Соръл се приведе и перна Корбет по едната страна със загрубялата си ръка.

— Имаш лице на свещеник, мургаво и чисто избръснато. Връзваш косата си на тила, като войник. Погледът ти е тъжен, но остър. Приличаш ми на уловен в примка сокол. В примка ли си, писарю?

Корбет се засмя.

— Така по става — усмихна му се и тя. — Имаш съвест и заради нея страниш от жените, много от които може би не биха ти отказали, нали?

— Не знаех — отвърна писарят, — че съм толкова лесен за разгадаване.

— Не си. Когато обаче си седиш до огнището в „Златното руно“, чуваш разни неща. Славата ти те изпреварва, сър Хю Корбет. Верен на краля в мир и на война. Верен ли си на краля?

Корбет си припомни суровото, набраздено от бръчки лице на Едуард, циничния му поглед, навикът му да говори с него, но очите му да гледат към Ранулф, сякаш служителят на Зеления печат, този човек, който е твърде склонен да престъпи закона, му е по-близък.

— Опитвам се — отвърна Корбет. — Стъмва се, мистрес. Измръзнал съм, гладен съм, а ти имаш какво да ми разкажеш.

Задърпа коня напред и продължи да върви до него. Вдигна очи. Соръл яздеше, сякаш беше истинска дама и тихо си тананикаше с притворени очи.

— Ти си хубава жена — каза той. — Как е всъщност името ти?

— Соръл, киселец, така ме нарече Фъръл. Като киселец съм.

— А защо скиториш из горите?

— Не скиторя, търся — гласът й стана рязък. — Търся гроба на Фъръл.

Корбет спря.

— Защо си толкова сигурна, че е мъртъв?

Потупа челото и гърдите си.

— Убедена съм. Искам да открия гроба му. Искам да се помоля над мъртвото му тяло. Ако открия гроба му, може да успея да открия и убиеца му. Беше добър човек. Аз бях скитница. Срещнах Фъръл преди двайсет години. Дадохме си обет под тисовото дърво в двора на гробищата. Бяхме мъж и жена, толкова близки и обвързани, колкото и всяка двойка, венчана в църква. Той беше веселяк. Свиреше на лютня и танцуваше хубаво. Беше най-добрият ловец и дървар. Можеше да пропълзи и до заек, тих като сянка. Гладни не сме си лягали никога и продавахме каквото ни оставаше.

— Бракониерството е опасен занаят…

— Ами! Някой и друг елен или заек никому не липсват. А и кой щеше да ни издаде? Селяните, на които продавахме? В чиито гърнета вреше прясно месце за децата им, те ли?

— И кога се промени всичко? — попита Корбет.

— Промени се в нощта, в която убиха вдовицата Уолмър.

— Коя беше тя?

— Живееше в къща в другия край на града. Странна жена беше: хубава като ангел, с пшениченоруса коса и сини като небето очи. Все носеше малко по-тесни дрехи от необходимото. Белосваше си лицето и ходеше цялата накичена с гердани, гривни и пръстени — по врата, ръцете и пръстите. Никой не знае откъде се взе. Джефри Уолмър беше много добър грънчар. Продаваше дори в Ипсуич. Замина нанякъде за една седмица и се върна с нея. Знаеш как става, нали? Венчаха се. Няма по-голям глупак от дъртия глупак, когато е влюбен. Както и да е. Джефри умря и Сесили Уолмър се превърна в стопанка на имота му и вдовица. Във вдовишките си дрехи беше още по-съблазнителна. Мъжете се трупаха около нея, като пчели около гърне с мед.

— Ти харесваше ли я?

— Разбирахме се. Сещаш се каква е била, нали, писарю? Такива истории сме ги чували и преди. Богат търговец отива в големия град. Спечелва много пари, влиза в кръчмата и среща някоя хубава мома, която продава прелестите си. Тя също бърза да се спаси от ужасите на улиците, да си осигури спокойствие на село и да има всичко, което е искала.

— От опит ли говориш?

