го зачака да я настигне — ти каза, че се луташ като в мъгла, затова нека да ти помогна. Тлъстият Блайдскот е продажен. Девърел има доста неща за криене, а Риптън — кралският наместник — е хладнокръвен и суров. Но работата не е там, нали, мастър писарю? Ако тези мъже бяха пред теб сега, или пък техните съпруги или любими, и те щяха да ти разправят лоши работи за мен.

— Ами старата Крауфорд? — попита Корбет. — Какво ще кажеш за Йеремия от Мелфорд?

— Тя ли? И онзи Питъркин! Да започнем оттук, писарю: Маскирания може да крие лицето си, но и тия като Крауфорд и Питъркин не падат по-долу. Не са това, за което се представят, но истинската им природа ми се изплъзва. Тя все мърмори и се вайка. Той се прави на побъркан, тича да изпълнява заръките на този и онзи, дава всяка припечелена пара за захаросани плодове.

— А какво ще кажеш за историята на Мелфорд?

Жената спря и удари с тоягата си по земята.

— Както ти казах, не съм от Мелфорд. Преди двайсет години бях скитница и тогава срещнах Фъръл. Той беше много мил, научи ме как се живее на село. Мислех си, какво му е пък толкова лошото? По-добре да съм сред Божиите треви и дървета, отколкото на вмирисаните улички на…

Корбет предположи, че се канеше да каже: „Норич“ — най-близкият голям град, но тя прехапа устни.

— Фъръл казваше, че Мелфорд е странно място. Тук е имало селище, още преди да дойдат римляните. Знаеш ли кои са били римляните, писарю? С крал Уилям18 ли са дошли?

Корбет се засмя и поклати глава отрицателно.

— Не, не. Живели са в други времена.

— Както и да е — продължи Соръл. — Фъръл вярваше, че тук са живели диви племена. Принасяли в жертви живи хора — посочи към отдалечена горичка. — На грамадни каменни плочи. Или са ги бесили на дъбовите дървета.

— Мислиш ли, че затова старата Крауфорд твърди, че Мелфорд е място, пропито с кръв?

— Може би — измърмори Соръл. — Тази нощ ще ти покажа една тайна. Можеш и да се срещнеш с моите приятели.

— Приятели?

— Скитниците — поясни тя. — Могат да ти разкажат любопитни истории. Но искам да ти покажа нещо, писарю, нещо, което ме озадачава.

И тя закрачи още по-решително. Вече се спускаха по хълма. Корбет съгледа реката и тъмните развалини на Бийчъм Плейс с неговите порутени стени и празни прозорци, които ясно се очертаваха на звездното небе. Връхлетяха го спомени от детството за една къща с призраци от родното му село. Спомни си как искаше да прекара там една нощ и гнева на майка му, когато откри, че леглото му е празно.

Накрая стигнаха до временен мост, издигнат над тесен ров, от който се носеше отвратителна воня.

Корбет се притесняваше за коня си, който се изплаши, когато копитата му затропаха по дъските. Най- после пресякоха, преминаха през стара порта и влязоха в покрит с калдъръм вътрешен двор. По някаква случайност — а беше възможно строителят да го е направил и умишлено — вътрешният двор сякаш събираше като в чаша цялата лунна светлина, от което имението ставаше още по-призрачно.

— Тук сякаш има духове! — възкликна Корбет. — Не те ли безпокоят?

— О, хората казват, че има духове — ухили се Соръл. — И за да ги държа далеч оттук, измислям разни истории.

— Не се ли страхуваш?

— От призраците ли? — възкликна тя. — Вярно е, че нощем се чуват странни звуци. Често се чудя, дали Фъръл не идва да ме наглежда, но живите ме притесняват повече. И ако ме питаш, писарю, чак да съм уплашена от странници и разбойници, не съм. Защо им е на тях да вредят на такива като мен? А и най- вече — провикна се тя, когато прекоси двора — имам си яка тояга, кама, без да броим арбалета и стрелите.

