е бил изправен на бесилката подобно на обикновен престъпник.

— И с основание — Ралф удари с чашата си по масата. — Бях на петнайсет години. Присъствах на процеса. Сър Роджър беше пияница и развратник. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на онези млади жени.

— Сигурен ли си? — попита Корбет.

— Всички сме сигурни — студено отвърна Урсула. Стрелна с поглед Люси. — Молкин и Торкъл често обсъждаха процеса. Нито веднъж не се поколебаха по отношение на вината му.

— Браво, смели мъже — отвърна също така студено Корбет. — Те виждат как един рицар увисва на бесилката…

— Какво като е бил рицар? — прекъсна го Ралф. — Нима рицарите имат право да убиват? Само защото са собственици на земята, не са по-различни от останалите…

— Не са — съгласи се Корбет, — но Чапълс е положил клетва да зачита закона и до смъртта си е твърдял, че е невинен. Странно е, че баща ти и Торкъл ни най-малко не са се поколебали в решението си.

— Имаше доказателства — Люси вдигна ножа, с който режеше.

Корбет забеляза, че младата жена, Маргарет, едва го поглежда и държи лицето си извърнато настрани, сякаш присъствието му я отблъсква.

— Какви доказателства? — настоя Корбет. — Какво според тях е уличавало сър Роджър като убиец?

— Бил е при вдовицата Уолмър в нощта на убийството й. Девърел го е видял да бяга по Гъли Лейн. Претърсиха къщата му и сред вещите му откриха гривна, принадлежала на едно от момичетата. Всички знаеха, че развратничи.

— С кого? — попита Корбет.

— С вдовицата Уолмър на първо място.

— Ами останалите жени от града? — полюбопитства Корбет. — Излезе ли някоя да заяви, че е преспал с нея?

— Домашните прислужници и слугините от имението му го познаваха много добре.

— Да — съгласи се Корбет, — но не за това те попитах. Защо му е на лорд със собствено имение и със свои домашни прислужници да преследва, напада, насилва и убива млади момичета от града?

— Може да му се е нравело да убива? — заяви намусено Ралф.

— Сър Роджър е казал на всеослушание в кръчмата „Златното руно“, че отива да се види с вдовицата Уолмър. Защо му е било да обявява това, ако е имал намерение да я убие?

— Казвам само — додаде той след кратко мълчание, — че доказателствата срещу сър Роджър не са били категорични и безспорни.

— Напротив — Люси повъртя костената дръжка на ножа между пръстите си. — Мастър писарю, не забравяй, че жертвите бяха жени от града. Видели са сър Роджър близо до къщата на Уолмър. Когато