ми каза, сър Уилям? Изглежда някой се е опитал да отрови теб и брат ти. Всичко става много по- заплетено — продължи писарят. — Някои хора може дори да сметнат, че ти си се преструвал, а само сър Хенри е пострадал.

Лицето на сър Уилям пламна от гняв:

— Какво искаш да кажеш? — Ръката му посегна към камата, която висеше от халка на колана му.

— Не я пипай! — предупреди го Корбет. — Ранулф действа прибързано и може да разбере погрешно движението ти. Пък и трябва да ти напомня, сър Уилям, че в случая аз представлявам краля. Слушай — въздъхна писарят, — просто ти споменах какви слухове може да се понесат. Според мен някой в хижата Боклерк е искал да ви отрови, но фактите могат да бъдат преиначени и хората да си направят погрешни заключения.

— А щом могат да сгрешат за теб, сър Уилям — намеси се Ранулф, — същото се отнася и за Робърт Върлиън. Цял Ашдаун знае, че сте го преследвали през гората, за да го убиете.

Сър Уилям преглътна с мъка.

— Той уби брат ми и избяга.

— Нямаш доказателства за това — възрази Корбет. — И докато съм тук, сър Уилям, не искам да предприемаш подобни действия. Както и да е, говорехме къде си бил, когато брат ти е бил убит.

— Отдалечих се между дърветата — избухна сър Уилям. — Влязох доста навътре и се облекчих. Когато се върнах, брат ми беше мъртъв.

— И ти остана да скърбиш над трупа му?

— Знаеш какво направих! Брат ми беше пронизан със стрела в сърцето! Беше мъртъв и нищо не можеше да се направи!

— Затова си взел коня си и с верните си прислужници сте се върнали в имението, оставяйки на другите да донесат трупа на брат ти?

— Лорд Хенри беше мъртъв — повтори сър Уилям. — Сър Хю, всички знаят какво става, когато някой собственик на имение умре внезапно. Слугите гледат да отмъкнат каквото могат. В имението Ашдаун има много съкровища. Ако приемеш поканата ми да отседнеш там, сам ще се увериш.

Корбет отново приклекна и се взря в петната по земята.

— Благодаря за поканата, сър Уилям, но сеньор дьо Краон е твой гост. Няма да бъде уместно да споделяме с него един и същ покрив. — Той се изправи и погледна дупките по земята. — Тук ли е била издигната ловната палисада?

— Да, накарах да я съборят.

Но Корбет не го слушаше, а вървеше през долчинката. Ранулф го проследи с поглед, сър Уилям сви рамене и двамата го последваха. Когато стигна от другата й страна, писарят навлезе в храстите. Извади меча си и започна да си проправя път през тях. Пред него се простираше гора от огромни дъбове и млади издънки, преплетени с орлова папрат. Цареше полумрак. Наоколо трепкаха сенки и Корбет беше сигурен, че ако е сам, въображението му би го подвело, превръщайки ги в злокобни и заплашителни силуети. Нищо чудно, че легендите разказваха за призрачни горски създания; долчинката му напомняше на гористите долини в Уелс и гъстата гора Шърууд. Той с мъка потисна тръпките на безпокойство, когато си припомни засадите, в които едва не бе загинал. Останалите шумно се приближиха зад него. Корбет погледна назад към просеката, където беше стоял сър Хенри.

— Убиецът трябва да го е виждал добре — забеляза той.

Започна да обикаля наоколо. Понякога отсрещната страна на долчинката не се виждаше от надвисналите клони и избуялата орлова папрат, но имаше и места, откъдето добър стрелец би могъл да отправи смъртоносната стрела, скрит в горските сенки.

— Ранулф — каза Корбет, — върни се при прислужниците на лорд Хенри. Някой от тях сигурно има лък и стрели. Донеси ги тук.

Прислужникът забърза да изпълни нареждането. Корбет се опита да разсъждава като убиеца.

