— Когато го намериш, ще разбереш.
Сър Уилям стоеше слисан, докато Корбет и Ранулф ходеха от дърво на дърво. При всяко от тях Корбет приклякваше, повдигаше мекия мъх и папрат, сухите клонки и гниещите листа. В хралупите цареше полумрак, но имаше достатъчно светлина, за да могат да ги претърсят внимателно.
— Насам! — извика Ранулф.
Стоеше до един от по-отдалечените дъбове. Корбет забърза към него. Ранулф оглеждаше пръстта върху дланите си. Писарят зърна малки лентички кожа и перо от сива гъска. Взе ги, огледа ги и тръгна към хралупата, където Ранулф ги беше открил. Не успя да намери други следи и внимателно прибра парченцата кожа и перото в кесията си.
— Вече знаем, че не е било злополука — заяви той. — Убиецът се е криел тук. Мисля, че е дошъл рано сутринта или още предишния ден и е скрил тук лък и колчан стрели. Перото и лентите са от тях. Когато се е върнал, се е скрил в една от хралупите, докато се увери, че лорд Хенри е в долината Севърнейк, а тази част на гората е пуста.
Корбет отиде до мястото, откъдето смяташе, че се е прицелил убиецът, броейки тихичко.
— Съвсем наблизо е! — извика той. — После убиецът е забързал обратно, скрил е отново лъка и колчана и е отишъл при коня си.
Ранулф беше предвидил това заключение и вече се беше отдалечил между дърветата, ровейки из килима опадали листа.
— Сър Хю! Сър Уилям! Насам!
Ранулф разрови листата с камата си и разкри разпръснати конски фъшкии.
— Завързал е коня си за дървото — обясни той. Бил е с юзда, а копитата му увити с парцали. — Той побутна с ножа си фъшкията. — Имал е време дори да прикрие това.
— Сега знаем как е станало убийството — заключи Корбет. — Но кой и защо го е извършил?
Четвърта глава
Корбет седна на поваленото дърво и направи знак на сър Уилям да се приближи.
— Много хора ли желаеха смъртта на брат ти?
— Лорд Хенри правеше каквото си поиска, сър Хю. Семейството ни притежава огромни имения. Името ни е древно. Кралят беше щедър към него, брат ми беше пътувал в Италия, Сицилия, Северна Испания и Франция.
— Има и други богати и влиятелни благородници — забеляза Корбет, — но това не кара хората да ги убиват в самотни долчинки през красиви есенни следобеди. Сър Уилям, ще ти бъда благодарен, ако ми отговориш колкото може по-откровено. И ти, и аз знаем, че има неща, които не са всеобщо достояние.
— Лекарят и прислужниците чакат. — В гласа на сър Уилям прозвуча недоволство.
— Ранулф — нареди Корбет, — кажи на хората на сър Уилям, че могат да изчакат или да се върнат в имението.
— Кажи им да останат! — отсече сър Уилям.
— Добре — въздъхна Корбет. — А сега, сър Уилям, на въпроса за брат ти.
— Робърт Върлиън, главният лесничей, го мразеше.
— Защо?
— Преследваше дъщеря му Алиша. Тя е много красива, трудно е да повярваш, че е дъщеря на Върлиън. Лорд Хенри казваше, че има лице на ангел. Беше свикнал да има всяка жена, която си пожелае.
— А Алиша не отстъпи?
— Тя презираше брат ми.
— Как реагира Върлиън?
— Отначало се държеше като покорен слуга, но постепенно държанието му се промени. Веднъж заплаши да убие лорд Хенри, ако не промени разпуснатото си поведение.
— Значи затова подозираш главния лесничей?
— Да. Освен това Върлиън е отличен стрелец и не беше с ловната хайка.
— И къде може да е бил?
— Възможно е — сър Уилям изглеждаше засрамен — Върлиън да е изостанал зад гончиите, които насочваха елените към долината Севърнейк. В крайна сметка това беше негово задължение.
— Но ти смяташ, че може да ги е изпреварил, да е убил брат ти със скрития лък и да е избягал?
Сър Уилям хвана ъгълчето на плаща и зачопли с мръсния си нокът избродирания със златни конци връх на стрела. Канеше се да отговори, когато Ранулф дотича запъхтян през храстите.
— Хората ти чакат, сър Уилям! — извика той.
Прислужникът на Корбет седна с гръб към едно дърво и протегна крака. После задялка някакво клонче, тананикайки си тихичко.
— Мислиш ли, че Върлиън е убил брат ти?
— Сър Хю, той има причини и притежава нужните умения.
— Но не е логично, нали? — настоя Корбет. — Върлиън е от Съсекс и заема добре платена длъжност. Има дъщеря, би трябвало да знае, че убийството на господаря му ще бъде наказано с екзекуция по съкратената процедура.
— Човек не знае какво прави, когато кръвта му кипне и умът му е замъглен, сър Хю.
— Но Върлиън не е глупак, който действа прибързано. Главният лесничей е спокоен човек, сръчен и с проницателен ум. Предполагам, че в началото не е възразявал срещу ухажването на дъщеря си от лорд Хенри.
— Правеше се, че не забелязва — потвърди сър Уилям. — Но Алиша има желязна воля и езикът й е остър като бръснач.
— Кой друг? — настоя Корбет.
— Брат Козмас, свещеникът на „Сейнт Осуалд“. Както казах, брат ми беше суров човек. Козмас също е бил войник, докато не открил Бога. Бил се е в армията на Хенри, граф Хътингдън.
— И още кой?
— Брат ми беше странен човек, сър Хю. Отделяше малко време за Бога и още по-малко за неговите служители.
— Не обичаше ли свещениците?
— Не, сър Хю. Казваше, че мънкат заучени думи. Хенри беше учил в университетите в Салерно и Болоня, имаше представа от новите знания, които навлизат от изток. Твърдеше, че човек е много повече от онова, на което учи Църквата. Събираше книги, писани от магьосници и мъдреци. Често ходеше в гората. Има една вещица, Йокаста, с малоумна дъщеря. Брат ми им даде къща и малко парче земя.
— Защо? — попита Корбет. — Щедър човек ли беше?
— Не. Йокаста се появи преди три-четири години заедно с дъщеря си. Разказа, че почтените граждани на Рай ги прогонили. Брат ми говори насаме с нея в приемната зала на имението Ашдаун. Прекараха заедно часове. След това разбрах, че й е дал къща. Веднъж седмично, когато беше тук, той я посещаваше.
— Защо?
— Слугите твърдяха, че се интересувал от черна магия и че Йокаста можела да прави магии.
— Това вярно ли е?
— Не мисля. Веднъж брат ми покани на гости пътуващ магьосник. Той твърдеше, че можел да призове сатаната от ада. Брат ми му отвърна: „Да, но той ще дойде ли?“ и се заля в смях. Не, сър Хю, честно казано, брат ми сигурно е ходил там по някаква друга причина. Ако трябва да бъда откровен, нямам доказателства, че Йокаста или дъщеря й са вещици.
— Ами природената ви сестра?
Сър Уилям избухна в смях.
— Лейди Маделин, игуменката на „Света Хавизия“? Маделин е същински сър Хенри в рокля. Тя е упорита, горда и не се подчинява на никого.
— Разбираха ли се с брат ти?
— Приличаха на две котки, сър Хю. Държаха се учтиво, но предпазливо. Обикаляха се с настръхнала козина и оголени зъби, но рядко се стигаше до схватки.
