— Ами очевидно е — отвърна рязко Тресилиън, светлосините му очи заблестяха гневно. — Тук лежи мъртво момиче, друго е било убито. Двама от съдебните заседатели, които признаха сър Роджър за виновен, също платиха с живота си.

— Да, но нали сър Роджър е бил обесен? — попита Ранулф. — Ти не присъства ли на екзекуцията му?

— Присъствах. Но след като произнесох присъдата, преди каруцата да го откара — и Тресилиън изтри широкото си потно чело и мокрите си страни, — сър Роджър продължи да твърди, че е невинен. Твърдеше, че Бог щял да очисти името му от позора, щял да му позволи да се върне, за да се разправи с нас.

Зловещите думи на сър Луис, произнесени в злокобния сумрак на криптата, предизвикаха напрегнато мълчание. Гримстоун и Бъргес се спогледаха. Помощник-шерифът зина, а сетне затвори уста и замърда с устни. Като че ли му се дощя да пие и да забрави за случилото се.

Корбет ги огледа. Всички, включително и съдията, бяха притеснени. Сър Роджър Чапълс е бил лорд, богат земевладелец, рицар, воин, мъж, служил достойно в кралската войска във и извън пределите на страната. Наистина, обичал е жените и пиенето — но ако все пак екзекуцията му е грешка?

— Сър Хю!

Корбет скочи на крака, щом чу гласа, който го викаше от горното стъпало на стълбите.

— Мастър писарю!

Корбет забърза към вратата. Младият Чапълс, с див поглед, вече беше слязъл наполовина по стълбите.

— Сър Хю, най-добре е да дойдеш и да видиш сам.

Корбет и Ранулф, последвани от останалите, хукнаха по стълбите и се качиха в църквата, после излязоха през портата и прекосиха гробището. Смрачаваше се. Небето беше облачно и навъсено. Първите следи от спускащата се вечерна мъгла вече се забелязваха, стелеха се около кривите голи клони на тисовите дървета, и се виеха около кръстовете и гробовете. Само граченето на враните, накацали по голите клони, нарушаваше тишината. Криптата беше мрачно място, но и гробището не беше по-добро. Корбет успя да прикрие раздразнението си от начина, по който беше повикан и се загърна по-плътно в плаща си. Чапълс ги поведе по отъпкана пътека, надолу към малка гориста долчинка в близкия край на гробището.

— Наричаме я „Хралупата“ — поясни Гримстоун, който подтичваше след Корбет, останал почти без дъх. — Там погребваме телата — той сниши глас — на екзекутираните…

Чапълс вървеше напред. Спря се до една от погребалните могили. Корбет го последва и се взря в позаличения от времето надпис на каменната плоча. Издълбани бяха името на сър Роджър Чапълс, датите на неговото рождение и смърт, и под тях думите „Господи, помилуй“.

— Какво има? — попита Корбет и бързо се прекръсти в знак на почит към покойника.

Застаналият прав от другата страна на могилата Чапълс го покани с ръка да заобиколи. Корбет хвърли поглед върху плочата. С нечетливи букви беше надраскано „ПОМНИ“. Докосна все още незасъхналия надпис и разтърка пръсти.

— Кръв е — заяви той — и е съвсем прясна.

— Чия кръв? — попита Гримстоун.

— Не знам — Корбет се наведе и изтри пръстите си във влажната трева.

— Това не е игра — рязко рече Чапълс. Отиде и сграбчи ръката на съдията, сякаш бяха най-близки приятели.

Жестът събуди любопитството на Корбет, Тресилиън улови озадачения му поглед.

— Между нас няма желание за мъст, писарю. Сър Морис е наясно, че аз само изпълних дълга си — той протегна ръце. — През изминалите години се грижих за момчето като за свое дете — на суровото му, обветрено лице се появи усмивка. — Сега, за любовта ми към него, той се отплаща с любов към дъщеря ми.