— Проницателен си, писарю. Да, от опит. Но сега не говорим за мен. Вдовицата Уолмър вече притежаваше своя къща с двор, гълъбарници, свинарници, а из околните поля имаше тлъсти фазани и яребици. После една нощ бе убита. Фъръл отивал към къщата й. Понякога се отбиваше да изпие кана ейл. Промъквал се през градината, после видял вратата да се отваря и сър Роджър Чапълс да си тръгва. Това е, рекъл си Фъръл, един доволен мъж. Лордът се метнал на седлото си като човек, сит на ейл и на ласки. Вдовицата Уолмър стояла на вратата, облегната на прага, със скръстени на гърдите ръце и разпуснати по раменете коси. Фъръл решил да зареже ейла и да се измъкне тихомълком.

— Значи вдовицата е била жива, когато сър Роджър си е тръгнал?

— О, да. Не вярвам, че сър Роджър е убил онези жени. Беше развратник и пияница, но беше добър с мен и Фъръл. Знаеше, че бракониерстваме из земите му, но на Коледа винаги ни изпращаше пиле или гъска. Защо му е било на сър Роджър, при всичките слугини, които има, да излиза, да напада селските момичета? Това се питам.

— Посещавал е вдовицата Уолмър.

— Да, но тя е съвсем друго — засмя се Соръл. — Опитна прелъстителка. Сър Роджър знаеше къде да метне въдицата.

— Харесваха ли го? — попита Корбет.

— Не, нито свещениците, нито гражданите. Сър Роджър беше потаен и не даваше глас на мислите си, освен една вечер в кръчмата, когато нарекъл всички свещеници „лъжци и лицемери“. Макар че изглежда с отец Гримстоун си имаха приказката.

— Но това не е достатъчна причина толкова много хора да говорят против него.

— Не знам. Фъръл каза нещо странно. В деня след екзекуцията на сър Роджър, мъжът ми и аз си хапвахме тук, сред развалините. Фъръл се понапи и изведнъж заяви, че сатаната бил дошъл в Мелфорд. „Защо, попитах го аз. Ами, отвърна ми той, за да накара ония хора да кажат това, което казаха“.

— Говориш за свидетелите ли?

— За всички — отвърна тя. — Защо в къщата на сър Роджър е открита принадлежалата на една от убитите жени гривна? Как дърводелецът Девърел е бил толкова сигурен, че е видял сър Роджър да бяга от къщата на вдовицата Уолмър?

— Да бяга ли?

— Така каза. Уж много бързал.

— В записките от процеса пишеше, че са намерили ножницата с камата на сър Роджър в къщата на вдовицата.

— Фъръл не вярваше, че сър Роджър я е оставил там. Всъщност той ми разказа доста неща.

— Доста? — поинтересува се Корбет.

— В нощта, когато беше убита вдовицата, Фъръл видял сър Роджър да си тръгва, но твърди, че поне трима други мъже, по различно време, са се движели по Гъли Лейн към къщата й.

— Трима ли? — попита Корбет.

Спря и продължително се загледа в нея.

— Каза същото и на процеса. Според него, на вдовицата Уолмър й се е отворила много работа онази нощ. Но той бъркаше по отношение на нея. Каквато и да е била преди да дойде в Мелфорд, Сесили Уолмър тук играеше ролята на почтена вдовица. Ако е вършила друго в град като този, езиците щяха бързо да се развържат и да тръгне клюката.

— Мъжът ти, Фъръл, каза ли на процеса всичко, каквото знаеше?

— Разказа го под клетва, но никой не му повярва. Казаха, че е бил пиян, пък и всеки знаел колко любезно се държи с него сър Роджър. Дори твърдяха, че е подкупен.

Корбет затвори очи и си припомни записките от процеса: бракониерът Фъръл беше защитил сър Роджър.

— Какво е имал предвид мъжът ти, когато е говорел за дявола, който кара хората да лъжат? Да не твърдиш, че са били подкупени?

— Подкупени или заплашени, какво значение има? Умря добър човек.

— Трябва да внимаваш — предупреди я Корбет.