— О, не се притеснявай, писарю, държа си устата затворена. Скитосвам из околностите, като че не съм с всичкия си, но си държа езика зад зъбите. Соръл не вижда нищо, нищо не разбира.

— Но вярваш, че Фъръл е убит и погребан?

— Убедена съм, че Фъръл е убит и погребан. И искам да открия гроба му.

— След пет години? — попита Корбет.

— Знам само, че една нощ излезе и не се върна. Мелфорд и околните поля са прорязани от пътища и пътеки, пълно е с къпинаци, шубраци, гори и тресавища. Но се моля. Всяка вечер, преди да си легна, се моля да открия тялото на Фъръл.

— А Фъръл е убит заради казаното от него пред съда, така ли?

— По всяка вероятност. Както казах, Фъръл беше хитрец, непроницаем като нощта. Когато не беше пиян, беше способен да пази тайна дори от мен.

— Значи мислиш, че е видял нещо?

— Обзалагам се, че е видял нещо. И е трябвало да го накарат да замълчи завинаги. Все пак той е бил единственият, чул Удушвача.

— А, да — Корбет остави конят да притисне муцуна към ръката му, — чух вече. Какво всъщност е видял или чул Фъръл?

— Бил е навън и е ловувал, недалеч от тук. Паднала нощта. Видял сянка и чул пъхтене, звън на камбанки. Фъръл бил на едно от тайните си места, където криел еленско месо. Не искал да го хванат с плячката в ръце. Решил, че е някой тукашен с изгората си или може би женен мъж с любовницата си. Спомни си, мастър писарю, че Мелфорд е малък град, където и улиците, и стените имат уши. Ако си имаш закачка със слугинята на жена ти, най-добре си поиграйте някъде в полето. Пък и младите с техните любовни срещи под звездите… Фъръл си обрал крушите. Когато Блайдскот започнал да разпитва, Фъръл му казал какво е чул. След това Фъръл непрекъснато твърдеше, че това било грешка. Съжаляваше, че си е отворил устата.

— Но за сър Роджър Чапълс си е отворил устата все пак, нали?

— Различно е. Беше в съда, под клетва, стоеше изправен пред кралския съдия. Фъръл не мислеше, че го грози опасност.

— И какво друго знаеш? Ако бродиш из горите, трябва да си видяла неща, които другите не са. Проследила си ме от Мелфорд. Чула си за пристигането ми. Нямаше търпение да говориш с мен.

— Говоря с теб, писарю, но те умолявам да не казваш никому — Соръл огледа през рамото си назад по пътя.

— Страхуваш ли се от Тресилиън или от Чапълс?

— Не.

Усмихна му се в тъмнината.

— Добре си играя ролята. Те са важни земевладелци. Убедени са, че и ти мислиш като тях: кой вярва на клетата, луда Соръл?

Тя дръпна поводите на коня и Корбет спря. Даде си сметка колко внезапно се възцари тъмнината. Бяха вече излезли от гората. От двете им страни имаше живи плетове, далеч напред се простираха поля. На обсипаното със звезди небе грееше ярка, бяла пълна луна.

— Такава ясна нощ щеше да хареса на Фъръл — прошепна тя. — Той обичаше да знае къде се намира.

Корбет долавяше напрежението у жената. Правеше се на побъркана, уж нещастна руина след изчезването на бракониера, а всъщност женската й душа беше изпълнена с желание за справедливост, за отмъщение.

— Молиш ли се, Соръл?

— Имам фигурка на Девата — отвърна тя. — Дървена е, доста поочукана и нащърбена. Даде ми я свещеник Гримстоун. Всяка сутрин и вечер паля специално купена свещ. Моля се така: „Пресвета Майко, ти не си загубила съпруга си, но аз го загубих“.

Корбет се усмихна на съчинената молитва.

— Аз ли съм отговорът на Девата към теб, Соръл?

Тя се наведе и го сграбчи за рамото. На лунната светлина, Корбет си даде сметка, че на младини е била хубавица.