Корбет кимна и заоглежда гробището. Забеляза, че в единия край са подхванати някакви строителни работи, на едно място бяха струпани дялани каменни блокове, а под заслон от кожи се виждаше зидария.

— Какво е това? — попита той.

— Работата ми — отвърна Бъргес. — Сър Хю, аз може и да съм военен, но в дните на бурната си и бедняшка младост бях чирак при един майстор-каменар. Впрочем успях да се изуча и да стана занаятчия. После започнаха войните на краля — той вдигна рамене. — Битките и пиенето ми се струваха по-славни от дялането на каменни блокове… Доста работа отхвърлям наоколо. Правя нов каменен кръст, поръчан от отец Гримстоун.

— Доста работа има в енорията — проговори свещеникът. — Може и да не е за вярване в тоя студен октомврийски ден, но имаме пазари и панаири, а също и празник на ейла. Енориашите обичат да се събират на това място.

Корбет се съгласи разсеяно. Гледаше към кулата, която се извисяваше на хълма и имаше покрив от червеникави плочи и украсени с речни камъчета стени.

— Църквата е добре поддържана, отец Гримстоун — отбеляза той.

— Да, и баща ми я обичаше — обади се сър Морис. — Жалко, нали, отец Гримстоун.

Младият рицар прехапа устни.

— Какво е жалко? — попита Корбет.

— Баща ми специално беше поръчал триптих за църковния параклис.

— И какво жалко има в това?

Свещеник Гримстоун въздъхна шумно.

— Триптихът беше на стената. След екзекуцията на сър Роджър някой го свали и го изгори тук, в двора на гробището — свещеникът придърпа ръкавите си. — Замръзвам, сър Хю. Приключихме ли тук?

— Засега — промърмори писарят. — Покритата порта беше от другата страна, нали?

И без да дочака отговор, потънал в собствените си мисли Корбет тръгна нататък. Спря и се обърна.

— Благодаря ти, че дойде, сър Луис, и съжалявам, че са те нападнали. Каза, че било на Фалмър Лейн. Не беше ли открито там тялото на клетата Елизабет? Чудя се дали не можем да идем с конете дотам?

— Ще дойда и аз — предложи сър Морис.

Корбет и Ранулф се сбогуваха с останалите и се върнаха обратно до покритата порта, където, увит в плаща си, конярят на сър Хю държеше конете им. Пребледнялото лице на Чансън беше въплъщение на истинското нещастие, кривогледството му личеше още повече.

— Сър Хю, премръзнал съм до кости.

— Да беше попял — подразни го Ранулф. — Щеше да накараш всички да се разбягат! — Потупа по рамото младия коняр и добави шеговито: — Заповед на краля. Всички сме премръзнали до кости, Чансън.

— Хубавичко разтрих конете — измърмори Чансън.

Корбет слушаше с половин ухо. Чансън мразеше да чака точно толкова, колкото Корбет мразеше пеенето му. Истинското му име беше друго. Постъпил беше на служба при Корбет като Болдок. Заради неприятния му глас, Ранулф му даде на шега прякора „Чансън“13. Оттогава конярят твърдеше, че това е неговото име и не отговаряше на никое друго. Чансън беше не само добър коняр с дарба да се разбира с конете, но и умееше добре да хвърля ножове — и използваше това си умение да печели награди по панаирите.

— Можем ли вече да се връщаме в кръчмата, господарю? Задникът ми замръзва, пръстите на краката си изобщо не ги усещам!

Корбет хвана поводите и ги преметна на седлото. Проследи с поглед как сър Морис и Тресилиън, поставил ръка на рамото му, се отдалечават надолу към пътя, за да вземат конете си.

— Ранулф — нареди той, — вземи Чансън и идете да се постоплите в „Златното руно“.

— И да понаострим уши?

Корбет нахлузи качулката на главата си и присви очи.

— Да, искам да понаострите уши. Научете колкото можете повече.

Вдигна глава и загледа как другите си тръгват: Блайдскот — дебелият помощник-шериф, двамата свещеници и Бъргес.

— Какво се замисли, господарю?