Соръл отпи от своето вино. — Горкият човек даже предложи да очисти името си чрез изпитание в бой19. Но му отказаха. Смъртната присъда беше потвърдена и го обесиха.

— Ти беше ли на екзекуцията?

— Не. Нито пък Фъръл.

— А кога изчезна съпруга ти?

Соръл притвори очи.

— Около месец след екзекуцията на сър Роджър. Фъръл си беше чудак. Имаше си трески за дялане. Понякога съм се питала дали ме е мамил с други жени, но така или иначе по свой начин ми беше верен. Както ти казах вече, дадохме си клетва под тисовото дърво и той се грижеше за мен. Беше мил и нежен, дори и да е пийнал, не е вдигал ръка срещу мен. Понякога беше сладкодумен, друг път сядаше и се умисляше, крясваше по някоя и друга дума, като онзи път, когато спомена Маскирания — тя посочи към стената. — Мисля, че затова му харесваше да рисува. Фъръл много се боеше, че един ден умът му ще отслабне и самотата ще размъти разсъдъка му.

— Да се върнем към екзекуцията на сър Роджър — Корбет внимателно насочи мислите й обратно на въпроса.

— А, да — и Соръл отметна с опакото на ръката косата от лицето си, после опря топлото канче до загрубялата си буза. — След обесването на сър Роджър на моя мъж много не му се радваха в Мелфорд. Посрещаха го с натежали погледи в „Златното руно“, бутаха го с рамене из пазара. Фъръл обаче не обичаше да изпуска следата, а умът му беше обсебен от невинността на сър Роджър. Ще ми се — въздъхна тя — да бях слушала по-внимателно какви ги бръщолеви. Все едно и също повтаряше: „Сър Роджър не е убил вдовицата Уолмър. Той си тръгна от къщата й тихо и кротко, преситен от любов и вино, а тя си беше здрава и читава.“

— И? — попита Корбет.

— След време Фъръл пак отиде до къщата на вдовицата. Можеш да се сетиш какво стана след смъртта й. Градският съвет си присвои собствеността й, уж за данъци. След нощта на убийството, съветът сложи стража пред имота й. Обаче знаеш как става: уж вратата и прозорците са заковани, но хората не се спират от такива неща — разграбиха кокошките й и отмъкнаха всичкия й добитък. Само смъртта — горестно додаде тя — може така да разгори людската алчност. Фъръл много внимателно проучи всичко — внезапно тя посочи към вратата на своята спалня. — Каквито и да ти ги дърдоря за моя арбалет и за камата, за през нощта спускам резетата. Както и ти, нали, мастър писарю?

Корбет кимна.

— Е — разпалено продължи Соръл, като остави канчето на пода и размаха ръце, за да подсили думите си, — в нощта, в която е умряла, вдовицата Уолмър е забавлявала сър Роджър, нали така?

Корбет я гледаше внимателно.

— А когато той си е тръгнал, какво е трябвало да направи тя? Била е пила вино, била се е любила, значи е била уморена. Ако бях на нейно място, щях да загася огъня и свещите…

— … да затвориш капаците на прозорците и да пуснеш резето на вратата — довърши думите й Корбет.

— Точно така! Още повече, че е останала сама. А какво би било, ако някой е дошъл да я нападне, насили и убие?

— Вратата щеше да бъде разбита?

— Да, но Фъръл откри, че няма такова нещо. И вратата, и капаците на прозорците си били съвсем здрави. Значи нашата вдовица трябва да е познавала посетителя си.

— Не съм правник — отвърна Корбет, — но тук щях да възразя, че може би сър Роджър се е върнал при нея. По някаква причина. И вдовицата Уолмър щеше да го пусне да влезе.

— Така е — съгласи се тя, — но защо му е трябвало да си тръгва? И ако е искал да я убива, защо не го е сторил още първия път?

Корбет разклати канчето в ръката си.

