— Елизабет.

— Нейното тяло е било открито край оградата от жив плет, така ли?

— Да, изчезнала е преди две вечери.

— Кога са я видели за последно?

— Баща й е горе в църквата, той ще каже — отвърна помощник-шерифът.

— Тогава най-добре го доведи!

Блайдскот с пуфтене се затътри навън. Чуха се гласове и помощник-шерифът се върна с коларя. Грубоватият мъж, с възпълно, покрито с брадавици, жълтеникаво лице, застана на прага и запристъпва от крак на крак, запрехвърля от ръка в ръка тоягата, която носеше.

— Влизай, коларю! — подкани го Корбет.

Мъжът не го чу. Беше впил очи в ковчега. Раменете му се разтресоха и по обветрените му страни тихо потекоха сълзи. Протегна напред загрубяла и почерняла от работа ръка, сякаш в опит да върне дъщеря си обратно при живите.

— Влизай, коларю!

Кралският писар се изправи и тръгна към него. Развърза кесията си и сложи една сребърна монета в протегнатата ръка на мъжа.

— Знам, че това е съвсем малка утеха — каза Корбет, — но съжалявам за мъката ти. Коларю, казвам се сър Хю Корбет и съм кралски писар.

— Знам кой си — мъжът вдигна глава и погледна съкрушено Корбет. — А аз съм червей, сър.

— Не си — прекъсна го Корбет. — Коларю, ти си гражданин на този град и верен поданик на краля. Кълна се във всичко свято — и Корбет извиси глас, — че ще заловя убиеца на твоята дъщеря, а после лично ще наблюдавам екзекуцията му.

— Така казваха и преди — промърмори коларят. — И преди казваха, че няма да има повече убийства, след като сър Роджър бъде обесен.

— Е, сгрешили са. Но — Корбет докосна ръката на мъжа, — ако Господ ми даде сила, ще стигна до истината и смъртта на дъщеря ти ще бъде възмездена. Сега влез!

Накара коларят да седне до него в едно от странно издълбаните места за сядане на свещениците. Коларят едва сега осъзна в присъствието на какви хора се намира и се смути.

— Колко деца имаш?

— Елизабет и две момчета, тя беше най-голямата.

— Разкажи за деня, когато тя умря.

Корбет търпеливо зачака. Раменете на коларя се сгърчиха и той отново захлипа. Накрая се прокашля задавено и избърса сълзите си с опакото на ръката си.

— Имам къща с двор на края на Мелфорд. Елизабет беше хубаво момиче. Беше пазарен ден. Искаше да иде до града да си купи нещо. Рожденият й ден мина на Архангеловден11. Имаше две пенита. Знаеш как е с младите жени, нали? Панделка, някакво украшенийце или пък се надяват да срещнат на пазара някой обожател!

— Имаше ли си някого? — попита Корбет.

— Не — усмихна се коларят. — Беше на петнайсет, но умът й още беше детски. Отиде на пазар.

— И?

— Разпитвах. Видяла се с другите младежи и девойки встрани на площада, където е майското дърво12. Адела, близката й приятелка, която работи като прислужница в „Златното руно“, я е видяла последна. Каза, че Елизабет изглеждала добре, със зачервени от вълнение страни. „Накъде си се запътила?“, попитала я Адела. „Трябва да побързам за вкъщи“, рекла й Елизабет. Било е между четири и пет часа. Повече не я видели.

— Знае ли Адела къде е отишла Елизабет?

— Прекосила площада по посока на пътя, който води извън града.

— Тази Адела спомена ли, че Елизабет е била поруменяла и щастлива, сякаш е имала тайна среща?

Коларят доби озадачен вид.

— Среща с обожател — поясни Корбет. — Беше ли потайна?

Коларят затвори очи.

— Не. Беше си наумила да се омъжи добре. Приказваше често, че не иска да е жена на фермер, искала да си вземе за мъж занаятчия или търговец.

— А в дните преди смъртта? Държеше ли се някак необичайно?

— Като ме попита Блайдскот първия път — и коларят махна с пренебрежителен жест към помощник- шерифа, — рекох, че не. Но сега си мисля, че май имаше нещо — той замълча. — Не казвам, че е била потайна, но се държеше така, сякаш си имаше тайна, нещо важно за нея. Пък и тя непрекъснато се влюбваше — коларят се помъчи гласът му да не затрепери, — никога не ми е минавало през ум, че ще се стигне дотук.

— Мастър Блайдскот — обърна се към помощник-шерифа Корбет, — когато са открили тялото на момичето, ти отиде ли на мястото?

— Взех каруца. Сложих в нея бедната Елизабет, докарах я в града и пратих моите хора да доведат коларя.

— А тялото? — настоя Корбет. Той потупа леко по рамото коларя, който отново захлипа. — Нямаше ли някаква следа от убиеца или от въжето, което е използвал?

Блайдскот поклати глава.

— Видя ли нещо необичайно на мястото, където е намерено момичето?

Корбет сподави гнева си, тъй като от объркания поглед на Блайдскот разбра, че дори не е огледал мястото.

— Къде се намира? — раздразнено попита Корбет.

— При Дяволския дъб. Това е голямо, старо дърво на Фалмър Лейн.

— Но той не е на пътя към бащината й къща, нали?

— Не.

— Значи Елизабет е намерена на място, на което не е трябвало да бъде. Извън града, в полето, нали?

— Да, така е.

— Тогава — заключи Корбет — или е отишла да се срещне с някого, или е отнесена там вече мъртва. Прав ли съм?

Блайдскот се оригна.

— А самото тяло? — продължи писарят.

— Ризата и роклята на момичето бяха запретнати високо над корема й — измърмори помощник- шерифът. — Мисля, че е убита много близо до мястото, на което е открита.

— А мястото на другото убийство? — попита Корбет.

— Долу, близо до Бракъм Миър.

— Как е станало?

— По същия начин.

Блайдскот триеше запотените си длани в дебелите си възмръсни панталони. Никак не му беше приятно да седи в студената крипта с този кралски писар и да отговаря на безкрайните му въпроси. Той просто откри труповете и после ги докара в града. Вече разбираше, че е трябвало да бъде по-внимателен.

— Коя е другата жертва? — попита Ранулф.

— Името й е Джоана — заяви Блайдскот. — Беше на годините на Елизабет. Бяха си дружки. Отивала по поръчка на майка си на пазара. Няколко души са я видели, говорили с нея, после тя изчезнала и накрая открили тялото й близо до Бракъм Миър.

Корбет отново потупа коларя по рамото и пусна в ръката му още една монета.

— Можеш да си вървиш, ако искаш. Върни се в църквата — рече му насърчително, — запали свещ за себе си и за Елизабет пред олтара на Дева Мария.

Коларят се размърда. Корбет се загледа в ръцете му. После изчака, докато вратата горе, в края на стълбите, се затвори след него.