— Не е било ловна злополука — каза той уверено.

Корбет продължи да обикаля, докато най-накрая избра мястото и зачака Ранулф да се върне. Взе лъка, избра стрела от колчана и се загледа в смъртоносното желязно острие.

— Това бойна стрела ли е? — попита той.

— Да — отвърна сър Уилям. — Ако беше ловна, сър Хю, върхът щеше да е сърповиден.

Корбет хвана връвта в средата на ясеновия лък и постави стрелата. Пое си дъх и вдигна оръжието. Когато стрелата се изравни с очите му, той опъна тетивата.

— Ранулф, започни да броиш.

Корбет отново свали лъка и погледна към мястото, където беше убит сър Хенри. После го вдигна и внимателно се прицели. Усещаше лекия ветрец по бузите си, очите му бяха приковани в целта, докато успокояваше дишането си. Лъкът беше мощен, той хвана с два пръста стрелата точно преди перата в края й, издиша и стреля. Тя прелетя светкавично над поляната и изчезна в дърветата от другата страна. Когато свали лъка, Ранулф беше стигнал до девет.

— Не е било нужно много време — заяви Корбет. — Само няколко секунди. Убиецът е улучил жертвата си, сега е трябвало да се скрие. В просеката е царял хаос и объркване. Как би постъпил убиецът, Ранулф?

— Ако бях на негово място, господарю, щях да оставя коня си наблизо. После щях да препусна колкото се може по-бързо оттук.

— Сър Уилям?

— И аз бих направил същото.

— Но не това е било най-трудното — замислено каза Корбет и подаде лъка на сър Уилям. — Убиецът е избягал, но истинската трудност е била друга.

— Преди това, нали? — попита Ранулф.

— Да. Отне ми известно време, докато намеря най-удобното място за стрелба. Убиецът сигурно е знаел, че лорд Хенри възнамерява да организира лов в долината Севърнейк, но не би могъл да е сигурен къде ще застане врагът му. Нито пък дали ще може да се прицели добре.

— Разбира се — каза Ранулф. — Можеше да дойде и да открие, че лорд Хенри е закрит от прислужниците или гостите си.

— Точно така. В този случай или е щял да се опита да го убие, или да изчака друг удобен случай. — Той се усмихна през рамо на сър Уилям. — Но това, което казвам, не е съвсем вярно, нали?

Господарят на имението го погледна неразбиращо.

— Добре ме разбираш, сър Уилям. Брат ти лорд Хенри беше властен човек. Не би допуснал никого пред себе си. Трябвало е винаги да бъде най-отпред. Той е бил домакинът, големият ловец.

— Но за това би се сетил всеки — заекна сър Уилям.

— Искаш да кажеш, не само семейството му? — попита Ранулф предизвикателно.

— Както казва сър Хю — отбранително отвърна сър Уилям, — лорд Хенри във всичко беше пръв. Първороден, пръв в турнирите, в шествията и в лова.

Корбет се отдалечи, проучвайки огромните дъбове. Отиде до един от тях, в който имаше хралупа, вероятно прогорена от светкавица. Обиколката му беше почти два метра. И другите край него бяха същите.

— Какво е това място?

— Намираме се на края на долината Севърнейк — обясни сър Уилям. — Наричат тази част от гората „Хралупите“. Баща ми разказваше, че когато бил малък, тук имало страшна буря и някои от дърветата били поразени от светкавица.

— И? — попита Корбет.

— Обикновено тук се срещат влюбените и си играят децата. — Уилям се усмихна криво. — С брат ми често идвахме да играем на криеница.

Корбет влезе в една от хралупите, откъдето го лъхна силна миризма на плесенясало дърво, гъби и горска папрат. Все едно се намираше в малка килия. Погледна към небето. Мястото беше идеално за някое дете, разбойник или за убиец, който дебне жертвата си.

— Ранулф! Претърси останалите хралупи!

— Какво да търся?