— Хайде, нека аз бъда правникът, мистрес. В името на спора, да приемем, че сър Роджър си е тръгнал и не се е връщал повече. Убиецът е дошъл отгоре по пътя — той замълча. — И какво става? Убиецът чука на вратата, вдовицата Уолмър трябва да се е чувствала в пълна безопасност и е пуснала убиеца си. Толкова е била спокойна в негово присъствие, че вероятно се е обърнала с гръб към него и тогава той е обвил въжето около шията й. Виждал съм такива убийства в Лондон. Не трябва много време, за да се научиш да използваш въже, то е безшумно и нещата свършват бързо. Не знам — разтърка лицето си той — дали първо не е направил така, че тя да загуби съзнание, после я е изнасилил. А може би е осквернил вече мъртвото й тяло. Но съм сигурен в едно: не е носил маска. Вдовицата Уолмър никога не би пуснала подобно създание в къщата си. Кого тогава е поканила да влезе?

— Списъкът е безкраен — отвърна Соръл. — Сър Луис, кръчмарят Матю, Риптън, кралският наместник, който беше влюбен в нея. Отец Гримстоун, Бъргес, куратът Белън. Дори Торкъл и Молкин не могат да бъдат изключени.

Корбет се позалюля напред-назад на стола си. Защо наистина, питаше се той, една вдовица ще отвори вратата на къщата си посред нощ? Да не забравяме, че се е радвала на почит. Била е под закрилата на мъж като сър Роджър. А ако посетителят е бил някой състоятелен гражданин или свещеник от Мелфорд?

— Убиецът — замислено рече Корбет — трябва да е използвал някакъв претекст, за да влезе в къщата й.

— Което не е било трудно — усмихна се Соръл. — Вдовицата Уолмър е била пияна от вино и любов. Посетителят й може да е казал каквото си иска, например, че носи съобщение от сър Роджър, нали? — Тя улови косия поглед на Корбет. — Знам какво си мислиш, писарю.

— Какво си мисля, мистрес?

— Фъръл е бил бракониер, нали? И по тази причина се е радвал благоразположението на вдовицата Уолмър. Онази нощ е бил близо до къщата й. Вдовицата не би се изплашила от него. Фъръл беше опасен само за живота на безчет фазани и яребици.

— Така мисля — потвърди Корбет. — И ти си мислила същото в дните след обесването на сър Роджър.

— Затова рекох на Фъръл да си държи устата затворена. Казах му, че мислите на хората могат да се обърнат, може би от съжаление заради смъртта на сър Роджър — и да нарочат него. Рекох му, че не искам да чувам нищо повече за тая работа, така че каквото има да казва, да го запази за себе си.

— Намеквал ли е, че знае каква е истината?

— Веднъж спомена Риптън, кралския наместник, но както казах, после стана потаен.

— Ходеше ли някъде? Срещаше ли се с някого?

— И да е, не ми е казвал.

Откъм залата долетя шум и Корбет застана нащрек. Конят му процвили. Ръката на Корбет се плъзна към камата в колана.

— На сигурно място си — успокои го Соръл. — Прекарала съм тук много нощи, писарю. Различавам звуците. Сами сме — ухили се хитро, — без да броим призраците.

— А нощта, в която Фъръл изчезна? Каза, че една нощ излязъл, нали?

— Фъръл вече не споделяше с мен. О, приказвахме за обичайните неща — за времето, за това какво ще лови, какво да си купим. Вече не ходеше и в „Златното руно“, пиеше в други кръчми. Стана много напрегнат и предпазлив. Все по-често мърмореше за дявола. Една нощ излезе, загърнат в плаща си.

— Беше ли с оръжие?

— И той като мен беше въоръжен с кама и тояга. На сутринта не се прибра. Зачудих се дали не се е напил и не се е проснал да спи някъде. А можеше да са го задържали. Отидох долу до Мелфорд, но никой не го беше виждал. Измина седмица. Една нощ се молех пред статуята. Есента беше настъпила по-рано. Помня, че в къщата се стелеше мъгла. Знаеш ли, писарю — сълзи изпълниха очите й, — просто изведнъж разбрах, че Фъръл е мъртъв и е заровен някъде, така започнах да кръстосвам из полето. Не вярвам на слуховете. Фъръл не беше човек да избяга и да остави дома си и мен — тя примигна бързо. — Не съм побъркана. Не вярвам много във видения и сънища, но имах кошмари, в които виждах тялото на Фъръл в плитък, кален гроб, цялото в белези и неопято. Помня какво казваше той. Как, когато умре, иска тялото му да бъде опято в