църква и помазано, а за душата му да се отслужи литургия.

— Отиде ли при отец Гримстоун?

— Отидох. Той и мастър Бъргес бяха много отзивчиви. Свещеникът рече, че ще отслужи литургия за Фъръл и отказа монетата, която му предложих. Но аз все пак искам да открия гроба му. Открих много неща, които искам да ти покажа, но не и Фъръл.

— Много неща ли? — заинтересува се Корбет.

— Ела с мен.

Соръл остави канчето си на пода. Взе факла от стената, подаде я на Корбет и взе една за себе си. Поведе го към залата, през двора и прекрачи през малка, обрамчена с каменни плочи врата.

— Внимавай — предупреди го тя и го поведе по някакви разрушени от времето, разкривени стъпала.

Корбет я последва предпазливо. Стъпалата бяха тесни и хлъзгави. Корбет се опита да не обръща внимание на подскачащите наоколо изплашени плъхове. Най-сетне стигнаха дълго, тясно помещение, подобно на предишното. Покривът беше паднал, а мазилката по стените беше съсипана от вятъра и дъжда. По формата на покрива, на празните прозорци, по издигнатия под в отсрещния край и по нишите в стените, Корбет предположи, че това е бил параклисът на имението.

— Искам да ти покажа нещо.

Една изплашена от стъпките им птица изведнъж изхвръкна от гнездото си между гредите и полетя към нощното небе. Писарят затвори очи и си пое дълбоко дъх. Потисна връхлитащата го умора. Трябваше да се върне в „Златното руно“, да отдъхне, но на идване към Мелфорд Корбет непрекъснато беше повтарял на Ранулф и Чансън как трябва да действат бързо.

— Трябва да действаме изненадващо — беше им казал, — за да нямат време хората да си съчиняват измислици.

— Мастър писарю, спиш ли?

Корбет отвори очи. Факлата му натежа, отпусна я и се усмихна извинително.

— Какво има? — попита той.

Соръл се бе заела да измъква тухли от стената. Корбет се приближи и видя, че зад тях има ниша. Соръл му каза да се дръпне малко назад — и измъкна от нишата парче дърво, което служеше като преградка.

Онемял от изненада, Корбет се втренчи в скелета, който се показа. Наведе факлата си. Костите бяха пожълтели от времето. Челюстта беше хлътнала, почернелите зъби бяха изпочупени, загубили цвят кичури коса все още стояха по черепа. Замърмори някаква молитва, леко размести костите и съгледа евтината, позеленяла гривна под тях.

— Какво е това? — шепнешком попита той. — Някогашен обитател на Бийчъм Плейс ли?

— Не, не — отвърна му тя. — Всичките му обитатели са погребани в енорийското гробище. Аз го сложих тук.

— Казала ли си на някого?

— Я стига, мастър писарю — Соръл взе гривната от ръката му. — Знаеш закона. Който и да е открил трупа, веднага става заподозрян. Знаеш какво ще започнат да питат, нали? Имаш ли пръст в това, Соръл? Да не е работа на мъжа ти, Фъръл? Затова ли е избягал?

— Ще кажат същото и ако дойдат тук и намерят костите…

Соръл поклати глава.

— Ще хитрувам. Ще кажа, че не знам нищо. Може да са на някоя лейди, а може и да са на някоя слугиня, която е живяла тук.

— Значи знаеш, че са на жена?

Соръл затвори очи.

— Разбира се, че са на жена, нали е с гривна. Открих и пръстен, останки от пояс. Пазя ги като съкровище.

Корбет продължаваше да държи факлата, но сега седна на мръсния студен под.

— Обясни ми, Соръл! Какво прави тук скелетът?

Тя взе факлата от ръката му и я закрепи на стената, закрепи и своята факла, после удобно се настани до него.

— Няма да казваш на никого за това — предупреди го тя. — Не искам да ме тормозят. Съвестта ми е чиста като на пеленаче.

— Разкажи ми — настоя Корбет.

Соръл потри с ръце лицето си.

— Фъръл го биваше много в лова. Познаваше горите и всички пътеки. Когато тръгвах на лов с него, той винаги ми казваше да стоя далече ту от едно, ту от друго място. Питах го защо. И той ми разказваше за жертвоприношенията, ставали едно време в Мелфорд. Опитваше се да ме плаши с разни приказки за мъртъвци, които ходят из горите — внезапно се засмя тя. — Искаше в тъмните нощи да съм на сигурно място, вкъщи до огнището.

Корбет се вгледа в нея с любопитство. Седеше в някакво греховно свърталище на призраци, небето се провиждаше през гредите отгоре му, студеният вятър люлееше пламъка на факлите. Пред него стояха останките на някоя клетница, а тази вдовица му разказваше злокобни истории от тъмното минало на Мелфорд.

— Та тогава — продължи Соръл — изобщо не му обърнах внимание. Хората говореха за убийства, вълнуваха се за изчезването на други жени. Аз обаче мислех, че това не ме засяга.

— Докато Фъръл не изчезна, така ли?

— Да. Осъзнах, че оная нощ Фъръл не е ходил в ничия къща, не е ходил и до „Златното руно“, нито в някоя от другите кръчми из Мелфорд. Осъзнах, че е бил убит някъде из полетата, а трупът му е бил заровен. Започнах да търся — тя прехапа устни и замълча. — Да приберем ли костите?

— След малко — кротко й отвърна Корбет. — Довърши историята си, мистрес.

— Ще ме обвинят ли?

— Няма да те обвинят — потвърди Корбет и додаде с ирония: — Но ми се ще да добавим и плът към костите.

Мрачната шега я разсмя.

— Някога Фъръл е бил разбойник. Знаеше всичко за Шърууд20 и останалите просторни лесове на север от Трент. Разказвал ми е как разбойниците, ако убият пътник, го заравят близо до пътя или пътеката, където са го причакали. Местата, от които ми казваше да стоя далече, бяха близо до пътища и пътеки. Вече видя Дяволския дъб, нали — тя притвори очи. — Представи си сега, че си сокол и летиш над ливадите и полята около Мелфорд. Хайде, затвори очи!

Корбет я послуша.

— Странно — измърмори той, — денят не е ясен, а сив и мрачен.

— Добре — съгласи се Соръл. — Сега си припомни полята от двете страни на Фалмър Лейн — неравни и стръмни, нали? Пътищата и пътеките изглеждат като издълбани ровове из полето. Така им казваше Фъръл.

— Да, да, мина ми и на мен през ума — съгласи се Корбет. — Така изглеждат, заради оградите от жив плет.

— Те са направени от овчарите.

Корбет отвори очи.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна я той.

— Бракониерът винаги стои в скривалище — отвърна му тя. — Когато се налага, ще бяга покрай вадите или оградите от жив плет. Така би постъпил всеки разумен човек. Ще е защитен от едната страна, а и няма да позволи да го заловят на открито. Зайците и фазаните постъпват по същия начин. В нощта, когато изчезна, Фъръл трябва да е отивал да се срещне с някой покрай някоя от оградите. Вероятно там е бил и убит — тя си наложи гласът й да не трепне, — а тялото му заровено. Мислех, че оттам трябва да започна.

— Но аз те видях в една горичка, доста далеч от Дяволския дъб?

— Търпение — измърмори Соръл. — Споменах за пътеката, по която би тръгнал Фъръл, но той обичаше и закътаните и потайни горички. Претърсвах и двете места. Открих този скелет тук, сър Хю — и тя почука с