Въведе Корбет в едно разрушено помещение. По-голямата част от покрива го нямаше и гредите му стърчаха голи. Соръл запали факлата и на трепкащата им светлина Корбет различи избелели рисунки на стената в другия край на помещението. Някога покритият с каменни плочи подиум сега беше оголен.

— Можеш да завържеш коня си тук — рече му Соръл.

Корбет я послуша, а после тръгна след нея по подиума. Вратата в стената отзад беше поправяна и отново закачена на кожените си панти. Зад нея се разкри просторно помещение, някога вероятно служило за дневна стая на цялото семейство на стопанина на имението. Покривът над него беше все още здрав, а мазилката подновявана. Корбет се изненада от чистотата и подредбата. Имаше столове, пейка, скована от дъски маса, два широки сандъка, шкаф, а в насрещния ъгъл — и легло с балдахин от овехтели червени завеси. Из стаята имаше поставени свещи в железни свещници, по стените имаше и факли, които Соръл веднага запали.

— Настанявай се — покани го тя.

Корбет се огледа и подсвирна тихичко.

— Много е удобно.

— Разбира се, че е — подвикна Соръл.

Влезе в съседната стаичка и домъкна железен мангал. Корбет наблюдаваше как умело разпалва въглищата и ги поръсва отгоре с благоуханни треви, държани в малка торбичка.

— Кой направи всичко това? — попита Корбет.

— Ами Фъръл. Разбираш ли, сър Хю, никой не е собственик на Бийчъм Плейс. Хората много се боят от призраци и освен това, ако реката заприижда, може да стане опасно. Но залата, дневната и моят склад са на сигурно място — гордо добави тя. — Фъръл си го биваше като бракониер. По-рано днес отнесох в Мелфорд три фазана за „Златното руно“. Хората плащат щедро за хубаво, прясно месо от дивеч, добре изкормен и почистен. Фъръл купи леглото от някакъв търговец, който заминаваше да живее в Лондон. Другите неща ги донесоха такива като Девърел. Така плащаха на Фъръл.

Корбет се загледа в рисунките по стената в другия край на стаята. Стана и се доближи да ги разгледа. Бяха направени с въглен, рисунъкът беше груб и представяше сцени от селския живот. На повечето от тях бяха изобразени мъже и жени, които ловяха диви зайци. Някои рисунки бяха по-грубовати: излитащ от прещипа фазан, с извърната назад глава, сякаш ударен с прашка; или сръндак с високи рога, паднал със забита дълбоко във врата му стрела.

— Кой ги нарисува? — попита Корбет.

— Фъръл. Ако ти работиш денем, не забравяй, че той работеше нощем.

Корбет продължи да разглежда грубоватите рисунки. Соръл взе две метални канчета. Напълни ги с вино, после грабна ръжена и го пъхна в нагорещения вече мангал. После го измъкна, загря виното в канчетата с него, а сетне поръси подправки. Обви едното канче с кърпа и го подаде на Корбет.

— Бива си го виното, нали? — рече му тя и седна на пейката срещу него, блестящите й очи бяха пълни с очакване.

Корбет усети леко неудобство.

— Кажи ми — запита я той, — наистина ли вярваш, че мога да разкрия истината?

— Трябва да я разкриеш! — И Соръл посочи към малка ниша, в която стоеше фигурката на Девата, с поставена пред нея восъчна свещ. — Всеки ден й се моля. Господ те праща като отговор на молитвите ми.

Корбет отпи от виното. Беше приятно топло и с мек вкус. Стана му по-леко, пък и в известен смисъл се чувстваше малко поласкан. Повечето хора не издържаха на острия му поглед и отбягваха присъствието му. Кралският писар, човекът, който държеше Тайния печат, беше смятан за опасен човек, човек, с когото и кралят се съобразява.

— И така — отпи пак от виното Корбет, — сър Роджър Чапълс е обесен преди пет години. Фъръл се е явил на процеса и е свидетелствал в негова полза, нали?

— Така е, казах ти вече.

— И какво се случи после?

— Ами — Соръл се намръщи, — сър Роджър остана за кратко в затвора. Сър Луис изпрати молба за помилване до Лондон, но кралят върна молбата. Съдебните заседатели обявиха сър Роджър за виновен —