— Не знам, Ранулф. Гърнето започва да къкри. Лятно време градчето е хубаво място, но сега…

Чу зад себе си някакъв шум и се обърна. По пътя към него вървеше старица и тежко се опираше на тояга. Наближи, вървеше прегърбена и с приведена глава. Корбет леко се отдръпна, като си мислеше, че просто ще се разминат, но тя спря и впери поглед в него. Тънки кичури мръсна посивяла коса се показваха около сбръчканото й лице. Предъвкваше с беззъбите си венци и избърса тънка струйка слюнка, процедила се от ъгълчето на устата й. Гледаше към Корбет с възпалените си очи, сякаш само с поглед можеше да разбере кой е и защо е тук.

— Добро утро, майко.

Ранулф се доближи. Развърза кесията си и взе монета, а жената я грабна.

— Ти ли си кралският писар?

Гласът й беше силен, но хриптящ от насъбралите се в гърлото й храчки. Обърна се и плю, закуцука и сграбчи юздата на коня му.

— Трябва да си кралският писар, нали?

— А ти, майко, коя си?

— Викат ми старата Крауфорд. Колко години мислиш имам?

— Нямаш повече от двайсет и четири — подразни я Ранулф.

Бързо като птичка старата жена обърна глава към него.

— Я, какъв разбойник! Виждала съм ги много такива като теб — посочи го тя с костеливия си пръст. — Колко години мислиш имам?

— Не са ли седемдесет? — бързо попита Корбет.

— Отмина осемдесет и петото ми лято.

Корбет я загледа невярващо.

— Добре изглеждаш за годините си, майко.

— Иди и прочети църковния кръщелен списък — старата Крауфорд посочи църквата. — Родена в есента на 1218 година. Помня идването на бащата на краля. Беше нисък и дебел, с коса, руса като житото.

Старицата беше виждала бащата на краля като млад! Корбет зяпна невярващо.

— Та значи дошли сте да ловите призраци, а? — додаде тя. — Мелфорд е пълен с призраци. Винаги си е бил прокълнато място.

— Значи, мястото ти е по сърце, така ли? — подкачи я Ранулф.

— Нищо не ми е по сърце, рижокоси! Истина казва свещеникът. Човеците тънат в пороци.

— За убийствата ли говориш? — попита Корбет.

— Най-вече — старицата пусна поводите на коня му. — В Мелфорд винаги са ставали убийства. Мястото е пропито с кръв. Няма спор! Казват, че градът си го е имало още преди да дойдат свещениците, те само малко са го променили. Както и да е, желая ви всичко добро!

Тя закуцука по пътя си, а Корбет я изпроводи с поглед. Беше виждал такива като нея в много села и градове. Престарели, клатещи глава над делата на децата си — на по-младите и по-силните.

Тресилиън и сър Морис наближиха с конете си.

— Видях, че се срещнахте със старата Крауфорд — рече с усмивка сър Морис. — Хората тук я наричат Йеремия14. Чули веднъж в проповедта на свещеника как пророк Йеремия винаги укорявал хората за греховете им. Оттогава я наричат Йеремия. Не намира добра дума за никого и за нищо.

Корбет гледаше как силуетът на старата жена се стопява в мъглата. Когато наистина се разтършувам, помисли си, ще трябва да се обърна към нея. Старите хора често са наясно с много работи.

— Сър Хю?

— Простете ми — поднесе извиненията си той. — Ранулф, Чансън, ще се срещнем в „Златното руно“. И да се стоплите добре!

Обърна коня си и последва Тресилиън и Чапълс по пътя, който излизаше на главната улица. Вече почти напълно се беше смрачило. Сергиите бяха затворени. Корбет се огледа. Въпреки мрачните думи на старата Крауфорд, Мелфорд изглежда процъфтяваше: солидни каменни и дървени къщи, наскоро измазани, със стъклени прозорци. Тукашните хора не се различаваха по нищо от жителите на богатите търговски градове. Стигнаха до края на главната улица и излязоха на градския площад, ограден с магазини и къщи на търговци с високи дървени стрехи и стръмни плочести покриви. Внушителната сграда на общината, до чийто вход с красиви колони отстрани водеха няколко стъпала, както и покритият пазар за вълна, където търговците продаваха стоката си, бяха гордостта на площада.

