на които е било свидетел?

Корбет докосна леко Тресилиън и прескочи вадата. Взе поводите на коня си и го поглади по муцуната.

— Какво търсиш? — отново попита Тресилиън.

— Не знам — отвърна му Корбет. — Любопитен съм. Защо младо момиче като Елизабет ще дойде на подобно усамотено място? Не би трябвало да идва тук, нали? Никое разумно момиче няма да се отдалечи толкова от дома си, за да се срещне с някого насред полето.

— Намекваш, че е убита другаде ли? — попита Чапълс.

— Убеден съм, че е убита другаде — отговори Корбет. — Когато онези две момчета са открили трупа й, те са били изплашени, нали? Побягнали са към града и са довели мастър Блайдскот и другите помощници на шерифа. Те са я видели да лежи там и са я издърпали колкото може по-внимателно.

— И? — попита сър Морис, заинтригуван от думите на потайния мургав писар.

— Мъжът, който е изнасилил Елизабет, не е бил толкова внимателен. Бил е груб. Нападнал я е, насилил я е, после е увил въжето около врата й. Даже мъж като Блайдскот, въпреки изпития ейл, е щял да забележи следи от нападението — замълча. — И аз очаквах да намеря кичурчета коса, парчета плат, дори следи от тялото, което е било завлечено под плета. Блайдскот също би го забелязал. Убиецът обаче, изглежда, е бил извънредно внимателен.

— Сериозно ли го казваш? — изсмя се Тресилиън.

Корбет обърна поглед към полето и сърцето му за миг спря. Не беше ли това силует на жена, който се носеше между дърветата от горичката по билото на хълма? Да, сигурен беше, че е женски силует.

— Сър Хю, говореше за убиеца…

— Не мисля, че е бил внимателен — отвърна Корбет, все още взрян в пролуката на оградата от жив плет. — Мисля, че е донесъл увития в платно труп на Елизабет и го е изтъркалял под плета — той хвана поводите и се метна на седлото. — Да наричаме един убиец внимателен? Не, не, господа, имаме си работа с кръвожаден вълк.

Спуснаха се на конете си по хълма. В края на полята и на оградите от жив плет пътят навлизаше в малка горичка. Спряха на мястото на засадата срещу сър Луис. Още личаха следите: беше очевидно, че младото дръвче, препречило пътя на съдията, е било отсечено с брадва. Тресилиън откри отнесената от водата стрела в по-отдалечената канавка. Следите от конски копита все още личаха върху чакъла на пътя, а Корбет можеше да види гъсталака, където сър Луис беше връхлетял върху нападателя си. Писарят изтегли меча си, за да разчисти трънаците и къпинака и тръгна по следите.

— Сигурен съм, тук се криеше — провикна се сър Луис.

Корбет тръгна в същата посока — към клонест ясен, под който храсталакът не беше така гъст. Нямаше трева, земята беше кална от дъжда, паднал предишния ден. Стигна до него и приклекна. Различи отпечатъците от ботушите на сър Луис, а после забеляза и следи от бос крак.

— Странно! — извика той. — Сър Луис, нападателят ти е бил с боси нозе!

— Какъвто и да е бил, със сигурност се оказа неуловим! — отвърна съдията.

Корбет погледна пред себе си: тясна, кална и хлъзгава пътека криволичеше между дърветата. Върна се при другите двама и огледа стрелата. Припомни си своите дни в Уелс като войник на краля. За да имат по- стабилна опора на земята, уелсците се биеха боси.

— Какво означава всичко това, Корбет? — попита Тресилиън.

— Де да знаех! — писарят наблюдаваше как мъглата започва да се стеле между дърветата. — Но аз ви отнех твърде много време с моето разследване.

— Какво е пък това?

Тресилиън отиде до ръба на вадата. Корбет го последва. Под едно клонесто дърво седеше жена, прикрила лицето си с качулка. Различи бледото й лице, кичурите коса, подаващи се от окъсаната качулка.

— Ей, ела тук! — нареди Корбет. Сграбчи по-здраво меча си.

Жената не помръдваше.

— Ела тук! Няма да ти сторим зло.

Стори му се, че жената се двоуми. Чапълс сграбчи поводите на коня си и се метна на седлото. Жената се поколеба още няколко мига и тръгна към тях. Приближаваше с големи, решителни крачки. Премина вадата и спря да изстиска края на кърпената си вълнена рокля, ленената й долна риза провисна окъсана и износена над оръфани кожени ботуши. Носеше къса наметка, а около врата си — кърпа от груб лен. Лицето й беше широко, набраздено от времето, имаше леко гърбав нос, хубави, пълни устни и големи, зорки очи. Косата й над челото беше прошарена.

— Ти коя си? — попита Корбет.

— Соръл.

— Соръл15 ли? — засмя се Корбет. — Че това е име на растение.

Корбет чу Чапълс да възкликва.

— Разбира се, ти си жената на бракониера Фъръл!

— Бях жената на селянина Фъръл — тя ловко прибра косата от лицето си.

— Защо скитосваш из горите? — попита я Корбет. — Сама и без оръжие?

— Не съм без оръжие, писарю. Да, знам кой си — усмихна се тя. — Имам си оръжие. Оставих го сред дърветата при кожената си торба. Не ме грози никаква опасност, щом съм с кралски съдия, сър Морис и всяващия страх кралски писар, нали? А колкото до това, че съм сама, кой би сторил зло на бедната просякиня?

— Видях те преди малко — заяви Корбет — в горичката, в края на ливадата при Дяволския дъб.

— И аз те видях — Соръл погледна небето и въздъхна. — Истина е значи, каквото разправят. Имаш набито око, писарю! Дошъл си да прогониш рогатия от Мелфорд, така ли? В името на Бога и на всичките му ангели, той трябва да бъде прогонен!

— Дръж си езика зад зъбите! — грубо й рече Тресилиън.

— Ще говоря каквото си искам! — сопна се заядливо Соръл. — Сега не си в съда, сър Луис. Заради теб изчезна мъжа ми! Защото каза истината!

Корбет погледна през рамо към сър Луис, който сви рамене. Нямаше нищо случайно. Соръл ги беше проследила от Мелфорд. Може и да е понаучила нещичко за тях.

— Сър Луис, сър Морис! — извика Корбет. — Задържах ви достатъчно. Трябва да се върна в Мелфорд.

— Ще ми бъдеш ли гост? — попита сър Луис. — Ще дойдеш ли утре на вечеря в общината заедно с твоите спътници?

Корбет прие. Стоеше и гледаше как двамата рицари се отдалечават. Жената не помръдваше.

— Най-добре си вземи торбата и оръжието — усмихна се Корбет. — Ще те почакам тук.

Жената прекоси малката вада, забърза между дърветата и се върна, преметнала през едното рамо торбата, а в другата ръка с тояга, на която да се подпира. Носеше и плащ, който прехвърли през раменете си и завърза под брадичката си. Намигна на Корбет.

— Имам си два плаща. Този е краден. Но по-добре кралският съдия да не знае тая работа.

— Искаш да ми кажеш нещо, нали?

— Да, писарю, искам.

— Къде живееш?

— В развалините на Бийчъм Плейс. При общинските ливади. Никой не знае чии са всъщност развалините, затова не могат да ме изгонят — погледна към великолепния скопен дорест кон на Корбет. — Може ли да пояздя коня ти? Моля те. Винаги съм искала да съм дама и да яздя на високо седло.

Корбет й помогна да се качи на коня, скъси стремената и хвана поводите.

— Така няма да препуснеш нанякъде — пошегува се той — и да твърдиш, че си намерила коня да се скита без стопанин.