— Искам справедливост, писарю — в очите й проблеснаха сълзи. — Толкова много ли е онова, за което се моля? Не може ли добрият Бог в неговия рай да ми даде на мен, бедната вдовица, малко справедливост? Да, ти си отговорът на молитвите ми. Когато те видях да яздиш коня си из пазара, помислих, че сам Господ е слязъл в Мелфорд.

— Това е богохулство! — подразни я Корбет.

— Не, писарю, това е истината. Ако донесеш справедливост на бедната Соръл, ако откриеш къде лежи моя мъж, ако виновниците бъдат изправени пред Божия съд, тогава всеки ден ще паля свещ за теб.

Корбет едва се сдържа да не потръпне. Беше присъствал на кралските процеси в Уестминстър. Слушал беше толкова молби за възстановяване на правдата. Преследвал беше Каинови синове с окървавени ръце. Но никога не се беше изправял пред страст като тази — толкова силна жажда за справедливост, която извираше от дълбините на душата.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Соръл.

— Чувствала ли си някога как се луташ като в лабиринт, мистрес? Така се чувствам аз сега. Мелфорд е истински лабиринт с малки улички, пътеки и всякакви потайности. Сенки се движат и изчезват. Имаме да разкриваме убийствата на младите момичета, на мистрес Уолмър, сега на Молкин и Торкъл.

— Нищо не знам за тях — озъби му се Соръл. — Да ме прости Господ, писарю, сърцето ми подскочи радостно, когато чух за смъртта им. Идва, рекох си, Божието възмездие.

— Какви ги говориш? — изуми се Корбет.

Взря се в нея и улови жестокост в погледа й. Дали не е убийца, мина му през ума. Дали е толкова ненаситно желанието й за справедливост? Дали не си е мислила, че Торкъл и Молкин по някакъв начин са били виновни за смъртта на съпруга й?

— Знам какво ти минава през главата, писарю — измърмори тя. — Казах, че съм била радостна, а не виновна.

— Но каква полза има от смъртта им? — попита Корбет. — Да не би някой друг също да вярва в невинността на сър Роджър и да се е заел с отмъщението?

— Не знам. Трябва да си поговориш с вдовиците им. Сигурна съм, че ще ги намериш и двете заедно. Жените на Торкъл и Молкин са роднини, макар и далечни.

Соръл измъкна нозе от стремената и Корбет й помогна да слезе.

— Достатъчно яздих.

Мушна загрубялата си, но топла ръка в тази на Корбет. Той се зачуди какво ли би си помислила лейди Мейв, ако случайно разбере как се е разхождал из потъналото в нощен мрак поле с някаква странна бракониерка.

— Слушай. Ще ти кажа три неща и приключваме — заяви тя. — Първо, видях те при Дяволския дъб. Оглеждаше мястото, където бе открито тялото на Елизабет. Нали?

Корбет кимна.

— Видях я — добави Соръл. — В деня, в който изчезна. Беше късно. Елизабет си имаше тайно място в горичката над ливадата.

— Тайно място?

— О, мастър писарю, нали си бил дете? Живял си в къща с родителите си, братята, сестрите, кучето. Имал си свое тайно място. Елизабет, дъщерята на коларя, също си имаше, като всички деца.

— Значи си била последната, която я е видяла жива, така ли?

— Да, и преди да попиташ, ще ти кажа, че Елизабет бързаше. Скрих се и почаках да ме отмине. По лицето й се виждаше, че е развълнувана и някак доволна.

— В такъв случай — отпусна ръце Корбет — съм съвсем объркан. Видяното от теб доказва, че Елизабет е убита някъде между тази горичка и Дяволския дъб. Убиецът й хитро е прикрил всички следи от злодейството си. Мога само да заключа, че тялото й е пренесено от мястото на убийството до това, на което е намерено. Не ми остава нищо друго — въздъхна той — освен да чакам да дойде мига, в който да претърся внимателно