определи, сенките и силуетите, които сякаш се движеха между дърветата. Корбет вървеше пред него, потънал в мислите си. Предишната вечер ханджията на „Горският дявол“ му беше нарисувал груба карта и писарят смяташе, че върви в правилната посока — към пътеката, която щеше да премине в път и да ги отведе до манастира.

Зад него Ранулф си мислеше за Малтоут и Болдок. От време на време спираше и се взираше между дърветата, припомняйки си предупрежденията за създанията, които бродят тук: разбойниците, които биха убили човек само заради ботушите му. Ръката му посегна към ножа. Точно когато се канеше да се оплаче, дърветата внезапно оредяха и земята премина в полегат склон, в чието подножие се виждаше пътят. Корбет заведе коня си на равното и го яхна. Ранулф го последва и се изравни с него.

— Нали не сме се изгубили? — попита той. — Или се въртим в кръг?

Корбет погледна към пухкавите облаци. Небето беше светлосиньо и топлината на слънцето постепенно се усилваше. Той вдъхна сладкия аромат на гората, на влажна папрат и дървета, измити от дъжда.

— Отначало ще бъде лесно — ще можем да ходим, където си поискаме. Но тази история е много заплетена и колкото повече научаваме, толкова по-опасно ще става. Лорд Хенри е бил убит и мисля, че по някакъв начин трупът на непознатата жена е свързан с убийството му. Тя е била убита, съблечена и ако слуховете са верни, заровена на тайно място, преди някой да я открие и занесе пред вратите на манастира. Разбойниците не постъпват така. — Той замълча и взе юздите в една ръка. — Да вземем първо братята Фицалан и сестра им. Между тях има вражда, може би дори омраза. Освен това съществува онзи странен разбойник, Бухала и загадъчните му заплахи. Имаме Йокаста и дъщеря й, Върлиън, брат Козмас и дори отшелника Одо от една страна. От друга — кралят и неговите намерения. Да не забравяме и Уелския принц. Бог знае каква пакост е замислил този път! И накрая, но не последен по важност, е нашият любим брат во Христе сеньор Амори дьо Краон. Може би те влизат в отделни групи, но подозирам, че колкото повече се ровим, толкова повече връзки ще открием между тях. Така че — усмихна се той, — скоро може да стане много опасно да се скиташ из гората Ашдаун. Няма да отида при тях, аз съм представител на краля. Ще ги накарам те да дойдат при мен.

Ранулф се канеше да попита как, когато една стрела прелетя пред него и се заби в едно дърво навътре в гората. Той мигом скочи от коня и грабна малкия арбалет, който висеше на рога на седлото. Отново се чу свистене и друга стрела се заби в дървото зад него. Корбет също слезе и се прикри зад коня си.

— Отдясно! — извика Ранулф.

Сякаш в отговор още две стрели профучаха над главите им и се забиха в дърветата зад тях.

Корбет и Ранулф се прикриха зад конете си, които цвилеха и разтърсваха глави, доловили тревогата им.

— Колко са стрелците, Ранулф?

— Само един, господарю и не мисля, че иска да ни убие. Стреля поне четири пъти, все веднъж щеше да ни улучи.

Корбет надникна над седлото към дърветата, но напразно. В гората можеше да се скрие цяла армия, без изобщо да се забелязва. Най-после конете се поуспокоиха.

— Мисля, че си отиде, господарю.

Ранулф внимателно се показа иззад коня, сложи ръка на муцуната му и тихичко започна да го успокоява. После се загледа към дърветата, търсейки някаква следа от движение.

— Нищо не ви заплашва! — прозвуча дрезгав мъжки глас. — Не искам да ви навредя! Вижте стрелата!

Ранулф се обърна към тази, която се бе забила в дървото пред него и забеляза парчето пергамент, завързано над перата. Притича бързо и я извади. После, прикрит зад коня си, развърза червения шнур. Пергаментът беше пожълтял и кален, но съдържанието му се четеше ясно.

Корбет взе парчето от ръцете на Ранулф и го прочете.

— Сполучлив прякор — каза той. — Бухалът е нощна птица, която безшумно напада плячката си. Чудя се той ли е нашият убиец.

— Но защо ни праща послание?

— Просто иска да го забележим! — усмихна се Корбет. — Или по свой начин да ни съобщи, че не е убил лорд Хенри.

Той мушна парчето пергамент в кесията си и отново яхна коня.

— Той няма да ни причини зло.

Те предпазливо продължиха пътя си, като се взираха внимателно в гората от двете си страни, боейки се от ново нападение, докато не стигнаха кръстопътя, където се издигаше килната прогнила бесилка, от чиято ръждясала кука провиснало парче конопено въже танцуваше на вятъра.

— Ще продължим направо — каза Корбет.

Пътят тръгна надолу, зави и се разшири. В голямата просека пред тях се издигаха каменните стени на манастира „Света Хавизия“. Въпреки ранния час в него цареше трескава дейност; послушници излизаха на полето, странстващи търговци се трупаха пред главния вход. Селяни с каруци, пълни с хранителни продукти за манастирските кухни, също се бяха събрали тук и очакваха отварянето на портите.

— Навярно манастирът притежава собствени земи — реши Корбет. — От онова, което разбрах, той е нещо като малко кралство, затова нека се срещнем с владетелката му.

Той хвърли одобрителен поглед към сградите, които се издигаха зад стената — покриви, покрити с черни и червени плочи, висока камбанария. Някъде в манастира заби камбана и утринният въздух се изпълни с вкусни ухания от кухнята.

Корбет и Ранулф помолиха един селянин да ги упъти.

— Можете да почакате като нас — отвърна пъпчивият мъж с обветрено лице. — Ние винаги чакаме в сняг, дъжд и слънце да ни отворят портите. — Той посочи към едно място, малко по-нататък в стената. — Или да опитате през страничната порта. Но Бог да ви е на помощ, ако нямате спешна работа.

Корбет му поблагодари и слезе от коня. Ранулф го последва и двамата почукаха на малката, обкована с гвоздеи врата. Високо на нея една решетка се вдигна и оттам надникнаха малки любопитни очи.

— Какво искате! Кои сте вие?

— Аз съм сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е моят писар Ранулф. Искаме да влезем и да говорим с лейди Маделин.

— Ти си лъжец! — възрази свадливият глас. — Не си облечен като кралски служител.

Корбет извади кралската заповед и тикна червения восъчен печат пред решетката.

— Отваряй — нареди той — или ще ритам вратата, докато не я разбия.

— Първо трябваше да ми покажеш печата — дойде оскърбеният отговор.

Резетата бяха дръпнати и портата рязко се отвори. Зад нея се показа дребна монахиня. Носеше жълтеникава шапчица и бяло расо, почти напълно скрито от черна престилка.

— Аз съм сестра Вероника — уведоми ги тя. — Икономка, вратар и каквото още се сетите — тя погледна Корбет със стиснати устни, бялото й набръчкано лице беше изпълнено с враждебност. — Ти приличаш на писар. — После огледа Ранулф. — Но ти не. Ако питаш мен, мястото ти е на бесилката!

— Този манастир надали е прочут с милосърдието и християнското си гостоприемство — отбеляза Ранулф.

Монахинята поклати глава.

— Не ставай нахален, зеленоок разбойнико! Преди да дойда тук, имах седем деца и двама съпрузи, които отдавна са мъртви. А сега съм монахиня, посветена на Бога!

— Така ти се пада! — промърмори Ранулф.

— Какво каза? — Сестра Вероника вдигна ръка до ухото си. — Вече не чувам като едно време, нещо обидно ли беше?