— Защо църквата не е построена тук? — попита Корбет.

— Мелфорд се разраства — отвърна му през рамо сър Морис. — Градът е тръгнал от старата църква, но всичко се променя.

Да, променя се, помисли си Корбет, спрял погледа си върху двамата лордове-земевладелци. И Тресилиън, и Чапълс бяха добре облечени, в дрехи от чиста вълна, поръбени с катеричи кожи, носеха ботуши от испанска кожа, позлатени шпори, а седлата и сбруите на конете им също бяха изработени от най-доброкачествена кожа. Вниманието на Корбет беше привлечено от пръстените по ръцете на мъжете и инкрустациите по краищата на ножниците, които двамата рицари бяха свалили и окачили на седлата. Корбет беше чувал кралят да говори за нарастващото богатство на тия провинциални рицари, превърнали нивите с жито и ечемик в пасища на овцете, чиято вълна толкова много се търсеше от тъкачниците в Нидерландия. Мелфорд се гордееше с благосъстоянието си. Пазарът беше покрит с нова каменна настилка. Позорните стълбове и местата за оковаване на престъпници бяха препълнени със злосторници: скитници, пияни младежи, които не излизаха по цял ден от кръчмите и чиито грубиянски викове смущавали търговията денем. Слугите на търговците важничеха между сергиите. Носеха везни и специално гравирани ножове, с които претегляха или пробваха отделни стоки. Пред една кръчма отговарящите за реда вътре и онези, които отговаряха за качеството на пивото, бяха пробили пълна бъчва с ейл, за да преценят дали кръчмарят не продава долнокачествена стока на най-високи цени.

— Ето мястото, където сте се подслонили! — извика сър Морис, като махна към кръчмата „Златното руно“, намираща се на ъгъла с една малка уличка. Кръчмата представляваше триетажна постройка, с кръстосани черни греди и измазана в светлорозово. Прозорците с ромбовидни стъкла бяха зарешетени и блестяха на светлината от фенерите, запалени в редици от първия до третия етаж.

— Добре ли те обслужва кръчмарят Алиът?

— Хубава странноприемница държи — отвърна Корбет. — Самият Матю Алиът живее заможно.

— Няма спор — отвърна намусено Чапълс.

— Бил е свидетел на процеса срещу баща ти, нали?

Корбет предпазливо смушка коня си. Бяха стигнали до площада. Чапълс държеше здраво поводите и не откъсваше поглед от кръчмата. Корбет забеляза как шумът, виковете и блъсканицата на пазара затихнаха, щом излязоха на площада. Но се чуваха тук-там обичайните провиквания на пътуващите търговци: „Какво ви трябва? Какво търсите?“. Насам-натам се шмугваха ту кучета, ту деца. Чираци, зорко дебнещи за клиенти, ходеха наперено и си придаваха важност, но на Корбет му се струваше, че мнозина от тях го наблюдават внимателно. Дали само задето виждаха кралския писар и кралския съдия?

— Сър Хю? — Тресилиън се приведе и леко докосна рамото на Корбет. — Чета мислите ти, мастър писарю, и вероятно знам отговора. Хората в града са наясно, че си тук заради убийствата. Търговията си върви както обикновено, но те са разтревожени.

— А можеш ли да четеш мислите на сър Морис? — отвърна Корбет. — Вярно е, нали? Кръчмарят Алиът е свидетелствал срещу баща му.

— Да, свидетелства — Чапълс се отърси от мислите си. — В нощта, в която е била убита вдовицата Уолмър, баща ми отишъл до „Златното руно“ да си накваси гърлото. Според Алиът баща ми казал, че отива оттам в къщата на вдовицата.

— Но Алиът не е излъгал, нали? — попита Корбет.

И изруга, тъй като някакво куче заджафка пред копитата на коня му.

— Не е излъгал — сър Морис събра поводите в едната си ръка. — Няма значение. Да вървим, че вече се стъмва.

Тръгнаха по един тесен път, който водеше към задните улици на града, яздеха покрай градини, кочини и обори. Сетне завиха по една калдъръмена уличка и стигнаха до кръстопътя, който се намираше на леко