претърсиха неговата къща, откриха вещи на мъртвите жени, без да споменаваме неговия нож с ножницата, който беше намерен в къщата на вдовицата Уолмър.

Корбет сведе поглед към масата, беше забравил тази подробност.

— Имам съмнения по този въпрос — заяви той. — Но вие сте сигурни, че Молкин и Торкъл не са говорили за някакви нередности, така ли?

— Сам си отговори — усмихна му се безочливо Люси.

Помисли, че Корбет ще отклони очи, но той улови лукавия й поглед към младия Ралф, устата й беше полуотворена, а езикът й се показваше между зъбите. Ти си развратна жена, помисли си Корбет. Имаше нещо нередно в тази къща. Тези жени не бяха две скърбящи за мъжете си вдовици. По-скоро изглеждаха като съзаклятнички, които се правят, че скърбят, но тайно тържествуват. Имаше ли по-особена връзка между безочливата Люси и младия воденичар? И защо Маргарет не вдигаше очи и избягваше погледа му? Седеше тихо, като да беше глухоняма, режеше зеленчуците почти напълно откъсната от случващото се около нея. Не за първи път Корбет разследваше случай в град като Мелфорд. Бе предупредил Ранулф и Чансън да очакват заплетени отношения, тайни страхове, завист и непочтеност. Всички тези опасности можеха да се изразят в удар с кама в гърба или в смъртоносно насочена към тях брадва.

— Уморен ли си, сър Хю?

Подигравателното хладнокръвие на Урсула изчерпа търпението му. Почувства се, сякаш хлопа на врата с ясното съзнание, че онези, които са вътре, го чуват, но не желаят да му отворят. Бутна настрани чашата си. Дощя му се да ги нагруби, да им каже в очите каквото мисли — но усети уловката. Те очевидно не скърбяха, но това си беше тяхна работа. Ако ги притиснеше, с лекота щяха да го излъжат. Бяха ли убийци? Не за първи път духът на Каин щеше да се е вселил в някое семейство. Погледна към Люси, която седеше в края на масата и сякаш се наслаждаваше на някаква известна само на нея шега. Дали тъкмо тя не е влязла в пристройката за вършеене на житото, не е взела пръта и не е убила съпруга си, за да може да си ляга със сина на Молкин? Придърпа обратно чашата си.

— Не съм уморен — отвърна той, — събирам си мислите.

— Аз имам работа — троснато каза Ралф.

Корбет отвори торбата си, извади кралската заповед с печата на краля. Внимателно наблюдаваше с крайчеца на окото си младия мъж, чиято неприязън ясно долавяше. Правеше се на зает, уморен воденичар, но враждебните му погледи бяха толкова заплашителни, колкото и тези на кучето, което лаеше насреща му в тъмнината.

— И аз си имам работа — кротко каза Корбет. — И кралят си има работа. Ти, сър, ще седнеш тук или където аз ти кажа и ще отговориш на въпросите ми.

— Не искаше да те обиди — заигра се с русите си къдрици Урсула. — Но ти, сър Хю, дойде тук и заразпитва за съдебен процес, който се е състоял преди пет години. Те само са обявили решението на заседателите. Сър Луис Тресилиън издаде присъдата.

— Ще разпитам и него, когато му дойде времето — отвърна й в същия тон Корбет. — Пет години са дълго време, но няколко дни литват само за миг, нали? Съпругът ти, Молкин, добър воденичар ли беше? Богат и уважаван? — посочи с широк жест кухнята. — Какви помещения още има в къщата? Дневна, килери за провизии, стая, където се водят сметките, а отгоре са спалните, така ли е?

— Да, а леглото ми е меко като пух.

— И в него ли лежеше — попита Корбет — през нощта, когато съпругът ти е срещнал зловеща смърт?

— Молкин обичаше ейла — отвърна му заядливо тя. — В събота по пладне затваряше воденицата. През пролетта и лятото участваше в разни игри и турнири покрай реката. Ходеше и от време на време на лов с кучето, а понякога и на бой с петли долу при рова зад „Златното руно“.

— А през есента и зимата?

