пръст по черепа, — още първата седмица. Беше под една ограда близо до Хамдън Миър, място, до което Фъръл много държеше да не припарвам. Бях любопитна. Изкопах дупка, дълбока не повече от две педи, и се натъкнах на гроба — просто трап в земята, в който бяха нахвърляни останките. Забелязах пръстена, гривната и парче от пояс. Щях да го оставя, където си беше, но съвестта ми не ми позволи. Наистина, търсех трупа на Фъръл, а ето че не можех да дам на тия жалки останки достойно погребение. Не вярвам на Блайдскот, нито на друг от богатите граждани. Мислех да ида до отец Гримстоун, но кой щеше да ми повярва? Взех пръстена като отплата, омотах скелета в парче кожа и го домъкнах тук.

— Тук някога е било параклис, нали? — попита Корбет. — Считаш го за свято място, така ли?

— Да. По-късно обаче съжалих за състраданието си.

— Защо?

— Открих други два гроба — призна тя.

— Какво!

— Казах, че открих други два гроба. Затова сравнявам убиеца на онези млади жени с невестулка, но… — тя замълча.

— Какво? — подкани я Корбет.

— Не знаех дали клетите жени са били убити. Огледах костите. Няма следи от удар по главата. Нито по ребрата. Нищо!

Корбет се изправи. Пръстите му бяха измръзнали и ги протегна към пламъка на факлата. „С какво разполагаме тук?“, помисли си той и се загледа в пламъка на факлата. Соръл очевидно беше опитен бракониер. Познаваше околностите на Мелфорд. Беше срещал такива хора и из своите имоти. По следите, оставени на земята, можеха да кажат какво животно през кои пътеки е минало. Фъръл трябва да е открил пръснати из полето гробове. Какъвто е бил умен и проницателен, трябва да ги е поразгледал, дал си е сметка какво е открил, покрил ги е отново и се е опитал да държи Соръл далеч от тях със силата на разни суеверия. На свой ред тя, докато е търсела гроба му, тъй като има набито око и с наученото от него е открила единия гроб: от почит или заради суеверие, тя е пренесла жалките останки в разрушения параклис. Но на жертви на убийства ли принадлежаха тези останки?

— Какво се замисли, мастър писарю?

— Може да са на жертви на убийства — изговори на глас мислите си Корбет. — Може да са жертви на убиеца на Елизабет и на другите момичета, но може и да са убити по-отдавна, от друг убиец. Погледни скелета. Плътта и дрехите са се разложили напълно — останали са само крехки, пожълтели кости. Впрочем гробовете може изобщо да не са свързани с убийства — Корбет седна пак на пода. — В Лондон, мистрес Соръл, всеки ден умират просяци по улиците, особено през зимата. Заравят телата им в калните равни места, в ливадите покрай Темза, понякога и в нечия градина. Мелфорд е процъфтяващ град — продължи той, — но помисли за младите момичета от Норич и Ипсуич, за скитниците и за пътниците. Някоя жена може да се разболее и да умре от треска или да пострада при нещастен случай. Какво правят другите тогава? Излизат от пътеката, но без да се отдалечават много, и изкопават плитък гроб. Може и да положат тялото на жената в някоя усамотена горичка. При всички случаи обаче скелетът не доказва убийство — заключи той. — Дори не знаем къде е умряла горката жена. Още ли пазиш пръстена й?

Тя поклати глава.

— Дадох го на един търговец срещу игли и конци.

Корбет разгледа гривната.

— Медна е, позеленяла заради престоя си във влажната земя — повдигна я срещу пламъка. — Но струва ми се…

— Какво, писарю?

Корбет извади камата си и почука с нея по гривната.

— Не е чиста мед — вече убедено каза той. — Във всеки случай е евтина дрънкулка. Такива вероятно са били и дрехите, и пояса.

Приклекна до скелета и внимателно го заоглежда. Соръл имаше право. Ребрата наистина бяха здрави, не видя да има счупване на черепа, ръцете или краката. Огледа гърдите, линията на гръбначния стълб — нямаше и следа от нараняване.

— Следите от въже обаче — измърмори той — изчезват с разлагането на трупа. Колко са тия гробове, казваш?

— Още два и телата са разложени колкото и това тук.

Все така озадачен, Корбет върна гривната на мястото й. Подреди костите отново в нишата, покри ги с парчето плат. Помогна на Соръл да върне обратно на място тухлите. Опитваше се да си припомни част от разговорите с приятеля си — лекар в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Лондон.

— Не откри ли някаква връв? Нищо ли нямаше около врата? — попита той.

— Нямаше.

Корбет тъкмо се канеше да попита още нещо, когато дочу шум. Изправи се и отиде до прозореца.

— Имаш остър слух, писарю — запази спокойствие Соръл.

— Мисля, че чух кон, ездачът…

— Рекох ти, че ми се ще да се видиш с едни хора — обясни тя.

Корбет стоеше до прозореца, поставил ръка на дръжката на камата си. Дочу звънтене на сбруя. Който и да беше дошъл, вече беше прекосил моста. Избуха бухал, но бухането дойде някъде отдолу. Соръл се приближи до прозореца и отговори също с бухане. Сграбчи ръката на Корбет.

— Онези, които чакахме, дойдоха.

— Скитниците?

— Чакането им е досадило — обясни Соръл. — Гледат кое време е, както монасите гледат дали е час за литургия!

Корбет вдигна очи към обсипаното със звезди небе. Да, аз също трябва да гледам кое време е! Кое ли време е? Беше излязъл от църквата със сър Луис и сър Морис час преди смрачаване. Трябва да има, запресмята той, три часа до полунощ, а го чакаше още работа. Най-напред да говори с вдовицата на Молкин… Чу шум. С факлата в ръка, Соръл стоеше на входа.

— Хайде! — подкани го тя.

Излязоха на калдъръмения двор, посетителят на Соръл ги чакаше, застанал в средата. Корбет различи тъмния му силует.

— Нарочно застанах тук — обади се силуетът; изговорът му издаваше, че не е тукашен. Корбет разпозна говора от югозападните краища. — Не исках да ви плаша.

Мъжът пристъпи към светлината. Беше висок. Гарвановочерната му коса, разделена на път по средата, падаше по раменете му, имаше зорки като на птица очи, крив нос, а устата и брадичката му бяха скрити под гъсти, черни мустаци и брада. Кожата му беше мургава и Корбет забеляза, че на ушите носи сребърни обици. От него се носеше мирис на дим и щавена кожа. Странникът беше облечен в животински кожи от горе до долу: предницата на коженото му яке беше от кожа от къртица, панталоните му за езда от щавена еленова кожа бяха натъпкани в здрави черни ботуши. Носеше боен пояс с нож и още една тънка остра кама. По китките му проблясваха гривни, а по двете му ръце — пръстени.

Странникът измери от глава до пети Корбет.

— Ти си значи писарят на краля?

— Трябваше да изчакаш — нахвърли му се Соръл. — Щях да го доведа.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

— Не искам да се срещам с него — отвърна той непочтително. — Не харесвам кралските служители, нито кралските писари. Само казах, че може и да го видя, защото ти искаш. Нямам много неща за казване.

Корбет погледна Соръл и се усмихна. Беше любопитен — какво беше замислила тя да се случи тази вечер?

— Смешен ли ти изглеждам? — попита заплашително мъжът.

— Не, сър — уморено отвърна Корбет. — Не те намирам смешен. Ти си водачът на скитащите цигани, нали?

— На един от техните родове.

— И не си дошъл тук, защото си се уморил да чакаш, а защото не си искал да дойда при вас, така ли е?