— Вземаше малка бъчвичка с ейл, сядаше във воденицата сред чувалите си и, да си говорим откровено, сър, се напиваше до такава степен, че се опикаваше.

Корбет трепна от грубостта й.

— И Господ да му е на помощ, сър Хю, на оня, дето се осмелеше да му разтури удоволствието. Било аз, било синът му или дъщеря му.

— Никога не съм влизала там — Маргарет вдигна очи, погледът й блестеше на слабото й бяло лице. — Никога не съм влизала там. Ти знаеш, майко.

— Тихо!

За първи път, откакто я видя, Урсула не беше съсредоточена, а молеше с поглед Люси и Ралф да й помогнат с Маргарет.

— Защо не си влизала? — попита Корбет. — Говори, дете!

— Не съм дете — Маргарет не се и помъчи да прикрие омразата си. — Девойка съм. Вече започнаха месечните ми неразположения. Не харесвам воденицата — тя рязко спря. — Никога не съм харесвала воденицата! Воденичните камъни, търчащите мишки, и оня яз — дори и през лятото изглежда усоен.

— Дъщеря ми още тъгува — бързо се намеси Урсула.

Корбет едва се сдържа да не отвърне, че явно тя е единствената, която тъгува тук, но бързо се овладя.

— Значи — продължи той, — дотук излиза, че Молкин си почивал от задълженията в събота по пладне с бъчвичка ейл. Няма как да не си се разтревожила, когато не се е дотътрил до леглото, нали?

— Защо да се тревожа? — усмихна се Урсула. — Смърдеше на бъчва и хъркаше като шопар.

— Но си изпратила някого до воденицата, за да разбереш поне как е?

— Там си имаше легло. Защо да искам да ми цапа чистите завивки?

— Пиенето му по-тежко ли стана след екзекуцията на сър Роджър?

— Не. Даже след смъртта на сър Роджър за кратко време Молкин изглеждаше щастлив, ако изобщо можеше да изпитва такова чувство.

За миг жената примигна и леко потръпна. Корбет обърна внимание на начина, по който Урсула произнесе името на сър Роджър — не сурово, не както се споменава жесток убиец. Писарят реши да промени посоката на разговора.

— Мистрес, познаваше ли сър Роджър?

Смехът от очите й се стопи.

— Познаваше ли го? — настоя Корбет.

— Аз — тя стрелна с очи писаря — съм го виждала в църквата — поклати глава. — И от време на време из града. Само съм го виждала.

Пак лъже, реши Корбет. Още парченца от мозайката си идват по местата, помисли си той. Урсула имаше жарки очи, беше красива и привлекателна. Нямаше съмнение защо сър Роджър е бил изпратен на бесилката. Колко ли други мъже в Мелфорд е направил рогоносци? Обаятелен, сладкодумен благородник, какъвто е бил, сър Роджър е можел да язди на воля където си реши и да ухажва която жена си поиска. А жените са се чувствали поласкани. Вероятно са давали мило и драго да бъдат съблазнени. Дали заради това Молкин беше взел такова решение на процеса? Било ли е отмъщение към сър Роджър и към собствената му жена, които са го мамели?

Урсула стана и, без да попита, взе чашата на Корбет и отново я напълни. Върна се и само от един поглед Корбет разбра, че е разкрил истината. Раздвижването й около буренцето с ейл не беше успяло да прикрие напълно руменината по страните й.

— Кой избра съдебните заседатели? — попита Корбет.

— Питай Блайдскот — презрително каза Люси. — Не е ли това задължение на помощник-шерифа?

— Но не той ги е избирал — твърдо отвърна Корбет. — Според закона е трябвало да стане с жребий.

— Така ли е вече? — иронично попита тя. — Знам само, че са се събрали в кръчмата „Златното руно“. Имената на предложените са били написани на парчета пергамент. Изтеглени са дванайсет. Първи били изтеглени Молкин и Торкъл. — Няма как — додаде сладко Люси — такъв избор да е подправен, нали?

Ралф обхвана с ръце главата си и тихо се разтресе в смях. Люси откровено се подиграваше на Корбет.

Понякога кралският съвет издаваше присъди заради подправен избор на съдебни заседатели. Тези